Майк Гейл
Вечеря за двама (79)

заедно

Събота сутринта е, около седмица след като Никола и аз ходихме в „Бъргър Кинг“, и аз продължавам да се колебая между силната възбуда и страха да не ме хванат. Без значение какво правя, тя винаги е в ума ми. Премислям положението от всички страни, уверен, че трябва да има решение. Остава само да го открия.

Никола и аз говорим няколко пъти по телефона, опитвайки се да определим кога да се срещнем отново, но се оказва трудно. Днес обаче ще се видим, защото Джени, Стела и Изи потеглиха рано сутринта да прекарат деня в Брайтън. Когато научих, че ще заминават, веднага се обадих на Никола, за да разбера дали можем да се срещнем.

Оттогава съм нервен и се чувствам като момче пред първа среща. Дори си купувам нови джинси „Дизел“, обличам тъмносиния суичър „Том Тейлър“, който Изи ми подари, и любимите ми бели маратонки „Адидас“. Хлапетата много държат на марковите облекла и обувки и въпреки че може да изглежда вятърничаво, искам Никола да бъде сто процента впечатлена от мен.

Определяме си среща на две преки от дома й. Казвам й да се оглежда за бял мерцедес кабриолет. Когато ме забелязва, тя маха, а на лицето ми изгрява широка усмивка. Спирам, слизам от колата и свалям гюрука — не е най-горещият ден в годината, но няма да замръзнем.

— Колата е много яка! — установява Никола. — Не знаех, че си толкова готин.

Облечена е с дънкова пола до коленете, яке „Адидас“, закопчано с цип чак до брадичката и маратонки, които изглеждат прекалено големи за краката й. Прилича на миниатюрна попзвезда и е доста по-спокойна, отколкото последния път.

— Майка ти къде мисли, че си? — питам, докато тя сяда в колата.

— В драматичния кръжок, а след това й казах, че ще ходя в библиотеката. — Тя закопчава колана си. — Така че имам около пет свободни часа. А ти какво каза на Изи?

— Нищо. Тя замина за Брайтън.

Никола кима, но не отговаря. Никой от двама ни не е особено горд, че лъже хората, които обича. Тя се обръща към мен и отсича:

— Реших да не се тревожа повече за нищо.

— Реши да не се тревожиш, така ли? — повтарям аз.

— Ами, срещали сме се само два пъти, но… да знаеш колко часове прекарах да се тревожа и самообвинявам, а това си е чиста загуба на време. Всъщност няма нищо странно. Ти си ми баща, нали? И аз имам пълното право да бъда с теб, ако искам. Ето защо повече няма да се нервирам и да се тревожа.

Доста странно е да видя двете страни на нейната личност — свенливата и другата, малко преждевременно развита. Тази двойственост сигурно е наследствена. В момента например аз се чувствам като четири човека едновременно — скучен музикален журналист, душеприказчик, съпруг и баща на тринайсетгодишно момиче.

— Добре — съгласявам се. — Никакви тревоги повече. — Посягам към ключа и спирам. — Обаче има едно нещо.

— Какво?

— Мислила ли си какво ще правим днес? Какво ти се иска?

— Все едно — отвръща тя.

— Обичаш ли кино?

Никола свива рамене.

— Гладна ли си?

Тя поклаща глава.

— Да отидем в парка?

Отново свива рамене.

— Хайде — окуражавам я. — Какво би искала наистина да направиш точно сега, ако можеш?

— Бих искала да видя къде живееш — изрича на скоропоговорка тя.

— Защо?

— Защото ми е интересно.

Обмислям молбата й и проблемите, които може да възникнат. Първо: съседите под и над нас могат да я видят. Второ: ако двамата останем в моя апартамент, ще се наложи да я забавлявам, а аз не съм сигурен, че знам как се забавлява тринайсетгодишно момиче без заведения тип „бърза закуска“. Трето: съществува и ужасният, макар и малко вероятен сценарий Изи да се върне по-рано.

Обаче ако това е желанието на Никола, аз искам да го изпълня. Разбира се, че е любопитна да види живота ми — аз също се интересувам от нейния. Искам да знам всичко за изминалите тринайсет години, които съм пропуснал. Искам да знам каква е била като бебе и като хлапе, как е минал първият й ден в училище, кои са приятелите й. Искам да знам всичко, но се страхувам да не я притесня. Но си напомням, че с времето ще науча всичко за нея.

— Сигурна ли си, че искаш точно това? — питам накрая.

— Ако е възможно. Няма да ти причиня неприятности с Изи, нали?

— Не, разбира се.

Подкарвам колата към Мусуел Хил. Изваждам албума на Министри ъв Саунд, който съм взел от редакцията на „Тийн Сийн“, и го пъхам в компактдисковете устройство. И въпреки че не понасям данс музика, надувам звука до дупка. Заради Никола.