Майк Гейл
Вечеря за двама (38)

добре дошъл

В девет и петдесет и пет на другата сутрин стоя пред въртящата се врата на Палас Билдинг 112 на Тотънхам Корт Роуд, където се помещава „Питърсбъроу Пъблишинг“. Няколко човека пушат отвън. Приличат на журналисти. Влизам в сградата и се отправям към рецепцията, за да се запиша. Пред мен има доста голяма опашка от хора, повечето от които, доколкото успявам да чуя, са на хонорар и чакат да получат временен пропуск. Използвам времето да разгледам кориците на списанията, които висят на стената до асансьорите. „Питърсбъроу“ не е голямо издателство като Би Ди Пи, но държи няколко доста известни заглавия. Освен „Тийн Сийн“ тук са „Стилисимо“ — за женска мода, „Ню Ю“ — за женско здраве, „Топ Уийлс“ — за автомобили, „Бърн“ — за хеви метъл, „Метросаундс“ — за танцова музика и лайфстайл, „Глос“ — за унисекс мода и лайфстайл и накрая „Гроу“ — градинарство и цветарство.

Получавам пропуск и се качвам с асансьора на третия етаж, сетне преминавам по къс коридор. Веднага отгатвам къде е редакцията на момичешкото списание, защото вратата е обсипана с лепенки с надписи от рода на: „Целуни ме бързо, прегърни ме здраво“ и „Уау“, както и с най-противния ми „Здравей, голямо момче“. В средата има голям плакат на Леонардо ди Каприо от филма „Плажът“. Някой е написал на гърдите му „Бог на любовта“. Чувствам се заплашен.

Поемам дълбоко въздух, отварям вратата и влизам. Никой не вдигна глава. Да се пренебрегват непознати в редакциите на списанията е стандартна практика, така че не ми прави особено впечатление. Всъщност помага ми да се ориентирам в обстановката. Всички в „Тийн Сийн“ са изключително заети — звънят телефони, принтерите плюят страници, а за фон се носи музиката на някаква момчешка банда.

Докато се оглеждам, забелязвам две неща — първо, че съм единственият мъж, и второ, че съм единственият над двайсет и пет години. Всички от персонала на „Тийн Сийн“, от редакторите до графичните дизайнери, са облечени, сякаш са част от някаква супер модна двайсет и няколко годишна тайна армия — вдигнати коси, пуснати коси, слънчеви очила на главата, безкраен брой хибриди на войнишки панталони, дизайнерски джинси, поли от деним, тениски с емблеми и надписи и маркови спортни обувки.

Чувствайки се абсолютно не на място, приближавам момичето, което седи на най-близкото до вратата бюро и се заглеждам в екрана на компютъра й. Както и другите, тя също е в началото на двайсетте, но изглежда още по-млада по начин, за който едва си спомням. Носи тениска с логото на американските хип-хоп идоли Рокъс Рекърдс, дълга дънкова пола и синьо-бели маратонки Адидас. Забелязвам, че лявата страна на носа й е леко назъбена — сигурно е имала пиърсинг през студентските си години, след което е решила, че е по-добре да го свали. Притежава изтънчена красота — момиче от типа, което моята с десетина години по-млада версия със сигурност би намерила за привлекателно. Сега крехката й фигура буди у мен чувства, които са повече братски, отколкото сексуални.

— Аз съм Дейв, музикантът — представям се. — Джени, главната редакторка, ме очаква.

Тя се обръща и ме заглежда.

— Здрасти Дейв, музиканте. Аз съм Фран Митчъл, младшият редактор. Джени, главната редакторка… — очите й се стрелкат към задната част на офиса — … има срещи цялата сутрин.

Усмихвам се. Саркастична с непознати — стилът ми харесва.

— Тогава ще я почакам. Може ли? — питам.

Тя отлепя една бележка от екрана на съседния компютър, прочита я и ми я подава.

— Пише да се разполагам като у дома — обявявам.

— И аз мисля, че точно това пише — сочи тя съседното бюро. — Тук живеят сътрудниците на хонорар, когато идват в редакцията. Вземи си стол и ще ти покажа мрежата. — В този момент звънва телефонът й. — Ало? — кима, заслушва се, сетне покрива с ръка слушалката. — Трябва да говоря. Нали нямаш нищо против? Няма да е дълго.

— Не се притеснявай — сядам на бюрото, включвам компютъра пред себе си повече по навик, отколкото от желание да правя нещо и се оглеждам. Обстановката в „Тийн Сийн“ е много по-модерна от онази, с която съм свикнал в „Лаудър“. Целият редакторски персонал работи на нови цветни макове^[1], бледосивите бюра не са надраскани, а мокетът не е покрит с петна от кафе. Офисът изглежда и доста по-светъл — едната стена на залата е заета с огромни прозорци, които пропускат естествената светлина. Край отсрещната се издигат високи шкафове с книги, списания и папки. Общо взето изглежда приятно място за работа.

— Извинявай — Фран оставя телефона. — Трябваше да чуеш това. Истинска история на читателка, която гоня от три седмици. Някакво четиринайсет годишно момиче е дотам хлътнало по актьор в сапунка, че седмици наред бивакувало край къщата му. Между другото, преди месец, не знам по какъв начин, не съм сигурна, че е бил напълно законен, успяло да се снабди с чифт гащи. От простора му. Страхотна история, нали!

— Така ли?

— Ами да, нашите читателки ги обичат. Придават им увереност, че има и други като тях. Нали разбираш — че не са абсолютни идиотки. Защото онова, което трябва да помниш за момичетата в тийнейджърска възраст, е, че в крайна сметка всички са само на крачка от пълното откачане. Знам го, защото съм го изживяла на собствения си гръб.

— Тийнейджърките — повтарям, като драскам думата на гърба на бележката, — пълни откачалки.

Подчертавам последните две думи.

— Мислиш, че се шегувам, нали? — усмихва се Фран.

— Не — отричам. — Но знаеш ли какво? Точно това ме нокаутира.