Майк Гейл
Вечеря за двама (147)

сам

Написвам точка след „изкусителни награди“ и се замислям дали изразът е подходящ за читателите на „Тийн Сийн“. В този момент звъни телефонът ми.

— Списание „Фърст Клас“, добър ден. Дейвид Хардинг слуша.

— Аз съм, Дейв.

Изи е.

— Как си? — пита тя.

— Добре, а ти?

— Аз също. Имам чудесни новини.

— Да не си получила поста?

Изи изпуска страхотен писък:

— Разговаряш с новия главен редактор на списание „Фам“! Управителят и изпълнителният директор ми го съобщиха преди по-малко от час!

— Сигурна ли си? Нали знаеш колко са непредвидими шефовете на издателските къщи?

— По-добре повярвай, че не е шега.

— Радвам се за теб. Заслужаваш го.

— Дейв, липсваш ми! Знам, че трябва да оправим много неща и че няма да стане за един ден, но просто искам да знаеш, че ми липсваш.

— И ти на мен.

— Какво ще правиш тази вечер? Вече резервирах маса за седем часа в „Беруикс“ на Беруик Стрийт. Ще дойдеш ли?

— Разбира се, че ще дойда. Само двамата ли ще бъдем?

— Не, някои от момичетата, с които работя, също ще дойдат… Нямаш нищо против, надявам се?

— Нямам, естествено.

— Сигурен ли си? — пита подозрително тя. — Долавям неохота в отговора ти.

— Нищо подобно. Само че…

— Какво „само че“?

— Вторник вечер обикновено излизаме двамата.

— Можем да го направим утре.

— Да. Сигурно.

— Виж какво ще ти предложа. Защо не дойдеш утре вечер в апартамента, а аз ще приготвя вечеря? Но тази вечер — хайде да забравим всичко, което се случи, и да се забавляваме. Съгласен? — Тя се разсмива. — Аз съм главен редактор на тиражно женско списание. И имам намерение да направя от него най-доброто, на което съм способна. Трябва да празнувам!

Хуморът й е заразителен. Права е. Оправянето на бъркотията, която сътворихме, може да почака още една нощ.