Майк Гейл
Вечеря за двама (94)

вкус

В пълен контраст с първата част от нашия шляй-пазар, прекарваме отреденото за мен време далеч по-улегнало. Завеждам Никола в рок и поп секцията на мега музикалния магазин на Оксфорд Стрийт, намирам „М“, за секунди откривам каквото търся и й го показвам.

— Ван Морисън, „Astral Weeks“ — прочита заглавието тя. — Кой е той?

— Просто един тип, който умее да пее.

— Струва едва шест лири и деветдесет и девет — установява тя. — Само това ли искаш?

— В интерес на истината, не мога да понасям Ван Морисън — отговарям. — Нямам нищо лично против него, но мразя и се отвращавам от всичко, което е изпял и записал.

Никола се разсмива.

— Обаче Изи го харесва и това е единственият й недостатък. Е, харесва ранните му записи. Когато се запознахме имаше на касета „Astral Weeks“ и през цялото време си я слушаше. Направо ме подлудяваше с нея, след което или я скъса, или я загуби, но никога повече не се опита да си вземе нова просто защото вече не се интересува особено от музика. Но дори и сега, когато я видя как понякога се размотава из къщата, си мисля, че ако имаше „Astral Weeks“ сигурно щеше да я слуша. Предложих й да си го купи на диск, но тя винаги забравя, затова все си мисля да го направя вместо нея, но досега така и не съм.

— Защо?

— Знам, че ще ти се стори грозно, но ми е трудно да харча пари за музика, която не харесвам.

Никола отново се разсмива.

— Е, хайде, Дейв! Не можеш ли да го направиш заради Изи?

— Не. Една година тя ме помоли да купя на майка й „Най-добрите хитове на АББА“ и аз не можах.

— Защо?

— Защото са АББА, затова! С радост щях да взема „Хитовете на Блонди“ или кутията с пет диска на Ник Дрейк или дори Мадона! Но не и АББА. Не можах да понеса мисълта, че спечелените ми с труд банкнотки ще отлетят при Бени и Бьорн в Швеция, за да поддържат лукса, в който са свикнали да живеят. И тук се явяваш ти. Ти можеш да ми купиш „Astral Weeks“ c твоите пари, а аз да я подаря на Изи, без да имам чувството, че съм подпомогнал фонда „Да построим за Ван Морисън още по-голямо имение в Ирландия“.

Никола ме удря с юмрук по ръката.

— Понякога си гаден!

Ако бях обикновения свадлив баща, който дразни обичайно намусената си дъщеря в тийнейджърска възраст, не бихме се различавали от стотиците хора в магазина. Но докато се обръщам към Никола, с крайчеца на окото си зървам някого от другата страна на рафта с дискове. Изи. Само на няколко сантиметра от нея съм, но тя все още не ме е видяла. Толкова е близо, че почти я докосвам, и все пак ни делят милиони километри. Пожелавам си да ме види. Искам да погледне към мен, после към Никола и да направи връзката. Така всичко ще излезе наяве. Няма да се налага да събирам смелост, за да й разкажа за дъщеря си.

Животът обаче не е толкова лесен. Изборът е мой. Трябва само да проговоря и тя ще разпознае гласа ми, ще вдигне очи и всичко ще свърши. Замръзвам, опитвайки се с цялото си същество да постъпя правилно. Но не успявам. Прикляквам ниско и повличам със себе си Никола, като се обливам в ледена пот.

— Какво става? — изненадва се Никола.

— Изи е там — прошепвам. — Трябва да си вървиш. Ще ти се обадя по-късно, обещавам.

Никола се устремява към изхода, без да се обърне нито веднъж. Да я гледам как се отдалечава, е най-тъжното нещо в света. Сякаш съм я предал, защото се срамувам от нея. Чувствам се непочтен, но не мога да постъпя иначе. Изчаквам, докато се изгуби съвсем от погледа ми, и се подготвям за онова, което следва. Решавам, че имам две възможности — първата е да изляза от магазина, без да се обръщам назад, втората е да се обадя на Изи. Струва ми се подло да избягам от нея сякаш отново избирам по-лесния начин, а аз не заслужавам да се измъкна лесно. Така че поемам дълбоко въздух, изправям се на крака, сякаш нищо не се е случило, и продължавам да ровя из дисковете. След две секунди тя ми се обажда.

