Стивън Кинг
Очите на дракона (59)

59.

Пейна доста време останал загледан в това удивително писмо. Очите му продължавали да се връщат към първия и към последния ред.

Реших да живея.

Не съм убил баща си.

Това, че момчето продължавало да протестира, не го учудило — той познавал престъпници, които с години изтъквали своята невинност в престъпления, за които очевидно били виновни. Но тази толкова суха защита не звучала като направена от виновен човек. Тонът бил толкова… заповеден.

Да, ето какво най-много го смущавало в писмото — този заповеден тон. Истинският крал, долавял Пейна, не се променя нито с изгнание, нито със затвор, нито дори с мъчения. Истинският крал не губи време да се оправдава и да обяснява. Той просто излага волята си.

Реших да живея.

Пейна въздъхнал. След дълго време, той придърпал към себе си мастилницата, извадил от чекмеджето си лист фин пергамент и започнал да пише. Бележката му била по-кратка дори от тази на Питър. Отнело му по-малко от пет минути, за да я напише, попие, поръси с пясък, сгъне и запечата. Щом свършил, позвънил на Арлън. Арлън, почти съвзел се на вид, дошъл веднага.

— Безън тук ли е още? — попитал Пейна.

— Така мисля, сър — отговорил Арлън. Всъщност той знаел, не е още там, защото го бил гледал през ключалката как неспокойно се разхожда напред-назад от единия до другия край на кухнята, със стисната като пръчка кълка от студено пиле в едната ръка. Когато месото по кълката било изцяло изядено, Безън схрускал кокала — разнесли се ужасни звуци на трошаща се кост — и доволно изсмукал съдържанието му.

Арлън все още не бил напълно убеден, че той не е джудже… или може би дори трол.

— Дай му това — поръчал Пейна и подал на Арлън бележката, — както и това за труда му — в другата ръка на Арлън дръннали два гилдера. — Кажи му, че може да има отговор. Ако е така, трябва да го донесе през нощта, както направи сега.

— Да, милорд.

— Недей да се бавиш и да бъбриш с него — рекъл Пейна. По този начин той се приближил почти до границата на способността си да се шегува.

— Няма, милорд — отвърнал кисело Арлън и излязъл. Той все още мислел за хрущящите звуци, конто издавали кокалите на пилето, когато Безън ги чупел.