Майк Гейл
Вечеря за двама (148)

далеч

Шест и трийсет и пет в края на работния ден е и аз излизам от мъжката тоалетна, където съм сменил хавайската риза, джинсите и маратонките, с които бях през деня, с черен костюм, черна тениска и обувки. Редакцията на „Фърст Клас“ е празна: приключихме с първия брой някъде към три часа сутринта и всички използваха пролуката в графика, за да се спасят по-рано — всички освен мен и най-новото попълнение на списанието Фран Митчъл. Тя, беше се оказало, превъзхождала с класи шестимата млади журналисти, които интервюира главният, и той я назначи светкавично. Сега Фран е единственото нещо, което може би ще предотврати краят на „Лаудър“ да сполети и „Фърст Клас“ и аз съм щастлив, че работим заедно.

— Я се виж! — усмихва се подигравателно тя. — Готвиш се да сваляш мадамите, а?

— Какво? С тези допотопни дрипи? — засмивам се аз. — Доста е необичайно, че се преобличам, за да вечерям с жена си и приятелките й, но… нали разбираш.

— Мисля, че е много мило. Не знам дали съзнаваш, Дейв, но никак не е трудно за едно момиче да се влюби в теб. Мислиш си, че си велик, непоклатим, сериозен музикален журналист, а отговаряш на тийнейджърските неволи и водиш мъжкарска рубрика в женско списание. Ти си идеалната смес от мъжественост и чувствителност, мъж, който може да прави луда, страстна, пещерна любов с една жена и все пак е способен да говори за чувства и всички останали глупости, по които се предполага, че си падаме ние, жените.

— Стига, Фран — протестирам. — Ти поне би трябвало да знаеш, че нищо от това не е вярно. В материалите за списанията не съм аз. Пиша онова, което Изи ми казва, че читателките на „Фам“ искат да четат. Пиша онова, което читателките на „Тийн Сийн“ искат да прочетат. Всичко е фантазия.

— Но фантазия, в която и аз бих искала да вярвам… а по-добре фантазия, отколкото всекидневната реалност. — Тя млъква и се размива. — И преди да започнеш да си въобразяваш, ще ти кажа, че не те свалям — макар да си признавам, че ти бях хвърлила око в началото. Но не се притеснявай, че ще ти скоча, защото никога няма да го направя. Ти обичаш Изи, нали? И я превъзнасяш до небесата. Това е единствената жена в цялата вселена, която може да те направи щастлив, и тя държи ексклузивните права върху теб.

— Е, и какво?

— Нищо, това е. Бих искала да знам как се чувства човек на мястото на Изи. Бих искала да знам как се чувства човек, когато го обичат по този начин. Ти се тревожиш за нея, мислиш за нея и непрекъснато говориш за нея, горд си с нейните постижения, а появата на Никола ти показа, че се ужасяваш от мисълта да я загубиш. Изи означава всичко за теб. Не само по линията на „ще прекараме живота си заедно“, а в много по-дълбок и по-основополагащ смисъл. — Тя се кикоти. — Слушай, може да ти говоря като идиот, но фактът си е факт. Макар да обичам Линдън с цялото си сърце, знам, че той никога няма да има към мен чувствата, които ти имаш към Изи. Не защото е зъл или лош, а защото не съм сигурна, че изобщо знае какво е любов. — Фран поглежда часовника си. — Толкова по въпроса. Най-добре тръгвай, ако не искаш да закъснееш.

— Да — отговарям, — права си.

Казваме довиждане на чистачката и се отправяме да чакаме асансьора. Той пристига. Две редакторки от „Метрохоум“ и главният на „Фашониста“ вече са вътре, потънали в задълбочен разговор. Стигаме до първия етаж и двамата с Фран се подсмихваме на откъслеците, които сме чули. Отнасят се за прически, гаджета и епизода на „Али Макбийл“ от предишната вечер.