Стивън Кинг
Очите на дракона (102)

102.

Както стоял в студената тъмнина на Площада, Денис видял сянката на Питър да се приближава към малкото прозорче на върха на Иглата, видял го да вдига ръце над главата си и да ги кръстосва два пъти. Значи щяло да последва съобщение. Това удвоило, не, утроило риска за него самия, но Денис се радвал.

Натъкмил се да чака. Усетил как краката му бавно се вдървяват и стават безчувствени. Чакането изглеждало безкрайно. Викача обявил десет… след това единадесет… накрая дванадесет часа. Облаци скривали луната, но въздухът бил странно мек, още един знак за приближаващата буря.

Вече започвал да мисли, че Питър е забравил за него, когато сянката отново се приближила към прозореца. Денис се изпънал, смръщил се от болката във врата си, който се бил изкривил от надничане през изминалите четири часа. Сторило му се, че вижда нещо да описва дъга във въздуха… и тогава сянката на Питър се отдръпнала от високия прозорец. Миг по-късно светлината горе угаснала.

Денис се огледал вляво и вдясно, не забелязал никого, събрал целия си кураж и изтичал на Площада. Чудесно знаел, че там може и да има някой — например някой по-бдителен страж от среднощния безславен певец, — когото да не е забелязал, но срещу това не можело да се направи нищо. Ужасно се страхувал и от всички онези мъже и жени, които били обезглавявани недалеч оттук. Ами ако техните духове са се притаили и още витаят наоколо…

Но да мисли подобни неща нямало полза и той се опитал да изхвърли всичко това от ума си. Много по-неотложно за него било да намери предмета, който Питър току-що бил хвърлил. Пространството в подножието на Иглата под прозореца на Питър представлявало гладко снежно поле.

Денис започнал отчаяно да търси съобщението като тромаво ловджийско куче. Чувствал се ужасно изложен на показ. Не бил сигурен какво видял да проблясва във въздуха за секунди, но му се било сторило солидно. В това имало смисъл. Едва ли Питър щял да хвърли едно листче хартия, което би могло просто да бъде отнесено нанякъде. Но какво бил хвърлил и къде паднало то?

Секундите се превръщали в минути и отлитали, а Денис сякаш започнал да обезумява. Коленичил и залазил на ръце и крака, надничал в отпечатъци от стъпки, които през деня се били размекнали и разляли до драконов размер, а сега отново замръзвали — твърди, синкави, лъскави. По лицето му се леела пот. Преследвала го натрапчивата идея как една ръка сграбчва рамото му и, когато той се обръща, вижда злокобно ухиленото лице на кралския магьосник да наднича под тъмната качулка.

Не е ли малко късничко за игра на криеница, а, Денис? щял да му каже Флаг, и въпреки че усмивката му щяла да става все по-широка, очите му щели да продължават да горят злокобно, дяволски червени. Какво си загубил? Мога ли да ти помогна да го намериш?

Не споменавай името му дори наум! В името на всички богове, недей!

Само че му било трудно да го направи. Къде било това нещо? Ох, къде?

Денис пълзял напред-назад и ръцете му станали безчувствени като краката. Напред и назад, насам и натам. Къде било това нещо? Ами ако не успеел да го намери? Щяло да бъде лошо. Но още по-лошо щяло да стане, ако не завалял сняг и на сутринта по светло го намерел някой друг. Бог знаел, какво гласяло то.

Дочул как Викача съобщава един часа. Претърсвал отново там, където вече бил претърсил. Паникьосвал се все повече и повече.

Недей, Денис. Спри, момче!

Гласът на баща му твърде ясно звучал в главата му, за да може да го сбърка. Денис се придвижвал на ръце и колене, с почти опрян в земята нос. Леко се поизправил.

Вече не ВИЖДАШ нищо, момче. Спри и затвори за миг очи. Когато ги отвориш, огледай се наоколо. Наистина се огледай.

Денис стиснал очи и след това ги отворил широко. Отново се огледал наоколо, почти небрежно, като се опитвал да обхване цялото снежно, изпъстрено с дири пространство в подножието на Иглата.

