Катрин О’Нийл
Господарят на рая (6)

5.

Войниците от Магадаскар измъкнаха пистолети и принудиха ужасения екипаж да се отдръпне. Помощник-капитанът се хвърли към Уолис и се опита да изтръгне фала^[1] от ръцете му. Шотландецът невъзмутимо изтегли пищова си и простреля помощника право в лицето. Когато димът се разсея, той падна напред и кръвта му се разплиска по палубата.

Когато намести флага, Уолис измъкна шпагата си и се обърна към група моряци, които се приближаваха, за да го обезоръжат. Замаяна от ужасната смърт на помощник-капитана, Габриела сграбчи ръката на Кълън и го издърпа настрана от боя. Чуха се няколко пистолетни изстрела, но тъй като презареждането беше невъзможно в блъсканицата, скоро на палубата звънтяха само саби.

Ясно беше, че Родриго бе заменил войниците със собствените си хора при Мадагаскар. Пиратите му се биеха с брутална жестокост и нехаеха за джентълменските правила на сражението. Габриела гледаше как секат безмилостно изненаданите моряци. В това време в далечината се появи фрегата.

Изведнъж знойният въздух бе раздран от оръдеен залп. Всички замряха. Биещите се видяха как главната мачта падна, повалена с хирургическа прецизност от единствения изстрел. Тя се стовари на палубата сред порой трески и отломки и повали неколцина от екипажа, които стояха като вкопани, не вярвайки, че това, на което току-що бяха станали свидетели, е истина. Времето сякаш спря. Капитан Уилкинс погледна към морето с израз на огромно уважение към човека, който можеше да даде такъв поразително точен изстрел.

Фрегатата препречи пътя им. Платната й се издуваха срещу им като крилата на ястреб. От едната му страна беше написано с красиви букви El Paraiso. „Раят“.

— Родриго! — изкрещя Габриела и се втурна към борда. Дишаше на пресекулки. Пръстите й се вкопчиха в парапета, докато кокалчетата им побеляха, и се втренчи в приближаващия срещу им кораб.

Никога не си беше помисляла, че ще го види отново. Той винаги си е бил красив, но сега бе по-възрастен и зрелостта на извоювания с кръв и пот опит му отиваше. Всякаква мекота, всякаква ранимост, която му бе приписвала, бяха просто спомен вече. Сега той беше по-силен, по-мъжествен, тялото му беше заякнало от вълнението на океана, лицето му бе станало сякаш каменно, изсечено като морска скала. Косата му беше все така къса, развяваща се над челото, но бе станала по-гъста и руса и блестеше като златен дублон^[2] на слънцето. Немигащите му очи й напомняха дива котка, дебнеща плячката си в джунглата. Беше облечен оскъдно, в прилепнал панталон, подчертаващ мускулести бедра на фехтовач, и в тънка, издуваща се от вятъра бяла риза с навити ръкави. Кафяв кожен колан опасваше тънката му талия, а силните му китки бяха пристегнати с дебели кожени гривни, които подчертаваха яките му ръце, леко покрити със златисти косъмчета. Всичко в него беше дръзко, арогантно, от бронзовата му кожа до начина, по който ръката му се свиваше в юмрук, облегната на коляното. Дори от това разстояние той излъчваше мощна мъжественост, която сякаш властваше над слънцето, морето и въздуха.

Габриела стоеше зашеметена и го гледаше с разширени, горящи очи. Никога не си беше и представяла, слушайки историите, които вървяха от ухо на ухо, цялото му величие, живата, неустоима сила, която струеше от него. Приближавайки се към тях, за да ги покори, той изглеждаше всемогъщ, неподвластен на злите сили на поражението. Мъж, който само с присъствието си можеше да накара и най-силния противник да се предаде без бой. Мъж, който внушаваше страхопочитание и респект с желязната си воля.

Мъж, тя разбра това сега, когато го гледаше, чиято сцена беше корабната палуба и чиято публика бяха жертвите на жестоките му наемници.

Изведнъж тя почувства как Кълън сграбчи ръката й и изпищя в ухото й. Като в сън осъзна, че пиратският кораб приближава към тях с опасна бързина и че ако не се размърдат, някое гюлле може да ги разкъса на парчета.

Тя хвана брат си и се хвърли на пода. Пиратският кораб се вряза в корпуса на Патока и ги запрати на другата страна на палубата му. Отмятайки встрани тежките си коси, Габриела вдигна поглед и видя как пиратите превземат кораба като орда плъхове, нахвърляйки се безпощадно върху неподготвените моряци. Бяха от всевъзможни раси, повечето африканци. Спомни си, че й беше станало смешно, когато разбра, че Родриго се е нарекъл Симба, но сега видя, че е имал основание да се кичи с този прякор, като всеки добър актьор. Хората му носеха прилепнали панталони с цвета на лъвска кожа, някои бяха с кафяви памучни ризи, други — голи до кръста. Мускулестите им торсове блестяха на слънцето като златни. Съчетанието от тъмна плът и кожени бричове им придаваше свиреп вид. Част от тях се биеха с екипажа, наизвадили вдъхващи страх ками, пистолети и шпаги. В това време останалите откъртваха златото от палубата и ограбваха всичко ценно, до което успяваха да се докопат. Обезумелите пътници бягаха сляпо насам-натам по борда, но биваха настигани и ограбвани един по един, преди да бъдат съсечени и захвърлени на потъналите в кръв дъски. Въздухът тегнеше от барутен дим и мирис на страх. Габриела направи опит да се надигне, но се подхлъзна в нещо и с ужас осъзна, че е кръв. Капитан Уоткинс се отскубна от схватката и й помогна да стане.

