Майк Гейл
Вечеря за двама (110)

а после?

— Винаги ли си знаела, че ще оставиш бебето? — питам я. (Въпросът ми е предизвикан от спомена ми за едно момиче в последния клас, което направи аборт след като забременя на седемнайсет. Странното е, че след толкова години не мога да си спомня нито името на момичето, нито лицето му, нито каквото и да било друго за него. Без значение какво е станало след това с живота й, нито какво е постигнала през годините, тя винаги ще си остане за мен „момичето, което направи аборт“.)

— Не — прошепва Кейтлин. — Но нито за секунда не съжалявам.

— Разбира се. Никола е страхотно дете. Трябва да се гордееш с нея.

— Така е.

— Знам, че не постъпих като отговорен възрастен човек — признавам. — Искам да кажа, че тя е на тринайсет и ти си й майка, която е законно отговорна за нея. А кой съм аз? Никой. Та искам да кажа, че ситуацията е наистина особена и че тя не е виновна за нищо. — Усмихвам се. — Е, че е отишла на купона, си е нейна грешка, но останалото — че се свърза с мен и че се виждахме… Просто е била любопитна. Не е искала да наранява чувствата ти. Така че не я обвинявай. Вината е моя. Трябваше да настоявам да ти каже веднага, но… аз не го направих и съжалявам.

— Когато Никола ми призна всичко, много ти се ядосах. Много. Бях и уплашена, защото не знаех нищо за теб и живота ти сега. Не знаех какъв човек си. Тя можеше лесно да попадне в беда… но предполагам, че причината да ти вярва толкова много е по моя вина.

— Защо?

— Защото винаги ме е разпитвала за теб. Дори когато беше съвсем малка. Винаги съм й казвала, че ти не си с нас не защото не я обичаш. А просто защото не знаеш. Винаги се опитвах да те представя в най-добра светлина. Разказвах й за всичко, което ти сподели, че мечтаеш да постигнеш в живота си. Предполагам, че в нейните очи те превърнах в герой. Но действително исках да се гордее с теб. Така че, както казах, вината отчасти е моя. Въпреки това е ужасно, че през цялото време ме е лъгала, че е била в състояние да запази такава голяма тайна от мен. Това не е правилно. Аз съм й майка, най-близкият човек в целия свят. Тя трябва да знае, че може да ми каже всичко.

— Но тя действително може — уверявам я аз. — Просто не е искала да те нарани. Не е искала да си помислиш, че те обича по-малко, защото е пожелала да ме види. И трябва да признаеш, че ако беше ти казала, щеше да е принудена да се справя не само със собствените си чувства към мен, но и с чувството на вина спрямо теб.

— Затова ли ти също не си казал на жена си? — пита остро Кейтлин.

Не отговарям. Заслужавам упрека. Сигурно думите ми са прозвучали като оправдание за лъжата на Никола. Кейтлин веднага ми се извинява.

— Съжалявам. Беше напълно излишно. Всичко е толкова сложно.

— Но ти си права — казвам. — Това е една от причините, поради която не съм казал на Изи.