Катрин О’Нийл
Господарят на рая (32)

31.

Занзибар. Когато беше малка, самото име извикваше в главата на Габриела картини на романтика и екзотични приключения. Всяко английско дете беше слушало разкази за мистериозния остров край източния африкански бряг, където могъщ арабски султан владее всичко и всички. Често бе произнасяла думата с върха на езика си, вкусвайки магическата й същност. Занзибар.

Но когато пристигна там, вече не й се струваше прекрасно видение. Султанът вече не беше принц от приказките, а ужасена химера, стискаща малкото й братче в безмилостния си юмрук. Звяр с толкова неописуеми мании, че никакви молби не можеха да изтръгнат разказите от устата на Родриго. Преоблечени като араби в свободни бели роби и кърпи, покриващи косите им, Родриго и Габриела преминаха централния квартал с тесни сокаци и павирани с груби камъни площади, където араби и индийци високо хвалеха стоката си. Горещият бриз носеше дъха на карамфил. Султанът го отглеждаше на по-голямата част на острова си и го продаваше на жадния за подправки свят. Това се оказваше изненадващо добър търговски ход, който му осигуряваше стабилно място на европейските пазари. От първите си товари карамфил беше извлякъл почти толкова облаги, колкото от търговията с роби в същия период.

Жегата беше потискаща. Дрехите на Родриго залепваха за кожата му. Прахта и мръсотията бяха навсякъде, виеха се във въздуха, подритвани от сандалите. Вятърът ухаеше на екзотични подправки. Минаваха покрай къщи с високи и тежки резбовани порти. Най-хубавите порти в света, прецизно изработени от тиково дърво, донесено от Бирма или Индия, или от тропически дървета, които украсяваха с резби на риби, лъвове, пауни, цветя, подправки и плодове. Някои имаха тежки железни резета, стърчащи напред като пасарел на кораб. Всяка врата говореше за характера на стопаните си. Правоъгълните бяха арабски; тези със заоблени или готически арки — индийски. Нямаше две еднакви.

Робският пазар смрази кръвта на Габриела. Представляваше открит площад, гледащ към искрящо синия океан. На него имаше дълга гранитна плоча, служеща за излагане на роби и множество груби каменни колони, снабдени с халки, където човешката стока можеше да бъде привързвана. Беше се насъбрала малка тълпа — само шепа хора. Габриела не можа да разбере дали денят беше беден откъм стока, или бяха пристигнали твърде късно, така че повечето купувачи вече са се разотишли по домовете си. На подиума имаше само една робиня, африканка на неопределена възраст с хлътнали в орбитите очи. Търговецът дръпна робата от тялото й, за да го покаже на насъбралата се публика. Гърдите й, големи и тежки, се разлюляха, когато търговецът хвана раменете й изотзад и я разтърси, за да покаже стоката си по-добре. Хълбоците й бяха заоблени и зрели. Той посочи това, което всеки можеше да види — това беше жена с неограничен сексуален потенциал. Наддаването започна — на арабски, както се стори на Габриела, макар че не можеше да бъде сигурна — и скоро жената отново беше загърната в робата си, докато новият й собственик плащаше цената. След това той обви верига около врата и я отведе.

Прекараха следобеда, съзерцавайки палата на султана. Навсякъде около него имаше стражи, въоръжени с ужасяващи ятагани, закачени на поясите им. Бяха огромни мъже, излъчваха сила и жестокост и очевидно бяха избрани именно за да всяват страх у враговете на султана. Бяха безчет. Всяко ъгълче на сградата се охраняваше. Край всяка врата стояха поне по двама мъжаги. Никой не можеше да влиза или излиза, без да бъде разпитан от стражите. Габриела не разбираше думите им, но само гласовете бяха достатъчни да всеят страх от Аллаха в някоя по-слаба душа.

— Има някакво светлокожо момче в покоите на султана каза Родриго. — Трябва да е Кълън. И, разбира се, това ще да е на последния етаж, където е най-трудно да се проникне.

— Имаш ли план? — прошепна тя, докато гледаха как стражите притискат един човек до стената и го претърсват, а после го пропъждат с пиките си. Родриго сграбчи лакътя й и я дръпна настрана. Тя се противеше, влачейки крака в прахта.

— Нямам план — изръмжа той през зъби. — Не можем да се вмъкнем вътре.

— Как така не можем да се промъкнем вътре?

— Сама виждаш. Флотата му е тук. Цялата му лична охрана е по местата си. Не уцелихме момента.

— Тогава ще чакаме флотата да замине.

— Опасявам се, че няма. Когато пристигне предупреждение от Хейстингс, тя в никакъв случай няма да отплава. Не и като сме живи.

Сърцето й се сви. Но нещо привлече вниманието й. Неколцина немощни и дрипави старци умоляваха за нещо стражите. Ръцете им протягаха напред груби дървени купички, тогава охранителят кимна, портата се отвори и старците бяха въведени вътре.

— Тези хора влязоха — отбеляза тя.

— Те са просяци. Религията на султана забранява да се отпъждат бедните. Той ги приютява за през нощта и им дава храна. Но тях ги пращат в мазето, далече от всички други помещения. Няма да можем да се промъкнем покрай стражите даже и да влезем.

Родриго тръгна по тясната, многолюдна улица.

— И какво ще правим тогава? — попита Габриела.

Той се обърна и й даде знак да мълчи.

— Не бива да чуват гласа ти — промърмори той под нос. — Имаш ли си представа какво ще ти направят, ако разберат, че си жена? Красива, бяла жена? Ще спечелят състояние от теб на тържището.

