Майк Гейл
Вечеря за двама (55)

действително

— Е? — казва Фран, когато след работа сядаме с бира в ръка на любимите си места в „Хамптънс“. — Казвай какво има?

— Нищо.

— Да бе, да. Държиш се странно откакто се върнах от снимките. Какво става, докторе?

Поглеждам я внимателно, претеглям дали мога да й се доверя и способен ли съм да предам Изи. Жена ми и аз никога не говорим за нашите отношения с други. Никога. А и това не е някой от онези случаи, при които си мисля, че Изи не клюкарства тайничко с приятелките си за мен, докато тя всъщност го прави. Знам това, защото сама си призна, че понякога изпитва неудобство, когато Стела й разправя за Лий, а Джени за Тревър. Казах й, че може да го прави, ако е толкова наложително, но тя ме увери, че не иска. Нашата връзка според нея не била такава и аз я разбирам, защото връзката ни наистина не е такава. Тя има нужда да споделя единствено с мен, а аз мога да се доверя единствено на нея. Досега. Макар да смятам, че греша, като се доверявам на страничен човек, нужно ми е мнението на някого, който не познава всички тайни кътчета на душата ми. Някой, който не знае за мен достатъчно, за да ме съди, който няма да се разстрои и ще оцени ситуацията точно каквато е, а не каквато му се иска да я види. Може да звучи грубо, но е истина.

— Виж какво — започвам, — работата е сериозна.

— Колко сериозна?

— Трябва да ми обещаеш, че няма да кажеш нито дума пред никого. Наистина пред никого, а не само пред хора, които не познавам. Сама знаеш как стоят нещата в нашия бизнес — дори да не познаваш човека, все ще се намери друг, който да го познава.

— Добре, добре. Като те слуша човек, ще си помисли, че съм най-голямата клюкарка в света, когато не съм най-голямата дори в нашето списание. Първенството държи Линда Бел — знаеш я, онова момиче с червената коса. Устата й няма равна. Не че не мога да я бия, ако се напъна, но…

— Фран…

— Извинявай. Хайде, казвай си тайната. Може да си сигурен, че съм гроб. И не се тревожи как ще реагирам, трудно се шокирам.

— Сутринта получих писмо в торбата за Доктора, но се оказа не точно от онзи тип. — Подавам го на Фран и наблюдавам лицето й, докато го чете.

— Не знам какво да кажа… всъщност… ти мислиш ли… Възможно ли е?

— Може би.

— Изи знае ли?

— Не.

— И снимката и всичка подробности съвпадат?

— Да.

— И ти никога не си го срещал? Имам пред вид това момиче?

— Не.

— Имаш ли намерение?

— Не. — Правя пауза. — Не знам. Може би. — Отново млъквам. — Най-вероятно не.

— Какво смяташ да правиш?

— Не знам. Мислиш ли, че ако знаех, щях да те питам? Сериозно е, нали? Дали да се срещна с това момиче, или да се опитам да го забравя? Дали да кажа на Изи? Ако кажа, кога да го направя? И как ще го приеме тя? Искам да й призная, наистина, но просто не мога. Премислих го милион пъти и отговорът винаги бе един и същ — тя заслужава да знае, но кога и как да й кажа?

— Може да не е точно онова, което искаш да чуеш, но аз смятам, че трябва да го направиш веднага. Повярвай ми. Говоря ти като жена — сигурна съм, че ако Линдън има дете и не ми е казал, ще го убия. От друга страна, разбирам, че се чувстваш объркан. И кой би те обвинил? Това си е голям удар, а като прибавим и тежката задача да разкажеш на Изи… — Тя не довършва изречението. — Предполагам, че няма къде да ходиш. — Млъква и поглежда снимката ми с Кейтлин. — Много е хубава. — Сетне поглежда снимката на Никола. — А тя е абсолютна, убийствена красавица.

Свивам рамене, защото не съм сигурен дали да призная заслугите си за външния вид на Никола. Отказвам се. Настъпва дълго неловко мълчание.

— Никой друг не знае — обаждам се след няколко минути.

Фран се усмихва.

— Не знам дали трябва да бъда поласкана или не. Ти си този, от когото искам съвети.

— Ама и аз се оказах един душеприказчик…

— Искаш ли още една? — пита Фран, като сочи празната ми бутилка бира.

Кимам.

— Същото ли?

— Да.

Тя изчезва по посока на бара и се връща с оживено лице.

