Майк Гейл
Вечеря за двама (97)

любовна среща

В осем и половина вечерта двамата с Изи пътуваме към къщи с метрото по Северната линия. Седим в последния вагон, който е практически празен. През цялото време Изи мълчи. Или гледа навън в тъмнината, или чете малките обяви над прозорците. Само от време на време си разменяме по някоя дума и когато го правим, гласовете ни потъват в ритмичното тракане на вагона по релсите.

— Знаеш ли какъв ден щеше да е деветнайсети март?

— Не. Какъв? — питам.

— Денят, в който трябваше да се роди нашето бебе, ако го бях износила — съобщава тя делово. В гласа й няма скръб. — Изчислих го преди месеци.

— Не трябва да мислиш така.

— Знам. — Изи ме поглежда, В очите й се чете въпрос. — А ти? Мислиш ли?

Издържам на погледа.

— Да, разбира се.

— Нямах представа.

— Защо?

— Защото никога не говориш за това. Знам, самата аз не исках. Когато се случи… струваше ми се, че искаше да разговаряме. Сега обаче… нищо. Сякаш не е било.

— Ти би ли искала да говоря повече за това?

Тя се заглежда в прозореца насреща.

— Не… Просто се чудех, това е всичко. Все още ли искаш да имаме деца някой ден?

Кимам, недоумявайки накъде бие.

— Аз също — казва тя. — Какво мислиш, ще стане, ако опитаме отново?

— Ти искаш ли?

Тя поклаща глава.

— Не. Просто разсъждавам на глас. Мислех си какво ли би било да се любим с намерението да забременея и дали ще бъде различно от секса, който правим обикновено.

— Сигурен съм, че ще е същото.

Тя взима ръката ми и я стиска, сетне я пуска.

— Сигурен ли си? Всички познати двойки, които имат деца, твърдят, че не са ги планирали.

— И на мен ми мина същата мисъл преди време.

— Не смяташ ли, че е странно? Защо хората вече не искат деца?

— Искат. Деца се раждат непрекъснато. Може би ние познаваме само определен тип хора. Повечето ни приятели имат малки жилища или живеят в скапани квартали, или може би смятат, че първо трябва да направят кариера.

— Сигурно си прав. Вероятно всички чакаме подходящото време… Мисля, че е страшничко.

— Кое?

— Да кажеш, че действително искаш да забременееш. Дори го наричат опитваме се за бебе. Някои хора казват само опитваме се и всички разбират за какво говорят. Опитваме. Работата е, че ако се опитваш, можеш да се провалиш, но ако случайно забравиш за противозачатъчните, тогава няма как да се провалиш, ако не стане, нали? Всъщност през по-голямата част на младостта ни е тъкмо обратното — ако си правил секс без контрацептиви и не си забременял, си извадил късмет. Помисли: повече никакви игри с презервативи, никакво тъпкане със скапани химикали, свободен си да правиш любов без последствия. Ето защо според мен повечето хора не признават, че се опитват, защото така избягват необходимостта да признаят провала си. Но за хората, които опитват, и отново опитват, и накрая се провалят, за хората, които искат и желаят дете повече от всичко друго на света, за хората, които трети или четвърти път опитват ин витро, за тези хора сексът без последствия е най-ужасното нещо на света. Нали?

Тя ме поглежда сякаш очаква отговор. Но аз мисля за Никола и за краткия разговор, който водих с нея за секса. „Всеки се опитва да представи секса като нещо незначително, но той всъщност не е.“ Едва сега разбирам колко е права. Може да го наричаш „обикновен“, може да го наричаш „безопасен“, но той винаги притежава способността да преобърне живота ти наопаки.

Поглеждам Изи и отговарям на въпроса й.

— Да, права си. Секс без последици може да е най-ужасното нещо на света.

— Нали разбираш — казва тя, — това е, което не мога да проумея. Кой разумен човек би искал да се нагърби с това доброволно? Аз не бих могла. Не мисля, че имам сили да го сторя, без значение колко много искам да имам дете.

