Майк Гейл
Вечеря за двама (128)

CD

Прибирам се и намирам Изи в дневната. Донесла си е работа вкъщи: папки, книжа, списания и бележки са пръснати около нея. Портативният й компютър едва се крепи на масичката за кафе. Влизам, но тя не ме поглежда. Продължава да прехвърля листовете, които държи. Жест, предназначен да ми покаже, че изобщо не се интересува къде съм бил, макар че е точно обратното. Целта е да пришпори съвестта ми и да ме накара да се чувствам още по-виновен, отколкото вече съм.

— Добре ли си? — питам. — Как беше работата днес?

Тя ме изглежда за кратко и отново навежда очи.

— Всичко е наред. А ти?

— Добре. Нищо интересно.

— Както обикновено.

Кратка забележка, нищо особено, но тя красноречиво описва състоянието на нашите отношения. Съзнавам, че макар да се старах да бъда търпелив и да я разбирам, не се е получило. Изи просто не може да приеме съществуването на Никола и аз съм безсилен. Виждам как я изяжда отвътре и я разкъсва на части. И осъзнавам, че не е честно да й причинявам всичко това.

— Мисля, че може би ще е най-добре да се изнеса — прошепвам.

— Това ли е твоят отговор на случващото се? — отвръща тя. — Да избягаш от брака си?

Изборът на думите, тонът й, жестовете, всичко цели по-скоро да провокира, отколкото да умиротвори.

— Не, това не е отговор — признавам. — Но мисля, че ако остана у дома и нещата продължат по същия начин, от брака ни няма да остане много.

Тя си поема дълбоко въздух, сякаш да отговори, но вместо това прехапва устни. У нея няма ярост, а само страх — страх, който аз също усещам. Без значение колко време ще да бъдем разделени, проблемът, който е предизвикал тази ситуация, си остава — Никола ще продължи да бъде моята дъщеря от връзката ми с друга жена. И ако Изи не може да приеме това, какво да направим? Мисля си какво ще стане, ако се разделим. Тригодишният ни брак, шестгодишната ни връзка — всичко на пух и прах. Обещанието цял живот да сме заедно, сведено до това колко дълго ще успеем да се самозалъгваме, че онова, което става, не се случва.

— Не искам да си тръгваш — казва тя.

— Знам — възразявам, — но трябва.

— Къде?

— Къде какво?

— Къде ще отидеш? Ще се тревожа за теб, ако не знам къде си.

— И аз не знам. Може би при родителите ми.

— О, недей — настоява тя. — Моля те! Не искам да знаят какво си причиняваме. Как опропастяваме живота си.

— Виж, не се тревожи. Сигурен съм, че мога да се подслоня при някой приятел. Например у Фил Кларк.

Той е рекламен директор, познавам го от времето, когато работех в „Лаудър“. Фил е приятел, с когото може да не се видя месеци и въпреки това, когато позвъня на вратата му посред нощ, ще ме приюти да спя на дивана, без да му създавам проблеми.

— Невъзможно — полуусмихва се Изи. — Той живее в Ню Крос, нали? Толкова опасно, колкото и далече.

Усмихвам се. Има право.

— Защо не отидеш при Джени? — предлага Изи. — Ще й се обадя да я попитам.

— Сигурна ли си, че няма да има нищо против? Имам пред вид дали не е все още разстроена от раздялата с Тревър?

Тя не ми отговаря, но по лицето й мога да прочета, че е шокирана от напомнянето колко лесно се разпадат връзките на приятелите ни и как ние може би ще сме следващите.

— Винаги мога да опитам при Фран в Брикстън — предполагам. — Но ще трябва да й позвъня, за да съм сигурен, че няма нищо против.

Тя кима и това е всичко. Отново е старата Изи. От намусени кавгаджии за няколко минути двамата отново се превръщаме в нормална двойка — само че аз си отивам, а тя ми помага да го направя. Звъня на Фран и тя казва, че няма проблем. Събирам в голям сак дрехи за няколко дни, добавям дискове и касети, мятам всичко на задната седалка в колата, а Изи започва да плаче.

— Така трябва — казвам.

— Знам — съгласява се тя. — Трудно ми е, това е всичко.

— Трябва ти време.

— И на двамата ни трябва… Но какво ще стане, ако решиш повече да не се върнеш?

— Това няма да се случи.

— И ако все пак се случи?

— Няма — обещавам.

— Колко време смяташ да отсъстваш?

— Не знам.

— Ще ми липсваш.

— Виж какво — казвам. — Ще си говорим по телефона.

— Но аз трябва да те виждам. Ние трябва да се виждаме… защото така се разделят хората, Дейв, така загубват любовта си — заради разстоянието. Не можем да позволим това.

— Ще се виждаме. Понякога можем да излизаме на вечеря. Можем да си говорим и да се опитаме да сложим нещата в ред. Но ти знаеш, че не можем да продължим да живеем както досега, защото ако го направим, нямаме шанс да се спасим.

— Разделяме ли се? — пита тя.

— Не.

— Тогава какво правим?

— Не знам точно. Мисля, че правим онова, което трябва.