Стивън Кинг
Очите на дракона (107)

107.

След това последвала голяма размяна на истории — мисля, че вече сте чули повечето от тях, а тези, която не сте, могат да бъдат разказани достатъчно бързо.

Скокът на Фриски улучил целта. Тя попаднала право в тръбата и се обърнала, за да види дали Нейоми и Бен ще я последват.

Ако те не го направели, в края на краищата Фриски щяла да скочи пак на леда. Сигурно щяла да е много разочарована, ако трябвало да го стори, но тя не би изоставила господарката си и за най-възбуждащата миризма на света. Фриски знаела това. Нейоми не била толкова сигурна. Тя дори не посмяла да извика Фриски обратно, защото се страхувала стражите горе да не я чуят. Нейоми следователно възнамерявала да последва кучето. Тя нямало да изостави Фриски, и ако Бен само направел опит да я накара, щяла да му даде да разбере.

Не било нужно да се тревожи за това. В минутата, в която забелязал тръбата, Бен разбрал къде е отишъл Денис.

— Благороден нос, Фриски — отново повторил той. Обърнал се към Нейоми. — Можеш ли да го направиш?

— Ако се дръпна назад и се затичам, ще мога.

— Внимавай къде се размеква ледът, защото в противен случай ще цамбурнеш. А тежките ти дрехи ще те пратят на дъното твърде бързо.

— Ще внимавам.

— Пусни ме пръв — казал Бен. — Може би ще мога да те прихвана, ако потрябва.

Той отстъпил малко назад и скочил толкова силно, че почти отнесъл горната извивка на тръбата с темето си. Фриски възбудено излаяла веднъж.

— Млъквай, куче! — сопнал се Бен.

Нейоми се отдръпнала чак до края на рова, спряла за миг там (снегът валял вече толкова силно, че Бен не можел да я види), и след това се засилила. Бен спрял дишането си като се надявал, тя да не пропусне края на твърдия лед. Ако го подминела преди да се опита да отскочи и най-дългите ръце на света нямало да могат да я хванат. Но тя пресметнала всичко точно. Не се наложило Бен да я хваща. Всичко, което той трябвало да направи, било да се дръпне от пътя й, когато влетяла в тръбата. Тя дори не си ударила главата, както бил направил той.

— Най-лоша от всичко беше миризмата — заявила Нейоми, когато разказвали своята история на смаяния Денис. — А ти как я понесе?

— Ами само трябваше да си спомня какво ме чака, ако ме хванат — отвърнал Денис. — Всеки път като си го помислех, въздухът сякаш започваше да мирише малко по-добре.

Бен се засмял като чул това и кимнал, а Денис го погледнал за миг с грейнали очи. После пак погледнал към Нейоми.

— Наистина вонеше ужасно, обаче — съгласил се той. — Спомням си, че когато бях дете също миришеше лошо, но не чак толкова. Може би едно дете всъщност не разбира колко отвратителна е миризмата. Или нещо подобно.

— Може и да си прав — казала Нейоми.

Фриски лежала върху купчина кралски салфетки, с муцуна върху лапите, а очите й се местели от човек на човек, когато всеки от тях говорел. Тя разбирала много малко от онова, което си казвали, но ако можела да го разбере и да проговори, щяла да обясни на Денис, че той възприемал миризмата по същия начин, както когато бил момченце. Това, което правело миризмата наистина непоносима, били последните остатъци от изпаренията на Драконовия пясък. Всички ги били подушили, разбира се. Зловонието им било много по-силно доловимо за Фриски, отколкото за МОМИЧЕТО и за ВИСОКОТО МОМЧЕ. Миризмата на Денис също била там, появявала се на тласъци и талази от заоблените стени (това били местата, които Денис докосвал с ръка; подът на тръбата бил покрит с топла течаща вода, която отмивала всякаква миризма), и оставала непроменена — ярка и електриковосиня. Другата миризма, вече поизветряла, била зелена и с привкус на кожа. Фриски се страхувала от нея. Тя знаела, че някои миризми могат да убиват, знаела и това, че не толкова отдавна, тази миризма е била тъкмо такава. Но сега вече била загубила силата си, пък и във всеки случай, миризмата на Денис водела в посока, противоположна на големите концентрации на злокобната зелена миризма. Малко преди да достигнат до решетката, която Денис бил използувал, за да излезе от канализационната система, Фриски започнала да губи изцяло зелената миризма. Никога дотогава, през целия си живот, кучето не се било чувствало толкова щастливо, когато загубвало някоя миризма.

— И никой не ви срещна? Съвсем никой, така ли? — неспокойно попитал Денис.

— Никой — отвърнал Бен. — Вървях малко по-отпред, за да хвърлям по някой поглед. Няколко пъти забелязвах стражи, но винаги имахме достатъчно време да се мушнем някъде, преди те да ни видят. Истината е, че можехме да дойдем право тук и да минем покрай двайсетина от тях и едва ли щяха да ни поискат паролата и един-два пъти. Повечето бяха пияни.

Нейоми кимнала.

— Стражи-пазители — казала тя. — Съвсем пияни. И то не някъде там в северните покрайнини на някое си мижаво баронство, за което едва ли е чувал някой. Пияни в замъка! В самия замък!

Денис си спомнил за жалкия, ровещ в носа си певец, и кимнал мрачно.

— Предполагам, че би трябвало да сме доволни. Ако стражите-пазители и сега бяха онова, което представляваха по времето на Роланд, ние всички вече щяхме да бъдем в Иглата при Питър. Но някак си не мога да се радвам на…

— Чуй какво ще ти кажа — меко започнал Бен, — ако бях на мястото на Томас, всеки път когато погледнех на север, щяха да ми се разтреперват краката, ако всички, които имах около себе си, приличаха на онези, които видяхме тази нощ.

Нейоми изглеждала притеснена от думите му.

— Моли боговете никога да не се стигне дотам — рекла тя.

Бен кимнал.

Денис протегнал ръка и погладил главата на Фриски.

— Проследи ме по целия път от фермата на Пейна, нали така? Какво умно куче си ти, да!

Фриски щастливо потупвала с опашка.

— Бих чула онази история за краля, който върви и говори насън, Денис, ако пожелаеш да я разкажеш отново — подхвърлила Нейоми.

И така Денис разправил историята си, както я бил разказал на Пейна, и както аз ви я предадох, а те го слушали като омагьосани и приличали на деца, слушащи приказката за говорещия вълк, червената шапчица и нейната баба.