Майк Гейл
Вечеря за двама (107)

ти

Рано вечерта е и тъкмо излизам от метростанцията на Ууд Грийн, за да се срещна с Кейтлин след почти петнайсет години. Натискам звънеца и чакам. След малко виждам през стъклото силует. Задържам дъха си, вратата се отваря и пред мен застава Кейтлин. Не избухват светкавици, нито запява ангелски хор, дори няма ръкопляскания, които да ознаменуват събитието. Вместо това ние стоим там и се чудим как е възможно да сме създали с Никола постоянната връзка между двама родители и в същото време да не знаем нищо за живота на другия. Ние сме двама непознати, събрани заедно след толкова много години само защото сме прекарали заедно една нощ, една-единствена от хилядите нощи в живота ни.

Дори не съм сигурен как да я поздравя. Ръкостискането ми изглежда прекалено официално, целувката прекалено интимна, а простото „здравей“ направо смешно. В ръководствата по човешки взаимоотношения няма нищо, което да ни подготви за тази среща, така че продължаваме да мълчим, като се разглеждаме взаимно със сдържано любопитство. Да я видя пред себе си от плът и кръв, възвръща яснотата на спомените ми, отключва онова, което през всички изминали години съм мислел за забравено. Все още черната й къдрава коса е опъната назад и открива лицето, на което носи малки кръгли очила и съвсем слаб грим. То е почти незабележимо поостаряло. Облечена е с тъмносини джинси, блуза с цип, закопчана догоре, вълнени чорапи на райета и не носи обувки. Питам се дали прилича на майка на тринайсетгодишно момиче. Не. Прилича повече на Изи, Стела и Джени — достатъчно млада, че да бъде безотговорна, и достатъчно възрастна, за да знае какво точно иска. Инстинктивно се питам дали още я намирам привлекателна и отговорът е — да, много. Но да оставим това настрана.

— Влез — кани ме тя.

Кимам и се усмихвам, а тя потъва в къщата. Следвам я. Вече в коридора, тя ме пита искам ли нещо за пиене. Отказвам й с благодарност и тя ме повежда през вратата вляво към всекидневната в задната част на апартамента. Телевизорът е изключен и къщата е тиха. Чудя се къде ли е Никола, но Кейтлин чете мислите ми и вдига очи към тавана:

— Тя е в стаята си. Смятах, че ще е по-добре, ако ние двамата с теб поговорим първо насаме, преди да я повикам.

Предлага ми да седна на малкото канапе, докато тя се отпуска срещу мен на фотьойла.

— Добре — казва Кейтлин. — Откъде да започнем?