Нищо. Нищо изоб…

Почакай! Там! Ей там!

Нещо блещукало!

Денис видял заоблен метален предмет, който бил наполовина скрит в снега. Отстрани, до сами него, забелязал следа, направена от коляното му — та той едва не е минал през него по време на неистовото си търсене.

Опитал се да го измъкне от снега, но при първия си опит само го набутал по-дълбоко. Ръката му била твърде вдървена, за да го хване здраво. Докато разкопавал снега, за да измъкне металния предмет, Денис осъзнал, че ако неговото коляно било минало през него, а не покрай, просто е щял да го натика докрай в снега, без дори да усети — колената му били станали толкова безчувствени, колкото и останалите части на тялото му. И в такъв случай никога нямало да успее да го намери. Предметът щял да остане заровен чак до пролетното размразяване.

Докоснал го, насилил пръстите си да се сключат и го измъкнал. Заразглеждал го учудено. Медальон, който сякаш бил от злато, с форма на сърце и прикрепена към него фина верижка. Бил затворен, но от него защипано се подавало сгънато парче хартия. Много стара хартия.

Денис освободил бележката, нежно стиснал старата хартия в дланта си и провесил синджирчето през врата си. Докато се изправял, колената му пукали. Втурнал се обратно към прикритието на сянката. Този бяг представлявал донякъде най-лошата част от цялата работа. При всяка стъпка, която правел, уютните сенки на сградите по отсрещната страна на Площада, сякаш също се отдръпвали с по крачка.

Най-сетне достигнал целта си и поспрял за мъничко в относителна безопасност, скрит в сенките, задъхан и разтреперан. Когато най-сетне успокоил дишането си, тръгнал обратно към замъка, като се прокрадвал по тясната уличка, водеща към входа за готварниците. Там, точно на изхода, стоял страж, който бил също толкова немарлив към задълженията си, колкото и онзи предишната нощ. Денис почакал и в края на краищата стражът мръднал нанякъде. Денис се шмугнал вътре.

Двадесет минути по-късно той вече бил на сигурно място в склада със салфетки. Разгънал бележката и се втренчил в нея.

Едната й страна била гъсто изписана с архаичен почерк. Онзи, който я бил писал, използвал странно, оцветено в ръждиво мастило. Денис не могъл да проумее нищо от написаното; Обърнал бележката от другата страна и очите му се ококорили. Без затруднения разпознал „мастилото“, използувано за написването на краткото съобщение от тази страна на бележката.

— Ооо, Питър! Кралю! — изстенал Денис.

Съобщението било петносано и зацапано — „мастилото“ не било попито, — но той успял да го разчете.

Възнамерявах да направя опит за Бягство тази вечер. Ще изчакам 1 нощ. Не смея да чакам по-дълго. Не отивай за Бен. Няма време. И е твърде опасно. Имам въже. Тънко. Може да се скъса. Прекалено късо. Ще има скок при всички случаи. Седем метра. Утре в полунощ. Помогни след това, ако можеш. Осигури скривалище. Може да се нараня. Осланям се на боговете. Обичам те, добри ми Денис.

Крал Питър.

Денис прочел бележката три пъти и след това избухнал в сълзи — сълзи от радост. Светлината, която бил усетил Пейна, сега светела в собственото му сърце. Това било добре, а скоро всичко щяло да бъде добре.

Очите му се връщали отново и отново на думите Обичам те, добри ми Денис, изписани със собствената кръв на краля. Нямало нужда да добавя това в съобщението и да изразява чувствата си… но все пак го бил направил. Питър, бих умрял за теб хиляда пъти, помислил Денис. Пъхнал бележката под късото си палтенце и легнал, а медальонът продължавал да виси на шията му. Минало много време този път, докато го споходил сънят. А и не спал дълго, преди да се сепне изведнъж. Вратата на склада се отворила и изскърцването на пантите й се сторило на Денис като някакъв нечовешки вик. Преди още замаяният му от съня мозък да е имал време да осъзнае, че е бил открит, над него се надвесила тъмна сянка с пламтящи очи.