— Но ти говориш така, сякаш провалът е предрешен.

— Нима?

— Да.

— Нямах пред вид това. Всичко, което казвам е, че в този момент нямам смелост да понеса провала. А ти?

— Не знам. Смятам, че в подобни случаи човек дори не знае на какво е способен, докато не го направи.

— Според теб страхливка ли съм?

— Не — отричам. — Абсолютно не.

— Знаеш, че можеш да ми кажеш истината.

— Знам. И казвам „не“. Не мисля, че си страхливка. Случилото се беше ужасно и тъжно. Всеки би станал предпазлив.

— А аз мисля, че ме е страх — изрича тя толкова тихо, че едва долавям думите й, потъващи в шума на колелата, и после, без да ме погледне, ме пита:

— Имаш ли си любовница?

— Какво?

— Любовница. Съвсем прост въпрос, Дейв. Имаш ли любовница?

Сякаш някой ме залива със студена вода. Извръщам се към нея, целият изстинал от страх.

— Не, разбира се.

Говоря по-високо от необходимото. Двойката, която седи най-близо до нас, ни поглежда и извръща поглед. Веднага снишавам гласа си.

— Не разбирам какво те кара да ми задаваш подобен въпрос.

Това, естествено, е лъжа. Разбирам много добре защо ми задава въпроса. Десетки пъти съм обмислял приликите между връзката ми с Никола и любовната афера. Лъжи, увъртания и най-вече фактът, че съм се влюбил безнадеждно в друга. Наистина е афера — макар и не любовна, но последиците й ще бъдат точно толкова катастрофални и опустошителни, когато истината излезе наяве.

Виждам как очите на Изи се пълнят със сълзи и те се стичат по лицето й.

— Извинявай — прошепва тя. — Просто не ми обръщай внимание. Не трябваше да казвам нищо.

— Не! Трябваше, ако така мислиш, Искам да знаеш, че никога няма да направя такова нещо.

— Вярвам ти.

— Тогава защо ме попита?

— Защото чувствам, че нещата между нас не са наред. Отдавна. Не знам. Сигурно ме гони параноя.

— Но защо? Защо ще си въобразяваш подобни неща? Аз те обичам. Никога не бих те наранил.

— Вината е моя. Аз те пренебрегвах. Имам чувството, че непрекъснато работя. Не те заслужавам.

Ако е имало момент, в който трябва да разкажа всичко на Изи, то това е сега, но аз не притежавам необходимата сила.

— Не говори така, скъпа. Никога не казвай подобно нещо.

— Защо? Истина е. Почти не се виждаме, все съм прекалено заета. А когато се видим, аз съм или изморена, или в лошо настроение, или нещо друго. Любовта не върви така.

— Как?

— Сякаш съществува безкраен резервоар, от който можеш да черпиш от време на време. Имам чувството, че от нашата връзка аз само взимам, без да давам. Сякаш те приемам за нещо сигурно. Какво ще стане, ако любовта ти свърши?

Гледам я и за секунда тя ми напомня Никола в деня, и който я видях за пръв път — изглежда тъй изгубена, тъй безнадеждно нуждаеща се от грижа, че сърцето ми литва към нея.

Когато стигаме у дома, Изи изглежда по-уморена от всякога. Затова предлагам да заминем някъде за уикенда, но тя възразява, че повече не желае да бяга. Иска да си останем вкъщи. Съгласявам се, но само при условие, че ще направим нещо специално.

Изключвам двата мобилни телефона, дърпам кабелите на домашния апарат, факса, компютъра, телевизора и видеото, пускам завесите и си лягаме, твърдо решени да избягаме от света.

Не излизаме от апартамента целия уикенд. Вместо това говорим, спим и се грижим един за друг като Джон и Йоко. Може и да не сме успели да дадем мир на света, но когато настъпва понеделник сутринта, той все пак изглежда като далеч по-добро място.