Майк Гейл
Вечеря за двама (119)

гняв

Тази сутрин по пощата пристигат няколко диска от различни звукозаписни компании. В такива случаи обикновено ги трупам във втората спалня, за да ги преслушам, когато успея. Но тъй като днес няма да ходя на работа, решавам да ги чуя веднага. Обикновено съм доста циничен по отношение на музикалната продукция — всички колеги в „Лаудър“ бяха такива, освен ако не ставаше дума за певец, когото наистина харесваме. Постъпвахме като крале с придворните си шутове — слагахме диска или касетата в уредбата и им давахме малко време, за да се докажат, преди да бъдат изхвърлени на купчината с надпис „боклук“, за да не бъдат пуснати никога вече. Всеки музикален журналист е принуден да прави това, защото буквално те засипват с нови записи. Не всеки албум, разбира се, може да бъде преценен по този начин — някои имат скрити достойнства; не крия, че аз самият съм изпратил на боклука доста платинени или прехвалени от критиката албуми. Какво да се прави. Онова, което наистина обичам в тази професия, са редките моменти, когато попадна на албум на напълно неизвестен изпълнител. Пускам го, като очаквам, че ще прехвърля песните за нула време, а се оказва, че съм открил златна мина. Точно това се случва тази сутрин. Пускам диск, озаглавен „Small Moments“, на някакъв ирландски певец на име Дейвид Кит, лягам си и се заслушвам. Музиката е непретенциозна — записът сякаш е направен в гаражно студио. Китарист, подкрепян от няколко елементарни електронни трика, но резултатът е съвършен. Ако се възползвам от речника си на музикален журналист, бих казал, че това е Ник Дрейк на двайсет и първия век. Страхотно ми допада. Вдига настроението ми и ме пренася в други селения. Изслушвам целия албум още веднъж, после още веднъж и така до обяд. По средата на „Another Love Song“ — най-готиното парче от целия албум, на вратата се звъни. Нахлузвам джинсите и тениската си, които съм хвърлил на пода, и отварям. Дъщеря ми в ученическа униформа.

— Никола? — изненадвам се.

— Здрасти — отговаря тя.

— Какво правиш тук? Не трябва ли да си на училище?

— Исках да те видя. Тревожих се за теб. Защо не ми се обади? Оставих милион съобщения на гласовата ти поща.

Това е самата истина. Беше ми звъняла през целия уикенд. Оставила ми е дълги, несвързани съобщения, но аз не отговорих на нито едно.

— Наистина съжалявам, скъпа. Честно. Просто ми се случи нещо и всичко останало излетя от главата ми.

— Притесних се. Помислих, че ти се е случило нещо лошо.

— Наистина съжалявам. Извинявай. Трябваше да се съобразя.

— Не получи ли съобщенията ми?

— Получих ги, но ми се струпа много.

Изглежда посърнала.

— Значи не им обърна внимание?

— Не го направих нарочно, Никола! Това просто беше… е добре, бях зает.

— Но аз ти оставих цял куп!

— Знам.

— Не искаш ли да ме виждаш повече?

— Нищо подобно, искам.

— Тогава защо не ми отговори? Помислих си дори, че телефонът ми е развален. Откакто се познаваме не се е случвало да не се чуем толкова дълго.

Това не е истина, но няма значение. Трябваше да отговоря на съобщенията й. Знам, че постъпката ми е възможно най-неправилната, но да стоя в коридора на къщата и да ме поучава тринайсет годишно момиче, е последното, от което имам нужда, когато жена ми ме е напуснала. Абсолютно последното. И преди да се усетя, изтървавам нервите си пред моята красива дъщеря:

— Какво искаш от мен? Вече ти се извиних, нали? Казах ти, че съжалявам! Е, какво повече?

Изражението на ужас, което се изписва върху лицето на Никола, ме връща на земята. Ако съм искал да я нараня, добре съм се справил със задачата. За секунди от очите й потичат реки от сълзи, а тя продължава да ме гледа, сякаш не може да повярва, че съм способен на подобно поведение. Самият аз не вярвам.

— Какво лошо сторих? — прошепва тя. — Исках само да говоря с теб.

— Извинявай — моля. — Съжалявам.

— Какво сторих? — повтаря тя. В гласа й звучи неподправена болка. — Защо не ме харесваш повече? Какво да направя, за да ме харесваш отново?

— Ти не си виновна — успокоявам я. — Аз те обичам. И съжалявам. Ти си всичко, което имам. — Прегръщам я и я притискам към себе си. Не съм сигурен дали ще я пусна някога.