Стивън Кинг
Очите на дракона (89)

89.

Питър имал същото усещане.

В неделя, два дни след като Пейна и Арлън стигнали до лагера на изгнаниците, на неговото въже, според пресмятанията му, нямало да му достигат още девет метра, за да опре в земята. Това означавало, че ако увисне в самия му край с напълно опънати ръце, ще трябва да скочи от височина най-малко седем метра. Разбирал, че ще е по-мъдро, ако продължи работата си над въжето още четири месеца, или поне още два. Защото ако се спуснел по въжето, можел да падне лошо и да си счупи и двата крака. В такъв случай стражите на Площада щели да го намерят стенещ върху калдъръма, когато правели редовната си обиколка и той щял да загуби повече от четири години, просто защото нямал търпение да продължи работата си още четири месеца.

Тази логика би получила одобрението на Пейна, но чувството на Питър, че сега трябва да бърза, било по-силно. По-рано Пейна би отрекъл всякаква идея, че чувствата заслужават повече доверие от логиката… но сега не било изключено да се съгласи донякъде с това.

Напоследък Питър сънувал един сън — близо цяла седмица му се явявал отново и отново като постепенно ставал все по-отчетлив. В съня си Питър виждал Флаг, наведен над нещо ярко и пламтящо, чиито отблясъци придавали на лицето на магьосника болнав зеленожълт оттенък. В този сън винаги настъпвал момент, в който очите на Флаг първо се разширявали, сякаш от изненада, а после се присвивали до жестоки цепчици. Веждите му се свъсвали, челото му потъмнявало, горчива гримаса изкривявала устата му. В цялото това изражение сънуващият Питър откривал само едно единствено нещо и то било: смърт. Флаг произнасял само една дума, докато се навеждал напред и духвал срещу яркото, пламтящо нещо, което изгасвало подобно на свещ, когато дъхът на магьосника го докоснел. Само една дума, но тя била достатъчна. Думата, която излизала от устата на Флаг, била името на самия Питър, произнасяно с ядосан глас.

Предишната нощ, нощта в събота, около луната се явили едва забележими пръстени. Низшите надзиратели решили, че скоро ще вали сняг. Докато разглеждал небето същия следобед, Питър разбрал, че имат право. Баща му бил този, който го научил да познава времето и, докато стоял до прозореца, Питър усетил пристъп на тъга… и надигаща се студена и безмълвна ярост… нужда да постави всяко нещо на мястото му.

Ще опитам под прикритието на нощта и бурята, помислил си той. Дори ще има малко сняг, който да смекчи падането ми. Питър трябвало да признае пред себе си, че пет сантиметра лек, пухкав сняг между него и калдъръма нямали особено значение и в единия, и в другия случай. Или опасно тънкото му въженце щяло да издържи… или щяло да се скъса. При условие, че издържи, той щял да скочи. И краката му или щели да поемат удара… или нямало да могат.

И ако го поемат, къде ще отидеш след това? прошепнало едно тъничко гласче. Всеки, който би могъл да те скрие или да ти помогне… Бен Стаад, например, отдавна е изгонен извън крепостта… извън кралството, доколкото ти е известно.

Щял да разчита на късмета си в такъв случай. Късметът си на крал. Баща му често говорел за това. Има щастливи и нещастни крале. Но ти ще станеш крал и ще имаш свой собствен късмет. Мисля, че ще бъдеш много щастлив.

Той бил крал на Делейн, поне в собственото си сърце, вече пет години. Когато мислел за късмета си, му се струвало, че той е от един особен вид, добре познат на хора като семейство Стаад, прочути с лошия си късмет. Но може би тази нощ щял да си възвърне всичко.

Неговото въже, неговите крака, неговият късмет. Или всички те щели да издържат, или всички щели да се сломят, напълно възможно дори едновременно. Нямало значение. Колкото и да му липсвал досега, Питър щял да се довери на късмета си.

— Тази нощ — промърморил той и се отдръпнал от прозореца… но по време на вечерята се случило нещо, което променило намеренията му.