Катрин О’Нийл
Господарят на рая (45)

44.

Габриела стоеше с Джон Фич зад франджипановите дървета на губернаторската резиденция, опиянена от уханието им, и гледаше как през осветените прозорци на къщата прелитат сенки. Беше нощ и празненството вътре беше в разгара си. Музиката струеше с горещия бриз към отворената веранда. Чуваха бъбренето и смеха на гостите.

Един от тези гости беше адмирал Терънс С. Фултън, граф Ковънтри. Преди седмица той беше доплавал до Махе със седемте бойни кораба на Кралската флота, които беше превел през Занзибар и които сега се полюшваха на котва в пристанището на Махе. Всеки момент щяха да пристигнат още кораби от Индия.

Габриела почака миг и тръгна смело към къщата.

— Не мож’ да се каже, че ми е весело тъй като ви гледам да се навирате в гнездото на усойниците — измърмори верният й спътник.

— Надявам се, че обстоятелствата ще помогнат да обезвредя усойницата. Адмирал Фултън е надеждата ми. Той не зависи от Хейстингс по никакъв начин. Известен е с това, че отхвърля робството във всичките му проявления. Едва ли иска война с подобни мащаби. Ако успея да се добера до него, да му кажа какво прави Хейстингс, да го уверя в почтеността на Родриго, съм сигурна, че той ще стане наш защитник.

— За туй ще се иска страшно представление, госпожа.

Тя сви рамене.

— Тук е силата ми, господин Фич.

— Има нещо вярно, госпожа — съгласи се той.

— Сега слушай внимателно. Ако нещо се случи, ако Хейстингс някакси ми попречи да стигна до адмирала, разчитам на теб да идеш при него, да му кажеш, че съм тук и че Хейстингс ме държи затворена.

— Тъй и ще сторя, госпожа. Можеш да разчиташ на мен.

Вратата отвори Робърт, високият африканец с бели ръкавици, който й помогна да избяга от къщата. Той й се поклони, а когато я позна, се стресна. Хвърли бърз поглед зад гърба си, сякаш за да я предупреди. Тя почувства симпатията му. Слуховете се разпространяваха бързо по тези места. Знаеше се, че африканците винаги знаят всичко, без някой да им го е казвал.

Като да беше прочел мислите й, икономът попита меко:

— Mkombozi?

— Той е на сигурно място. Но не за дълго. Не и ако не успея да говоря с адмирал Фултън.

— Внимавай, умбу. Губернаторът е тук.

— Как ме нарече? Умбу?

— Това значи „сестро“. Умбу.

Тя се трогна толкова, че хвана ръката му и я стисна. Но той веднага я дръпна, хвърляйки още един изплашен поглед през рамо.

— Как се казваш? — попита тя.

— Наричат ме Робърт.

— Не, как е истинското ти име, искам да кажа?

Той се сви с неудобство. В къщата на Хейстингс на робите беше забранено да казват истинското си име.

— Канину, умбу — прошепна той.

— Канину, стаята ми празна ли е още?

— Празна е, умбу. Нещата ти си стоят както бяха, когато замина.

— Можеш ли да ме преведеш дотам, без някой да разбере?

— Надявам се, умбу.

— Тогава, хайде. Трябва да се срещна с адмирала тази вечер и искам да се облека за ролята. Връщам се в тази къща не като просяк, а като дъщеря на дук.

Той я преведе бързо до стаята й и се погрижи да й донесат вана с гореща вода. Габриела се потопи в нея и отми солта и пясъка от кожата и косата си. Когато изсъхна, се зае да избере тоалета си. Роклите й приличаха на чужди — толкова строги, толкова официални, толкова задушаващи. Парцалките, които носеха жените, когато робуваха на модата и на чужди идеали.

Предишната й прислужница, Мая, дойде да й помогне при обличането. Тя бърбореше непрекъснато, докато я обвиваше в пласт подир пласт фини материи. Корсет. Риза. Метри фусти. После бродиран сребрист сатен, пищна пола и шлейф, който тежеше десет кила. Когато стана готова, Габриела се почувства като коледна гъска, с пълнежа и всичко останало. Но думите на Мая я разсеяха от неудобствата й. Тя говореше как всички роби знаят за усилията на Mkombozi да ги освободи. Как бунтовното бяло момиче е избягало, за да се бие рамо до рамо с него. Знаеше, че Габриела е била в Африка. Като че ли знаеше всичко. Даже посочи знака с фрегата на рамото й. Нищо не каза, но Габриела разбра, че знае добре значението на този белег.

— За всичко помогне Mkombozi — каза тя.

Когато най-накрая свърши, косата на Габриела се виеше на върха на главата й в пищни къдри, а на врата и китките й блестяха бижута. Тогава в стаята влезе Канину. Той каза развълнувано:

— Сега е моментът, Умбу. Губернаторът е в кабинета си. Адмиралът е в дневната. Ако побързате…

Но когато се погледна в огледалото за последно, Габриела усети изведнъж вълна на странна жал към своя несъщ брат. Помисли за думите на Родриго — Той наистина трябва много да те обича. Можеше ли в пустата му душа да има нещо, достойно за спасяване? Не заслужаваше ли той един последен шанс да избегне пропастта в края на плана й? Въпреки предупреждението на Родриго, тя усети, че трябва да се опита да достигне последната и единствена добра част у него. Знаеше, че е единствената, която може да го стори.