— Знаеш ли, имам един въпрос, който може да ни помогне да подредим нещата — казва тя, като оставя двете бири на масата. — Знам, че звучи малко банално, но ти сто процента ли си сигурен, че момичето е твоя дъщеря?

— Сигурен съм. Прекалено много съвпадения, за да не е така.

— Ако казва истината.

— Защо да лъже?

— Не знам — отговаря Фран. — Момичетата на тази възраст често пъти се държат странно и нелогично. Въобразяват си разни неща и нищо не е в състояние да ги изкара от главите им. Ти може да се смяташ за най-обикновен журналист на свободна практика, но за читателките на „Тийн Сийн“ си знаменитост. Ликът ти е в списанието, за което те харчат джобните си пари. Вземаш интервюта от групи, с чиито плакати са облепили стените на стаите си.

— Не ми изглежда такава.

— Може би е, а може би не е. Аз не я познавам, нито пък ти. Всъщност какво знаеш? Че ти си момчето на снимката и че си спал с момичето, което е на нея. Това са фактите, Дейв. И никой от тях не е достатъчен, за да докаже, че ти си бащата на това момиче. Има прекалено много неизвестни. Не ги виждаш, защото си прекалено близо.

— А какво ще кажеш за факта, че прилича на мен?

Фран отново взима снимката на момичето и я разглежда.

— Това не доказва нищо, Дейв. Иначе хората нямаше да ходят в съда, за да доказват бащинство. Просто щяха да поглеждат в огледалото, нали?

— Но как би могло едно тринайсетгодишно момиче да измисли такава история?

— Може би не е тя — замисля се Фран. — Може да не е виновна. Майка й може да си е измислила цялата история още преди години. Представи си следното — ти си седемнайсетгодишно момиче. Спала си с някакъв тип и веднага след това си съжалила, защото е женен или е гадже на най-добрата ти приятелка, или просто е невъобразимо глупав… както и да е. Всеки иска да знае кой е бащата, а ти не желаеш да признаеш. Кое е най-лесното нещо тогава? Вадиш снимката на някое случайно момче, с което си флиртувала през ваканцията и с което няма никакъв шанс да се срещнеш, и проблемът ти се маха от главата.

— Но аз не съм случайно момче! Наистина спах с нея!

— Още по-добре. Придава автентичност на историята. Всичките й приятелки вярват, защото са били там. Родителите й вярват, защото приятелките й вярват, а истинският баща е благодарен, че е отървал кожата.

Отпивам голяма глътка от бирата си и поглеждам Фран с недоверие.

— Как ти дойде наум всичко това? Да ме убиеш нямаше да се сетя.

— Благодарение на моята пропиляна младост. Големи дебели романи със златни букви, американски телевизионни мини сериали. Де що имаше боклук, аз или го четях, или го гледах.

— Значи определено смяташ, че тя не е мое дете?

— Не определено, но мисля, че е малко вероятно. Какъвто и да е отговорът, остава фактът: ти не си сигурен, че момичето е твоя дъщеря, и без ДНК тест едва ли би могъл да го докажеш.

— Но аз не знам какво трябва да се направи за ДНК тест! Впрягаш каруцата пред коня.

— Обзалагам се, че в Интернет има информация. Там можеш да намериш всичко… А може да се поучиш и от сериалите. Всеки път, когато включа телевизора, някой прави тест за бащинство. Вземи пример от Рик в „Дързост и красота“.

— Много полезна информация. Какво ли щях да правя без теб! — Вдигам бирата си и я изпивам на няколко глътки, после тряскам бутилката на масата. — Трябва да се прибирам.

— Извинявай, Дейв — тихо казва Фран. — Знам, че отношението ми ти се струва лекомислено, но всичко е толкова нереално, че ми е трудно да го повярвам.

— Права си. За пръв път прозирам колко особена е ситуацията. Напълно възможно е това момиче да не е моя дъщеря. Възможно е тя да лъже или майка й да е излъгала. Възможно е това да е някакво нелепо съвпадение. Но възможно е също така тя да е моя дъщеря, да не лъже, и всичко това да не е съвпадение, а истинският живот. Работата е там, че…

Фран ме поглежда и за секунда си мисля, че знае какво е на върха на езика ми. Не съм й казал за аборта на Изи, но може би тя е отгатнала колко много искам да стана татко.

— Работата е, че? — пита тихо тя.

— Нищо — отговарям и си обличам палтото. — Абсолютно нищо.