— Слез долу — прошепна той. — Ако те видят…

Някакъв пират, който преминаваше покрай тях, мъкнейки торба злато, се поклони подигравателно.

— Мерси за плячката, кап’тане.

Побеснял, капитанът го сграбчи за гърлото и се опита да забие ножа си в него. Замахвайки с тежката си торба, пиратът го запрати на пода, извади сабята си и с едно-единствено движение отряза половината му ухо. Бликна кръв и капитанът притисна ръка към раната с ругатня. Корсарят се ухили към жертвата си и подхвърли подигравателно:

— Ако не беше капитан, драги, вече да си мъртъв.

Без да мисли, Габриела тръгна към него, за да му даде дължимото.

— Ти, кръвожадно животно — изсъска тя, преди капитанът да успее да я предупреди. Твърде късно, тя видя тревожния му поглед, но той не охлади яростта й. Беше толкова шокирана от това, което ставаше, тъй различно, от всичко, което си бе представяла, от действието в пиесата си, че се опитваше да излее потреса си чрез думи. Но пиратът не й даде възможност за това. Обърна се към нея и в очите му проблесна интерес. Не я беше забелязал досега, но когато я огледа добре, се ухили похотливо и тръгна към нея.

— Другари — извика той. — Излъгали са ни! Ето го съкровището!

Капитан Уоткинс се изстъпи пред нея, за да я защити, но беше блъснат настрана като чувал с картофи и задържан от гигантски негър със златна халка на носа. До този момент димът я беше крил от погледите на останалите, но когато бандитът извика, пиратите изоставиха омаломощените моряци и бавно се запътиха към нея. За секунди Габриела и Кълън се оказаха заобиколени от дузина или повече ужасяващи създания, всеки от които изглеждаше сякаш наистина би могъл да изяде лъв за закуска.

Мъжете ги обкръжаваха, измервайки ги с жестоки погледи, като поглаждаха четинестите си бради и се подхилваха един на друг. Прииждаха все нови и нови и Габриела чувстваше как похотливите им погледи се плъзгат по кожата й.

— Трябва ми сабя — прошепна тя на Кълън, но той беше толкова изплашен, че не беше способен да реагира. Кръвта се беше отдръпнала от изпитото му лице, а сините му очи се бяха изцъклили от паниката, която го сковаваше.

Габриела отстъпи назад, но те я последваха и се озъбиха заплашително. Зъбите на някои жълтееха през косматите им бради, а на други просветваха с жесток бял блясък зад дебелите им черни устни. Чуха се изстрели и Габриела изтръпна, понеже си спомни как лейтенант Уолис беше застрелял помощника в лицето и безразличието на пирата, който беше отсякъл ухото на капитана.

Капитан Уоткинс сипеше обиди към завоевателите, но Габриела не можеше да чуе думите му. В главата й звънеше тревожна камбанка, която я предупреждаваше за надвисналата опасност. Трябваше й сабя. Беше жена и не можеше да се справи с всички с голи ръце. Но ако успееше да се добере до някоя шпага, щеше да им даде да се разберат! Огледа набързо палубата и откри една сабя, захвърлена до някакъв мъртъв моряк. Беше изцапана с кръвта му, но в момента нямаше място за придирчивост — не и когато Кълън стоеше в шок под пистолетните изстрели и когато нямаше кой да й помогне, освен собствената й смелост и ловкост. Тя се хвърли към оръжието тъкмо в момента, когато един от пиратите протегна, ухилен, ботуша си и го подритна настрана. Обзета от паника, Габриела си плю на петите и побягна. Чуваше смеха им зад себе си, чувстваше надигащата се у мъжете похот. Знаеше, че опитът й да избяга само ги забавлява и възбужда още повече. Един от тях я сграбчи и дръпна, така че тя полетя към огромния румпел пред себе си. След това те се хвърлиха към нея, наситили се на играта на котка и мишка, и приковаха ръцете й към кормилото така, че тя повече не можеше да се съпротивлява. Ръцете им се заплъзгаха по тялото й, вдигнаха полите й и задържаха бясно ритащите й крака. Тя закрещя като звяр, мятайки се отчаяно в напразните си опити си да се отскубне. Побесняла до болка, тя почувства как й причернява и не забеляза промяната, която настъпи в поведението на наемниците. Изведнъж обаче видя как те се извръщат и отдават някому чест. След това се отдръпнаха от нея и една висока фигура изплува от барутния дим. Сърцето й спря да бие. Сурово намръщен, пред нея стоеше единственият мъж, способен да укроти тези грубияни — царят на пиратите Родриго.

— Ella a minga — изръмжа той. — Тя е моя.