— Здрасти, скъпа — казвам, като вдигам поглед. — Какво правиш тук?

Изи приближава и ме поздравява с целувка.

— Търся подарък за Стела. Вижда ми се тъжна напоследък, та реших да я поразведря. А ти какво правиш тук?

— Имах нужда да се поразсея и нали ме знаеш… не мога да мина покрай музикален магазин, без да вляза. Няма значение, я ми кажи какво си харесала за Стела?

— Все още нищо. Не знам наистина. Нещо, което да я разсее. Доста е стресирана от работа в момента. Какво ще препоръчаш ти?

— Сто неща.

Изи кима замислено и поглежда към ръката ми. Чак сега осъзнавам, че все още държа диска на Ван Морисън.

— „Astral Weeks“ ли виждат очите ми?

— Да.

— Но ти мразиш този албум — усъмнява се Изи. — Спомням си, че веднъж го нарече „най-лошият псевдо соул-фолк-блус-рок“, който някога си чувал и каза, че „да слушат подобен боклук е обида за всеки чифт уши“.

— Аз ли казах това?

— Много добре знаеш, че ти.

— Е, човек може да промени мнението си, нали? Искаш ли го? За теб съм готов да направя компромиси с железните си принципи.

— С радост.

— Тогава ще го взема за теб. А какво ще изберем за подарък на Стела?

— Ти какво предлагаш?

Завеждам я до рафтовете с буквата „У“ в секцията рок и поп и й показвам диска на Катрин Уилямс „Little Black Numbers“.

— Вземи й това.

— Момичето, което прави музикалната ни страница, я превъзнася до небето от години.

— Това е просто най-доброто съчетание на хубав женски глас, акустична китара и музика за разбити сърца. Обаче много добре направено. Стела ще го хареса.

— Добре — съгласява се Изи. — Взимам го.

Отивам на касата, плащам за Катрин Уилямс и Ван Морисън, и подавам двата диска на жена ми, която ме целува.

— Кога ще се върнеш у дома? — пита ме тя.

— Както обикновено. А ти?

Изи поглежда часовника си.

— Ще се опитам да не закъснявам. — Отново ме целува. — Най-добре да вървя. — Обръща се и неочаквано спира. — О, щях да забравя да ти кажа добрите новини.

— Какви са те?

— Помниш ли Адел? Адел и Деймиан? — Стари приятели на Изи, които чакат дете. Не са приятели от А-група, а по-скоро от онези, с които Изи поддържа телефонна връзка веднъж на два месеца и разговорите им винаги завършват с думите „наистина трябва да се видим някой ден“. Този ден така и не настъпва.

— Адел е родила миналата събота — съобщава жена ми. — Момиченце. Маделин Кетриона Мейсън. Три кила и двеста грама.

Търся следи от тъга по лицето й. Никой от двама ни не е споменавал помятането от толкова дълго време, та ни се струва, че не се е случвало. И все пак, докато тя говори за бебето на Адел и Деймиан, се чувствам объркан. Изи обаче очевидно е добре.

— Как е Адел? — питам.

— Изтощена. Било много дълго раждане. Осемнайсет часа. Контракциите й започнали рано сутринта, още докато били в леглото, сетне й изтекли водите и трябвало да я включат на система… Деймиан плакал по време на раждането.

— Предполагам, че всеки би плакал, нали? Това е емоционален момент. — Когато тези думи излизат от устата ми, се потрисам от тяхната неуместност. Откъде мога да знам нещо за този момент?

— Поканиха ни да наминем покрай тях да ги видим, ако можем — съобщава Изи. — Утре след работа. Ходи ли ти се?

— А на теб?

Тя кима.

— Добре тогава — казвам. — Ще отидем.