Майк Гейл
Вечеря за двама (72)

деца

Три и пет е — точно преди края на часовете в този слънчев и свеж зимен ден. Стоя пред вратите на училището на Никола. То не изглежда нито по-добро, нито по-лошо от училището, което посещавах на нейните години. Оглеждам майките и бащите, които седят в колите и чакат децата си. Трудно ми е да повярвам, че на трийсет и една имам нещо общо с типа хора, които водят децата си на училище, но ето на — тук съм и те също са тук. Дори забелязвам няколко жени, които изглеждат на моята възраст, и се питам каква ли е тяхната история.

В три и петнайсет чувам да бие звънец и след секунди децата се изсипват през вратата и заливат пътеката, която води към външната порта. Заобикалят ме, но успявам да зърна Никола, преди да е стигнала до вратата. Извиквам името й и тя се оглежда, но не ме вижда. Извиквам й втори път. Този път ме забелязва, но докато върви към мен, за пореден път се питам дали наистина действам в интерес на детето.

— Какво правиш тук? — пита ме плахо тя. — Нещо лошо ли съм направила?

— Не. Разбира се, че не. Просто получих съобщението ти и искам да поговорим за онова, което ми каза. — Тя кима. — Разбирам, че всичко, което се случва, е доста шантаво. Наистина разбирам. Имам предвид, че аз съм един непознат, който работи в списание, а ти си ученичка, която мисли, че аз съм й баща…

— Знам, че си ми баща!

— Така ли?

Тя отново кима.

— Но откъде?

— От онова, което мама ми е разказвала преди години, от снимката и от онова, което мама ми разказа снощи.

— И какво по-точно ти разказа снощи?

— Попитах я отново за теб — тя е свикнала. Когато бях по-малка, непрекъснато я разпитвах.

— И какво ти каза снощи за мен?

— Попитах я дали ще те познае, ако те види отново.

— Тя какво отговори?

— Каза да. Каза още, че макар вероятно да си се променил, единственото нещо, което ще остане същото, са очите ти. Каза, че имаш хубави очи. И наистина е така, ти имаш хубави очи, нали?

Иде ми да се разсмея. Изглежда прекалено идиотско, но Никола го вярва — очите ми са нейното доказателство.

— Защо не искаш повече да ме виждаш, щом си сигурна, че съм баща ти?

— Всичко, което исках, бе да те познавам. Направих го и беше много хубаво. Но не искам да причинявам никакви неприятности. Ти си имаш собствен живот и…

— Ако причината да не искаш да ме виждаш е, че се тревожиш за мен, то тогава, моля те, не се тревожи. Сериозно. А аз наистина искам да се срещаме, ако позволиш.

— Но ти си женен… и едва ли искаш да разваля всичко…

— Грешиш — възразявам. — Аз наистина искам да те виждам.

— Какво ще каже жена ти, когато разбере за мен?

— Същото, което ще каже майка ти, когато открие истината.

— Сигурен ли си?

— Напълно. Но което е по-важно — ти сигурна ли си? Както вече казах, смятам, че ситуацията е доста шантава за теб.

— За теб също.

— Да, но аз съм на трийсет и една. Шантавото изглежда много по-нормално, когато си на моята възраст.

— Какво мислиш че можем да сторим, за да не бъде толкова шантаво? — пита ме тя. — Миналия път ходихме в „Макдоналдс“, но не можем да го правим непрекъснато. Ще затлъстеем.

— Предполагам, най-правилно ще бъде, ако престанем да се крием и разкажем на Изи и на майка ти какво става. Поне няма да имаме чувството, че вършим нещо нередно. Точно това ни кара да се чувстваме толкова странно — тази потайност. Наистина се ужасявам от подобни неща. Сигурен съм, че и на теб не ти е лесно.

— Значи искаш да кажеш на жена си?

— А ти ще трябва да кажеш на майка си.

— Да, но работата е, че…

— Какво?

— Ако кажа на мама, всичко ще се промени. Не защото съм научила за теб, а защото мама ще се ядоса много… а пък аз не искам никой да се сърди, защото не съм направила нищо лошо, нали?

— Да, сигурно си права.

— Ще кажа на мама за теб — искам да й кажа и знам, че ти трябва да кажеш на Изи, защото не е хубаво да крием… Но не можем ли да изчакаме още малко? Разбираш ли, просто малко да го отложим. Искам само да те опозная по-добре.

— И колко време смяташ да си дадем? Един ден, два дни? Седмица?

— Не знам. Колкото ти сметнеш за добре.

— Убеди ме. Какво ще кажеш да го оставим така? Предполагам, че ще усетим кога ще настъпи времето да кажем на другите, нали?

Тя ме изглежда косо и кима едва-едва, което приемам като знак на съгласие.

— Какво ще правим сега? — питам.

Настъпва доста дълга тишина и накрая Никола ме пита дали съм гладен. Потвърждавам и тя предлага да ме черпи един бургер. Завежда ме в „Бъргър Кинг“ на Ууд Грийн Хай Роуд. Ресторантът е претъпкан с родители и деца от училището на Никола. Тя настоява да плати сметката — така трябвало, защото миналия път аз съм платил обяда. Страшно мило от нейна страна, дори затрогващо — налага се да й дам назаем, понеже не й достигат петдесет пенса. Поръчва печен на грил голям сандвич за себе си и кралско пиле за мен. Питам я защо не ги помоли да й го приготвят без салата и останалите добавки. Поклаща глава и обяснява, че обича сама да си ги маха. Когато поръчката ни е готова, сядаме в средата на ресторанта. Никола разопакова бургера си и педантично отстранява зеленчуковата плънка. Наблюдавам я с крайчеца на окото си и широка усмивка на устните.

Седим и си говорим около час, през който научавам повече за нещата, които обича и не обича (включително важни факти, като това, че харесва синьо, но не и оранжево, обича книгите, но си умира да чете списания, винаги е искала да има кон, но се страхува от понита, защото изглеждали малко уродливи). Разказва ми за майка си, как е отложила с година следването си в университета, за да я роди, после завършила музика. След като се дипломирала, се преместила в Лондон заедно с четиригодишната Никола и живяла при леля си, докато посещавала учителски курсове. Сега преподавала музика и драма в общинското училище „Хайфилд“ в Хокни.

Иска ми се да попитам Никола дали майка й има връзка с някого, но след като тя не споменава нищо за втори баща, а говори само за майка си и за дядо и баба си в Дъблин, решавам, че Кейтлин сигурно е останала сама, което ме натъжава. Едва ли е лесно да поддържаш редовна връзка, когато трябва да отглеждаш дете и да работиш на пълен работен ден. Накрая Никола споменава името Франсис — лекар, който бил приятел на майка й до миналото лято. Връзката им продължила две години и един следобед майка й я попитала как ще се чувства, ако Франсис престане да идва у тях. Никола отговорила, че ще й липсва. Майка й обяснила, че нещата помежду им не вървят и че понякога „двама души може да се обичат, но да искат различни неща“. Питам я дали Франсис все още й липсва и тя отвръща: „Понякога“. Мисля, че с това ще приключи темата, когато тя неочаквано решава, че не е доволна от отговора си и добавя:

— Той имаше голяма кола и понякога ми позволяваше да пускам албума с диджейските миксове на Министри ъф Саунд толкова високо, колкото си искам.