Стивън Кинг
Очите на дракона (51)

51.

Над празненството за коронацията, на върха на Иглата, през едно малко прозорче се подавал Питър и гледал надолу. Както Томас се бил надявал, той чул и видял всичко — от първите викове, когато брат му се появил облегнат върху ръката на Флаг, до последните, когато изчезнал обратно в двореца, пак облегнат на ръката на магьосника.

Той стоял на прозореца в продължение на почти три часа след като церемонията завършила и наблюдавал тълпата. Хората не бързали да се разпръснат и да се приберат по къщите си. Имало много за разискване и много за повтаряне. Този трябвало да каже на онзи точно къде е бил, когато чул, че стария крал е мъртъв, а после двамата решавали да разкажат на трети. Жените дръпвали по един хубав, последен плач за Роланд и започвали да ахкат колко добре изглеждал Томас и колко бил спокоен. Децата се гонели и се правели, че те са краля, премятали се през глава и падали, ожулвали си колената и пищели, а после се смели и пак се гонели. Мъжете се пляскали по гърбовете и си казвали един на друг, че вече сигурно всичко ще потръгне добре — изминалата седмица била ужасна, но вече всичко щяло да бъде наред. И все пак сред цялата тази суетня се долавяла мрачна жълта нишка на неспокойствие, сякаш осъзнавали, че не всичко било наред, че след като била извършена такава страшна несправедливост като убийството на стария крал, нещата съвсем не били наред.

Питър естествено не можел да види тези подробности от своето високо, самотно място на върха на Иглата, но усещал нещо. Да, нещо.

В три часът — три часа по-рано — медовинарниците отворили, уж в чест на коронацията на новия крал, но най-вече защото имало работа за вършене. Хората искали да пият и да празнуват. Към седем същата вечер по-голямата част от населението на града се клатушкала по улиците и пиела за здравето на Томас Носителя на светлина (или се карала помежду си). Било почти тъмно, когато гуляиджиите най-после започнали да се разпръсват.

Питър се дръпнал от прозореца, отишъл до единствения стол в своята „всекидневна“ (това име било жестока шега) и просто седнал там със скръстени в скута си ръце. Седял и наблюдавал как в стаята се стъмва. Вечерята му дошла — тлъсто месо, разводнена бира и тричен хляб, така пресолен, че устата му щяла да пламне, ако хапнел от него. Но Питър не докоснал нито месото и хляба, нито бирата.

Около девет часа, когато по улиците отново започнали да пируват (този път тълпите били много по-буйни… почти бунтовни), Питър отишъл във втората стая на затвора си, съблякъл се по фланелка, измил се с вода от легена, коленичил до леглото и се помолил. После си легнал. Имало само едно одеало, макар че малката спалня била много студена. Питър го издърпал до гърдите си, кръстосал ръце под главата си и се загледал нагоре в мрака.

А отдолу долитали виковете, възгласите и смехът. От време на време се чували фишеци, а веднъж, около полунощ, прозвучала гръмка барутна експлозия, когато един пиян войник стрелял във въздуха (на следващия ден злочестото войниче било изпратено толкова далеч на изток, колкото се простирало кралството, заради пиянския му салют в чест на новия крал — барутът бил рядкост в Делейн и затова ревниво го пазели).

Някъде след един през нощта Питър най-после затворил очи и заспал.

На следващата сутрин станал в седем. Коленичил като потръпвал от студ — от устата му излизали бели облачета пара, а голите му ръце и крака били настръхнали — и се помолил. Щом свършил с молитвата, се облякъл. Отишъл във „всекидневната“, застанал мълчаливо до прозореца и в продължение на почти два часа наблюдавал съживяването на града под него. То било по-мудно и изпълнено с раздразнение от обикновено; повечето от възрастните в Делейн се събудили с подути от пиене глави. Те се влачели към работните си места бавно и в лошо настроение. Много от мъжете се захващали със задълженията си хокани от ядосани жени, които не изпитвали никакво съчувствие към болящите ги глави (Томас също го боляла главата — той пил твърде много вино предишната нощ, но поне му била спестена гълчащата съпруга).

Закуската на Питър дошла — Безън, главният надзирател (който също бил махмурлия) му донесъл проста тричена каша без никаква захар, разредено мляко, което бързо се вкисвало и ново парче от грубия, тричен солен хляб. Контрастът с приятните закуски, на които се бил наслаждавал в кабинета си Питър, изглеждал прекалено горчив и той не хапнал нищо.

В единайсет, един от низшите надзиратели мълчаливо я отнесъл.

— Младото принцче май смята да пукне от глад — казал той на Безън.

— Хубаво — отговорил с безразличие Безън. — Ще ни спести усилията да го вардим.

— Може пък да го е шубе от отрова — осмелил се да подхвърли низшият надзирател и въпреки туптящата си глава Безън се засмял. Шегата си я бивало.

Питър прекарал по-голямата част от деня седнал на стола във „всекидневната“. В късните часове на следобеда отново застанал на прозореца. Прозорецът нямал решетки. Ако не сте птица, през него не бихте могли да отидете никъде другаде, освен право надолу. Никой — нито Пейна, нито Флаг, нито Арън Безън — не се тревожел, че по някакъв начин затворникът може да стигне додолу. Заоблената каменна стена на Иглата била съвсем гладка. Муха можела да го направи, но не и човек. А пък ако се почувствал достатъчно депресиран, за да скочи, дали някой щял да се загрижи? Не вярвам. Само дето щял да спести на държавата разходите по храненето и квартирата на убиец със синя кръв.

Щом слънчевите лъчи започнали да напускат пода и да пълзят нагоре по стената, Питър седнал и започнал да ги наблюдава. Вечерята му — пак тлъсто месо, разводнена бира и солен хляб — дошла. Питър не я докоснал.

След като слънцето залязло, той поседял в мрака до девет и отишъл в спалнята. Съблякъл се по фланелка, коленичил и се помолил, а от устата му излизали малки бели облачета. После си легнал, пъхнал ръце под главата си и останал така по гръб, загледан право нагоре в тъмнината. Лежал и си мислел за всичко, което му се било случило. Около един през нощта заспал. Така прекарал и втория ден. И третия. И четвъртия.

Цяла седмица Питър не ял нищо, не говорил нищо и не правил нищо друго, освен да стои край прозореца на всекидневната или да седи на стола и да наблюдава как слънчевите лъчи пълзят по пода, а после нагоре по стената, чак до тавана. Безън бил убеден, че момчето е потънало в отчаяние, поради обзелото го чувство за вина — той и преди бил виждал подобни неща, особено сред кралските особи. Момчето ще умре, мислел си главният надзирател, като дива птица, която никой не може да опази жива в клетка. Момчето ще умре и това ще е щастливо избавление за него.

Но на осмия ден Питър изпратил за Арън Безън и му дал съвсем ясни инструкции… и не ги дал като затворник.

Дал ги като крал.