Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Eyes of the Dragon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 115 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
forri (18.09.2005)
Корекция
Mandor (2005)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ОЧИТЕ НА ДРАКОНА. 1992. Изд. Плеяда 7, София. Серия „Стивън Кинг“ No.3. Роман. Превод: [от нем.] Вихра МАНОВА [The Eyes of the Dragon / Stephen KING]. Превода е направен по немското издание. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 320. Тираж: 40 080 бр. Цена: 20.00 лв. ISBN: 954-409-067-3.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Shosh)
  3. — Добавяне

87.

— Да се върна в замъка? — попитал Денис на следващата сутрин е дрезгав глас, който звучал почти като шепот. — Да се върна там, където е той, така ли?

— Ако усещаш, че не можеш, няма да те насилвам — казал Пейна. — Но мисля, че ти достатъчно добре познаваш замъка, за да не се изпречиш на неговия път. И само ако има, ако знаеш начин, да влезеш незабелязано. Ако те видят, ще бъде лошо. Изглеждаш прекалено жизнен за момче, за което се предполага, че лежи болно вкъщи.

Денят бил мразовит и ясен. Снегът по високите, вълнообразни хълмове на Вътрешните баронства пречупвал и отразявал ярката светлина и не след дълго очите се насълзявали. Вероятно още до обяд ще ослепея от снега и така ми се пада, помислил Пейна кисело. На непознатия в него тази перспектива му се сторила наистина забавна.

В далечината можел да се види замъкът Делейн, син и мержелеещ се на хоризонта, а стените и кулите му изглеждали като илюстрация от книжка с приказки. Денис обаче съвсем не изглеждал като млад герой, търсещ приключения. Очите му били изпълнени със страх, а лицето му създавало впечатление за човек, който се е измъкнал от леговището на лъва… само за да му кажат, че е забравил обяда си там и трябва да се върне обратно и да го изяде, дори да е загубил апетита си.

— Може и да има начин да се вмъкна — казал Денис, — но ако той ме подуши, няма да има значение как съм влязъл или къде се крия. Подуши ли ме, ще ме унищожи.

Пейна кимнал. Той не искал да увеличава страха на момчето, но в тази ситуация чисто и просто само истината можела да им помогне.

— Това, което казваш, е вярно.

— И въпреки всичко искате да отида?

— Ако можеш, въпреки всичко го искам.

По време на оскъдната закуска Пейна разказал на Денис какво трябва да научи и му подсказал няколко начина, по които може да подходи, за да се добере до информацията. Денис поклатил глава, но не за да откаже, а от смущение.

— Салфетки — рекъл той.

— Салфетки — кимнал Пейна.

Изпълненият със страх поглед на Денис отново се спрял върху далечния приказен замък, мержелеещ се на хоризонта.

— Когато умираше, моят татко ми каза, че ако някога имам възможност да направя услуга на първия си господар, не бива да я изпускам. Мислех, че съм му направил услуга с идването си тук. Но щом трябва да се върна обратно…

Арлън, който заключвал къщата, се присъединил към тях.

— Твоя ключ от къщата, Арлън, ако обичаш — казал Пейна.

Арлън му го подал и той го връчил на Денис.

— Арлън и аз тръгваме на север, за да се присъединим към… — Пейна се поколебал и се прокашлял — „изгнаниците“ — довършил той. — Давам ти ключа на Арлън от тази къща. Когато стигнем при тях, ще дам моя на един младеж, когото познаваш, стига да е там. Мисля, че ще бъде.

— Кой е той? — попитал Денис.

— Бен Стаад.

Мрачното лице на Денис грейнало.

— Бен ли? И Бен ли е с тях?

— Мисля, че може и да е там — отвърнал Пейна.

В интерес на истината той чудесно знаел, че цялото семейство Стаад е с изгнаниците. Държал ушите си отворени за всичко наоколо, а те още не били станали толкова глухи, че да го направят неспособен да чуе многобройните брожения в кралството.

— И вие ще го изпратите обратно тук?

— Ако иска да дойде, ще го изпратя — отговорил Пейна.

— И какво ще трябва да направи? Милорд, още не ми е ясно всичко.

— На мен също. — Пейна изглеждал сърдит. Чувствал се обаче повече от сърдит, чувствал се объркан. — Прекарах целия си живот, като вършех някои неща, защото изглеждаха логични и не вършех други, понеже те не бяха такива. Видях какво се случва, когато хората действат по интуиция или поради нелогични причини. Понякога резултатите са нелепи и неудобни, но много често са просто ужасни. Но ето ме тук, съвсем същият, да се държа като някакъв смахнат гадател, предсказващ бъдещето с магически кристал.

— Не ви разбирам, милорд.

— Нито пък аз, Денис. Нито пък аз се разбирам. Знаеш ли какъв ден е днес?

Денис примигнал при тази внезапна смяна на посоката, но отговорил достатъчно бързо:

— Да, вторник.

— Вторник. Добре. Сега ще ти задам един въпрос, за който проклетата ми интуиция казва, че е много важен. Ако не знаеш отговора, даже ако не си сигурен, за бога, признай го! Готов ли си за въпроса?

— Да, милорд — отвърнал Денис, но всъщност не бил толкова сигурен. Под гъстите бели вежди, сините проницателни очи на Пейна го карали да се чувства нервен. Въпросът вероятно щял да бъде наистина труден. — Мисля, че съм готов.

Пейна задал въпроса и Денис си отдъхнал. Въпросът не му се сторил много смислен, отнасял се за някакви глупости относно салфетките, доколкото Денис можал да разбере, но слава богу знаел отговора и го казал.

— Сигурен ли си? — попитал Пейна.

— Да, милорд.

— Добре, слушай тогава какво искам да направиш.

Пейна обяснявал на Денис известно време, докато тримата стояли в мразовитата утрин пред „уединената къщурка“, където старият съдия нямало да се върне никога повече. Денис слушал внимателно и, когато Пейна настоял да повтори инструкциите още веднъж, Денис го направил съвсем точно.

— Добре — казал Пейна. — Много добре.

— Радвам се, че сте доволен, сър.

— От нищо в цялата тази работа не съм доволен, Денис. Съвсем от нищо. Ако Бен Стаад е с онези злочести изгнаници в Далечните гори, смятам да го измъкна от относителната му безопасност и да го изложа на опасност, понеже той по някакъв начин може да помогне на крал Питър. Теб изпращам обратно в замъка, защото сърцето ми подсказва, че има нещо свързано с тези салфетки, за които той помоли… и с кукленската къщичка… има нещо. Понякога мисля, че почти съм го проумял, но тогава то отново се изплъзва от ума ми. Той не помоли за тези неща случайно, Денис. Залагам живота си за това. Но не знам защо. — Пейна разстроено тупнал с юмрук крака си. — Излагам двама прекрасни младежи на смъртна опасност и сърцето ми твърди, че постъпвам правилно, но аз… не… знам… ЗАЩО!

И вътре в душата на човека, който някога осъдил едно момче заради детските му сълзи, непознатият се смеел ли, смеел.