Майк Гейл
Вечеря за двама (90)

индивидуално

Влизам в стаята, която ми е посочена, и се оглеждам. В ъгъла има телевизор и видео, до стената са поставени голям диван и два фотьойла. В двете ниши има лавици със стотици книги, до тях пиано и върху него калъф за цигулка, а насреща голям френски прозорец, който гледа към миниатюрна градинка. Усмихвам се, защото осъзнавам, че всъщност проверявам пътя си за отстъпление.

Навсякъде из стаята са пръснати снимки на Никола — по стените и върху лавицата над камината. Разглеждам ги: Никола като бебе лежи в кошарката си; Никола прави първите си стъпки, облечена в яркосиня рокличка; една малко по-млада версия на Никола, която аз познавам, в компанията на майка си, и, предполагам, на дядо и баба, в някаква градина; друга снимка на морския бряг с кофичка и лопатка в ръце — трябва да е била на шест или седем. Накрая една официална снимка в училищна униформа — девет– или десетгодишна е. Докато гледам фотографиите, си спомням как тя дойде в моя апартамент и разгледа моите. Изпитвам онова, което сигурно и тя е изпитвала — изправен съм пред недостъпен свят.

— Успях да ги изровя — тържествува Никола, влизайки в стаята. Носи чиния, пълна с обикновени бисквити. Фактът, че се е погрижила да ги извади от пакета, говори много. Но фактът, че забелязвам това, говори още повече. Моето момиче наистина е без грешка.

Взимам си една бисквита, а тя оставя чинията върху страничната масичка до своята чаша с чай.

— Е, това е моята къща — казва Никола, като сочи гордо с ръка. — Харесва ли ти?

— Да, много е хубава.

— Не е толкова напудрена като твоя апартамент. Не искам да кажа нищо лошо. Нямаме толкова красиви вещи, но аз си я харесвам.

— Няма значение какво притежаваш, важното е какво правиш с него. Тук всичко изглежда страхотно.

— Мама и аз я боядисахме миналото лято. Е, аз помогнах да изберем цвета на стените — този — се нарича „нежна ябълка“, а тя свърши повечето работа с помощта на вуйчовците ми. Обаче си боядисах стаята сама.

— Наистина ли?

— Да. Искаш ли да я видиш?

Толкова е въодушевена, че не посмявам да откажа, въпреки че се чудя как ще успея да се измъкна от горния етаж в случай на необходимост.

— Да вървим — казвам. — Покажа ми бърлогата си.

Тя грабва чашата с чай и шепа бисквити и ме повежда по стълбите.

— Ето тук — тя гордо посочва надпис от едри многоцветни гумени букви, който гласи: „Стаята на Никола“.

— Наистина ли?

Тя ме сръгва с лакът.

— Да, наистина.

Според Никола стаята е боядисана в „метличено синьо“, но това е недоказуемо, защото стените са покрити с плакати. Тя влиза в ролята на гид и ми показва галерията си от популярни певци и групи, които включват Ен Синк (защото харесва музиката им), Степс (защото харесва как танцуват), Роби Уилямс (защото иска да се ожени за него), Уестлайф (защото си пада по двама от тях), Ъшър (защото харесва и музиката, и него), Мел Си и Гери Халиуел (защото покриват мястото, където тапетът се е скъсал), Фред Дърст от Лимп Бискит (защото приятелката й Кийша ги харесва, макар Никола да смята, че са малко шумни), Ес Клъб 7 (защото харесва песните им), Кърт Кобейн от Нирвана (защото една съботна сутрин видяла Брендан на Ууд Грийн Хай Стрийт да носи фланелка на Нирвана), Бритни Спиърс (защото плакатът е безплатно приложение на вестника) и Еминем (защото Кийша има на касета с албума, където ругае на поразия, което силно я кефи).

— Стаята ми е страхотна, нали?

— Да, така е. Изобщо не предполагах, че имаш толкова много плакати. Ще видя какво мога да задигна от офиса на „Тийн Сийн“, имаме купища.

Лицето й се изопва.

— Не слагам на стените си каквото и да е. Имам вкус.

Продължава обиколката, като ми изрежда любимите си книги, любимите си дискове, любимите си ароматни пръчици и дори любимите си плюшени играчки — единствените предмети в стаята, които напомнят, че все още е дете. Само допреди няколко години тези играчки са били най-скъпото й, дори сега е ясно, че все още е силно привързана към тях.

— Имах стотици — обяснява Никола, посочвайки колекцията си от плюшени играчки, подредена на пода в ъгъла до портативната й компактдискова уредба. — Обаче раздадох повечето от тях, защото бяха много бебешки.

— А тези какви са?

— Тези са любимите ми. — Тя ги сочи една по една. — Това — маха към мече с размер на четиригодишно дете, — е Патрик. Имам го още откакто бях много малка, ама наистина много малка. Купи ми го дядо — тя сочи носа на мечето. — Виждаш ли как е изтъркана козината тук?

Кимам.

— Аз съм го направила. Мама казва, че съм му търкала нослето, докато заспя. Правила съм го всяка вечер в продължение на години.

— А това — тя показва бяла мъхната горила с червено лице и копчести очи, — това е Хари и той може да прави ето така. — Към ръцете и на главата на горилата са прикрепени пружини, и тя подскача нагоре-надолу и маха с ръце във въздуха. — Мама ми го купи за десетия рожден ден, защото бях луда по дивите животни и исках да имам истинска маймунка.

— А това кой е? — соча плюшен тигър. Гривата му е оръфана, а козината проскубана. Личи, че е виждал и по-добри дни.

— Той е един от най-големите ми любимци. Имам го от осемгодишна. Може да решиш, че си измислям, но името му е Дейв.

— Дейв? — изненадвам се.

— Кръстила съм го на теб — усмихва се тя. — Винаги съм знаела, че някой ден вие двамата ще се срещнете.