Майк Гейл
Вечеря за двама (28)

сън

Събота сутрин е, няколко седмици по-късно. Навън има сняг и апартаментът ни е леден, защото централното отопление ни играе номера. Изи и аз лежим в леглото и преглеждахме сутрешната преса — „Индипендънт“, „Гардиан“, „Таймс“, „Телеграф“ и „Мейл“ и всичките им приложения. За нас, както и за повечето журналисти, работещи в списание, това е важен навик, защото първото нещо в понеделник, от което повечето от нас се боят, са оперативките, на които трябва да предложим свежите си идеи за следващия брой. В девет случая от десет обаче никой не ражда такива, ето защо ги крадем от съботните и неделните броеве на вестниците. По ирония на съдбата повечето журналисти от вестниците, които излизат през уикенда, също нямат идеи за своите оперативки, освен онези, които са откраднали от списанията — един вид симбиоза между месоядни.

— Ще погледнеш ли това? — размахвам пред лицето на Изи вестника, който чета от половин час.

— Да погледна какво?

Показвам й снимката на една селска къща в Кумбрия на пета страница на „Таймс“ в раздела „Недвижими имоти“. Странното е, че никога не поглеждам раздела за имоти, нито пък Изи. Обикновено трупаме тези страници в кухнята, тъй като по размер отговарят точно на коритото, в което се облекчава Артър.

— Виждаш ли тази селска къща? — питам, показвайки снимката с носа си, защото все още държа вестника с две ръце. — Струва малко повече от цената, която платихме за този апартамент.

— Е, и?

— Ами можем да го продадем и да се преместим да живеем там. Какво ще кажеш?

Тя се вглежда по-внимателно.

— Пише, че се нуждае от сериозен ремонт.

— Колко му е да го направим.

— Дейв, ние няма да правим нищо. Обикновено наемаме хора, които да свършат тази работа вместо нас.

— Можем да напуснем Лондон. Това ще улесни живота ни.

— Като си купим селска къща?

Кимам.

— Хайде да го направим — казва Изи.

— Наистина ли?

— Не, шегувам се — отсича тя.

— Аз обаче съм сериозен. Смятам, че трябва да обмислим възможността да се преместим в провинцията.

— Защо?

— А защо не?

— Но какво ще правим в провинцията? — пита тя, като се завърта на една страна, за да се върне към статията си.

— Всичко, което си поискаме. Ти можеш да напишеш роман. Аз мога да работя на свободна практика или… откъде да знам.

— Забелязал ли си, че единствената причина, поради която можем да си позволим ипотеката, е, че живеем в Лондон?

— Да. Живеем тук, за да печелим добри пари, но животът е прекалено скъп. Ако се преместим, ще печелим по-малко, но ще получаваме повече срещу парите си.

— Точно така. — Тя прави пауза, изчаквайки ме да кажа още нещо. Аз си мълча. — Тогава? — продължава Изи. — Съгласен ли си да останем в Лондон, докато остареем и побелеем?

— Предполагам — отговарям, но очите ми прескачат на едно имение от шестнайсети век в Еършир за 1,4 милиона лири — без пари.

Настъпва продължителна тишина, след което Изи се обръща към мен с въздишка.

— Знаеш, че те обичам, нали?

— Да.

— Знаеш, че имаме това малко и дребно нещо, наречено ипотека, нали?

— Така ли?

— Да, точно така. И то между другото означава, че всеки месец трябва да плащаме на банката определено количество пари, за да не ни вземат дома. Това е доста просто споразумение между тях и нас — с изключение на изискването, че трябва да имаме известна сума в банката.

— Искаш да си намеря работа. Това ли искаш да кажеш?

— Точно това.

— На твое място не бих се притеснявал — изричам безгрижно. — Ще си намеря някаква работа. Мисля по въпроса. Имаме доста приятели в бизнеса, един или двама все ще ми подхвърлят някое парче на хонорар. — Замислям се за момент. — Знаеш ли какво? Ще ти кажа нещо, само за да ти покажа колко съм готин. Съгласен съм дори да ти напиша статия на тема сърдечни връзки. — Намигам й с единствената цел да я подразня. — Нещо хубаво и затрогващо за мъжете. Не може да е чак толкова трудно, а?

— По-трудно отколкото си мислиш — отвръща тя.

— Е, какво да напиша?

— Всичко, което поискаш.

— Колко ще получа?

— Триста и петдесет лири. Това е стандартният хонорар за нов сътрудник.

— Ще го направя за четиристотин.

— Триста и петдесет. Съгласявай се или довиждане.

— Съгласен, но при едно условие.

— Какво?

— Да спя с редакторката, която ми уреди работата.