Стивън Кинг
Очите на дракона (57)

57.

Пейна седял в кабинета си, гледал в огъня и се отдавал на тягостни мисли. Томас бил коронясан по новолуние; луната още не била достигнала първа четвърт и Пейна вече не харесвал начина, по който вървели нещата. Флаг… той бил най-лошото. Флаг. Магьосникът вече притежавал повече власт, отколкото по времето на роландовото владичество. Роланд поне бил мъж с дългогодишен опит, независимо колко бавно мислел. Томас бил само момче и Пейна се страхувал, че Флаг скоро щял да има контрол над цял Делейн от името на Томас. А това нямало да се отрази добре на кралството… нито на Андерс Пейна, който никога не бил крил неприязънта си към Флаг.

Тук, в кабинета, било приятно пред пукащия огън, но Пейна си помислил, че въпреки него усеща студен вятър около глезените. Този вятър можел да се надигне и да отвее… всичко.

Защо, Питър? Защо, о, защо? Защо не можа да почакаш? И защо трябваше да изглеждаш толкова съвършен отвън, като алено червена ябълка през есента, а да си толкова гнил отвътре? Защо?

Пейна не знаел… и не искал да признае пред себе си, дори сега, че съмнения започвали да гризат сърцето му — дали действително Питър бил гнил отвътре.

На вратата се почукало.

Пейна се надигнал, огледал се и извикал нетърпеливо:

— Влез! И гледай да идваш за добро!

Арлън влязъл, с обезпокоен и смутен вид. В едната си ръка държал плик.

— Е?

— Милорд… на вратата чака човек… поне прилича на човек… искам да кажа, че по-голямата част от лицето му е ужасно подпухнала и подута, сякаш е бил страхотно пребит… или… — гласът на Арлън заглъхнал.

— Какво общо има това с мен? Знаеш, че не приемай толкова късно. Кажи му да си върви. Кажи му да върви по дяволите!

— Той твърди, че е Безън, милорд — промълвил по-объркания от всякога Арлън и вдигнал измачкания плик, сякаш искал да го използва като щит. — Донесе това. Казва, че е бележка от принц Питър.

При тези думи сърцето на Пейна подскочило, но той само още по-ожесточено се намръщил на Арлън.

— Е, така ли е?

— Дали е от принц Питър ли? — Арлън вече почти заеквал. Обичайното му самообладание се било стопило напълно и Пейна намерил факта за интересен. Той не би повярвал, че Арлън е способен да загуби самообладание, дори при пожар, наводнение или нападение на разярени дракони. — Милорд, няма как да знам… искам да кажа, че… аз… аз…

— Дали е Безън, идиот такъв!

Арлън облизал устни… действително облизал устни. Това било нещо съвсем нечувано.

— Ами може и да е, милорд… прилича малко на него… но човекът на стъпалата е тъй ужасно изранен и подут… че… — Арлън преглътнал. — Помислих си, че прилича на джудже — произнесъл най-лошото той, а после се опитал да го омекоти с една неубедителна усмивка.

Безън е, помислил си Пейна. Безън е и ако видът му е толкова трагичен, то е защото Питър го е напердашил. Затова е донесъл и писмото. Защото Питър го е набил и той не е смеел да не се подчини. Боят е единственото, което може да убеди хората от неговия вид.

Изведнъж в сърцето на Пейна нахлуло задоволство: той се почувствал като човек в тъмна пещера, пред когото изведнъж отвън е проблеснала светлина.

— Дай ми писмото — наредил Пейна.

Арлън му го дал. После сякаш направил опит да се измъкне, което също било ново, защото Арлън не се измъквал. Поне, помислил си Пейна, както винаги разсъждаващ като адвокат, никога не съм ЗНАЕЛ, че го прави.

Той оставил Арлън да стигне до вратата на кабинета, както рибарят-ветеран би оставил закачената риба да отплува, след което рязко го дръпнал.

— Арлън.

Арлън се извърнал. Изглеждал напрегнат, като че ли очаквал да получи мъмрене.

— Вече няма джуджета. Не го лн знаеш от майка си?

— Знам го — колебливо потвърдил Арлън.

— Това говори добре за нея. Мъдра жена. Тия фантасмагории в главата ти трябва да идват от твоя баща. Пусни главния надзирател вътре. В кухнята на прислугата — добавил той бързо. — Нямам желание да ми го водиш тук. Той вони. Но го заведи в кухнята на прислугата, за да се стопли. Нощта е студена.

От смъртта на Роланд насам, всички нощи са студени, помислил си Пейна, сякаш като компенсация за начина, по който старият крал изгоря, отвътре-навън.

— Да, милорд — казал Арлън с видимо нежелание.

— Скоро ще позвъня за теб и ще ти кажа какво да правиш с него.

Арлън излязъл като един смирен човек и затворил вратата зад себе си.

Пейна повъртял плика в ръце без да го отваря. Мръсотията без съмнение идвала от мазните пръсти на Безън. Той почти долавял вонята от потта на злодея по хартията. Пликът бил запечатан с парче обикновен восък от свещ.

Пейна разсъждавал: Може би ще направя най-добре, ако го хвърля направо в огъня и не мисля повече за него. Да, ще го хвърля в огъня, после ще позвъня на Арлън и ще му кажа да даде на ниския, прегърбен главен надзирател — щом действително прилича на джудже, сега като се замисля над това — един горещ пунш и да го отпрати. Да, ето какво трябва да направя.

Но Пейна знаел, че няма да го направи. Това абсурдно усещане — усещането, че й безнадеждния мрак е проникнал лъч светлина — не искало да го напусне. Той подпъхнал палец в сгъвката на плика, счупил печата, извадил краткото писмо и го прочел на светлината от огъня.