Майк Гейл
Вечеря за двама (91)

на едро

Няколко дни по-късно на път от работа към къщи налитам на Шон, стар приятел на Изи, който живее в Глазгоу. Ейми, жената на Шон, роди момиченце миналото лято, точно преди Изи да забременее, така че дори не съм сигурен дали той знае какво се е случило с нас. Шон е дошъл в Лондон по работа и се е запътил на среща със свой клиент. Той ме разпитва за Изи, а аз него за Ейми и бебето Амбър. Казва кратко, че Ейми е добре, след което цели десет минути ми говори за Амбър — за това как спяла, как ядяла, какво обичала най-много, как сграбчвала с пръстчетата си предметите, което недвусмислено показвало, че ще бъде гениална. Списъкът няма край.

Макар да се мразя за това, изпълва ме страхотна завист. Не защото Шон има бебе, а аз нямам, а защото той може да се хвали колко прекрасна е неговата дъщеря, а аз не мога да направя същото. Иска ми се да разкажа на този мъж, който дори не ми е близък приятел, всички неща, заради които се гордея с Никола — колко е красива, колко е талантлива, как учителите й казват, че рефератът й е толкова добър, че сигурно ще получи грамота. Но съм принуден да си прехапя езика. Накрая той ме съветва: „Вие с Изи трябва да си имате деца. Това ще промени целия ви живот.“. Усмихвам се криво, защото знам, че не иска да каже нищо лошо. Но безгрижната му забележка ме жегва и аз нарочно поглеждам часовника си, защото не искам да остана повече с него. Преди да се разделим и всеки да поеме в своята посока, той ми изкопчва обещанието, че Изи и аз ще отидем да прекараме някой уикенд с него, Ейми и бебето Амбър. А първото нещо, което правя, след като го оставям, е да извадя мобилния си и да позвъня на Никола.