Тя понижи глас.

— Добре, ще бъда тиха. Но какво ще правим?

— Нищо. Нуждаем се от време.

Той отново забърза ход.

— Време ли? — Тя хукна след него, опитвайки се да бъде в крак със стремителния му вървеж. — Време за какво?

— Да съберем хора. И кораби. Ще трябва да наберем флота, за да разбием тяхната, да нападнем двореца и да измъкнем Кълън оттам.

— Но това ще отнеме страшно много време. Той може да умре, докато…

— Всичко друго би било самоубийство за нас.

Караха се цял следобед. През цялото време, докато бяха в някаква странноприемница. Докато ядяха обяда си от месо с подправки и ориз. Габриела просто отказваше да приеме каквото и да било отлагане на спасяването на брат си. Но никой от аргументите й не можеше да убеди Родриго да действа веднага.

Разстроена и гневна, тя взе бутилката вино, купено от Родриго, наля си и изпразни чашата. Но изведнъж й дойде една идея. Остави чашата настрана, облиза мокрите си от виното устни и каза:

— Хайде да не се караме повече. Ето — тя напълни неговата чаша и му я подаде. — Да забравим за тази вечер. Сега не можем да направим нищо. Може би на сутринта няма да си толкова упорит.

Когато той се взря в нея, тя се усмихна като след шега. Родриго омекна малко и изпи виното.

— Не че не искам да го измъкна — обясни той, — но трябва много да внимаваме.

— Да внимаваме — повтори Габриела. Когато животът на брат й беше застрашен? Само през трупа й!

Не биваше да капитулира твърде лесно, иначе той би заподозрял нещо. За да приспи наблюдателността му, тя каза:

— Може би в крайна сметка си прав. Нищо не ти обещавам, но ще премисля и тази възможност. Знаеш ли, веднъж играх в една пиеса — „Училище за жени“. Пълен боклук, но имаше и интересни места. Героинята мамеше мъжа си и така си докара цял куп неприятности. Лесно можеш да си представиш, че пиесата е писана от мъж. Накрая тя излезе с едно много жалко извинение за глупостта си да не му се подчини. И че е научила урока си — затова и пиесата се нарича така. Много е досадна, но може би ще се почувстваш по-добре, ако реша да ти дам частно представление.

Когато Габриела млъкна, той се усмихваше. Тя му наля втора чаша вино. Родриго се приближи, за да я прегърне. Тя обаче сложи ръка на гърдите му, за да го възпре.

— Изпий си виното — каза тя. После отпи от бокала си, допря устни до неговите и така му предаде глътката.

По-късно през нощта, когато Родриго спеше благодарение на трите бутилки вино, с които беше успяла да го налее, тя стана от леглото и тихо се измъкна с арабските си дрехи Когато се отдалечи дотолкова, че да не може да я чуе, тя вдигна робата на лунната светлина и внимателно я скъса на няколко места. Трябваше да се увери, че никоя от женските й извивки няма да изпъкне отнякъде, докато се маскираше старателно. Тъй като арабките нямаха никаква свобода да се движат без придружител, тя можеше да успее само ако ги убедеше, че е мъж.

Когато свърши с разкъсването, тя хвърли дрехите на пода и старателно се разходи върху тях, овалвайки ги в прахта. После ги вдигна, поотърси ги и ги огледа критично. Отпра ивица плат и привърза гърдите си здраво, след което навлече широката роба. Прибра косата си в импровизирания тюрбан, спусна краищата му над лицето си и уви ръцете си в ръкавите, за да скрие фината им форма. След това взе една къса, но дебела пръчка и я затъкна в превръзката на бюста си под свободно веещата се дреха.

Без да поглежда назад, тя се запрокрадва под ярката лунна светлина по тесните сокаци, опитвайки се да си спомни пътя. На два пъти зави погрешно и реши, че се е загубила напълно, но изведнъж успя да се ориентира. Скоро стигна до морето. Спря за миг, оглеждайки пустия робски пазар, и през тялото й премина студена тръпка, която нямаше нищо общо с хладния бриз над водата. Палмите се люлееха под напора на вятъра. Робата й се увиваше около краката й. Тишината тегнеше като мъгла над града.

Тя се съсредоточи, за да събере мислите си и да се успокои. За миг се уплаши, че няма да успее. Твърде дръзко беше. Родриго го беше нарекъл самоубийство — той, най-дръзкият между мъжете. Но беше казал също така, че тя е смела като най-добрите му мъже. Габриела не можеше просто да се мотае, докато брат й беше затворен от едно чудовище. Нетърпението да го освободи изгаряше вътрешностите й.

Аз просто играя роля — каза си тя наум. — Стоя зад кулисите, очаквайки реда си. Винаги е едно и също. Сценичната треска е толкова силна, че чувствам, че не мога да изляза на сцената. И тогава, сякаш по чудо, чувам как ми подават реплика и изведнъж се превръщам в действащо лице и знам, че няма да сгреша. Аз съм просяк, молещ смирено за милостиня. Глух и ням, така че да не чуят гласа ми. Няма да могат да ме изпъдят. Знам, че ще се вмъкна. Какво ще става след това… то зависи от мен.

Тя се приведе и натърка бинтованите си ръце с прах. Покри с него и лицето си. Един фонтан наблизо помогна да превърне прахта в кал. За да скрие чертите си възможно най-добре. Тя почувства мръсотията под ноктите на треперещите си ръце. Аз съм просяк — повтори тя. — Няма да могат да ме изпъдят.

С биещо до пръсване сърце тя отиде до крепостта на султана и протегна шепа към пазачите.