— Канину, иди при губернатора и му кажи, че искам да го видя.

— Но, умбу!

— Отивай.

Тя влезе в кабинета секунда след като Канину обяви пристигането й. Хейстингс беше там с двама от съмишлениците си. Беше облечен в черни вечерни дрехи и изглеждаше студен и суров със зализаната си назад коса и безупречен вид, сякаш току-що се беше върнал от Бонд стрийт^[1]. Само острият блясък в очите му говореше за злобния му характер. И в него имаше нещо от актьора. Можеше да заблуди всекиго, че е идеалният английски джентълмен, прекарващ времето си в тропиците, докато чака да заеме полагаемото му се място като дук Уестбъри.

Очите му се спряха за миг върху нея, отбелязвайки присъствието й.

— Трябва да кажа, мила Габи, че притежаваш неизчерпаема способност да ме изненадваш. Прати ли нашият стар приятел Родерик багажа ти?

— Няма да те задържам, Хейстингс. Бързо ще свършим.

— Работа ли имаме?

— Дойдох с гълъб в ръка.

— С други думи, с намерението да размахваш сабя под носа ми. Но я ми кажи, какво означава този неочакван жест на внимание?

— Ами това, че ние все пак сме едно семейство. Мислех, че бихме могли да сключим мир.

— Прекрасно знаеш, че не те възприемам като част от моето семейство. Само Господ знае колко мъже е водила майка ти в леглото си.

Габриела потисна гневния си изблик с огромно усилие и задържа спокойния и разумен тон.

— Доста мислих след последната ни среща. Осъзнах, че съм грешила за много неща в живота си. За Родриго. За Бо Балон. И дето изоставих така горкия ми Кълън…

— Къде е смисълът в тази благочестива тирада?

— Е, мислех си, че може би съм грешала и по отношение на теб. Че може би в теб има някакво достойнство.

Хейстингс се облегна на прозореца и кръстоса крака.

— За какво всъщност говориш, Габи? Не си ли се научила още да говориш по същество?

— Дошла съм тук, за да ти предложа начин да излезем от невъзможното положение, в което се намираме.

Хейстингс хвърли поглед към съдружниците си и изсумтя.

— Приличам ли на човек в невъзможно положение, джентълмени?

— Ще заприличаш, когато ида при адмирал Фултън и му кажа каквото знам за теб — нападна го Габриела.

Хейстингс помълча известно време и каза на приятелите си:

— Бихте ли излезли за миг. Стойте до вратата. Ще ви извикам, когато имам нужда от вас.

Когато вратата се затвори, той се обърна към нея и попита сериозно:

— Какво е предложението ти?

— Спри търговията си с роби. Прости на Родриго. Върни му дома на Фрегат.

— И какво ще получа в отплата за тази благотворителност?

— Съзнанието, че си предотвратил война. И клетвата ни, че ще мълчим за нечистоплътните ти сделки.

Той премисля известно време. На лицето му имаше израз, който не бе виждала преди. По-меко, по-човешко изражение.

— Ти ме трогна днес, Габи. Развълнуван съм.

В сърцето й трепна надежда.

— О, Хейстингс, само ако се вслушаш в разума си! Само веднъж в живота си да пожелаеш да направиш един величествен, красив жест!

Той явно се колебаеше в решението си. Тя се приближи и взе ръката му в своята.

— Ами ако ти кажа, мила Габи, че ще направя всичко това, но ще поискам в замяна само едно? Обичаш ли го достатъчно, за да направиш тази най-висша жертва?

Тя издърпа ръката си.

— Не бъди отвратителен.

— Ами ако това е единственият начин да спасиш живота му? Да ми се отдадеш?

— А ако кажа да, какво ще направиш?

— Никога не ще узнаем, докато не получа отговора ти. Мога да приема обещанието ти и да пусна любимия ти. И после пак…

Когато той не довърши, тя настоя нетърпеливо:

— После пак?…

— После пак мога просто да се съжаля над теб за суетата ти и да ти се изсмея в лицето.

— Ти, презряна твар! През цялото време съм била права за теб! Ти си болен!

Лицето му потъмня.

— Достатъчно!

— О, съвсем не! Ти си чудовище. Никога не те е било грижа за някого.

— Беше ме грижа за теб — извика той. — Дойдох при теб, дадох ти любовта си, а ти ми се изплю в лицето.

Тя никога не го беше виждала да губи самообладание до такава степен. Отне й малко време да подреди думите си.

— Е, скъпи братко, сега е времето да го докажеш. Ако наистина ме обичаш, Хейстингс, ако те е грижа за мен толкова много, както си твърдял през годините, направи каквото те помолих. Не заради лична облага. Не заради някаква изгода. А защото ме обичаш. И защото, въпреки всичко, наистина имаш човешко сърце.

Тя видя чувствата, които се меняха на лицето му. Той отиде бавно до вратата и я отвори, канейки съдружниците си вътре. Погледна я замислено с воднистите си очи, като че трогнат от думите й. После, с неочаквана усмивка, разкриваща гнили зъби, се обърна към хората си.

— Затворете тая кучка.

Съмишлениците му я сграбчиха, а Хейстингс излезе. Тя се мяташе, но изненадата й им помогна да я вържат. Извика Хейстингс, но той не се върна. Спря на вратата и добави:

— Вържете и оня нещастник, когото видяхме да се мотае отвън. Оня Джон Фич.