Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Master of Paradise, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 44 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Теодора)

ПРОЛОГ

Бедфордшир, Англия

6 юни, 1824

Габриела тичаше през огромния парк на имението Уестбъри с широко развети поли на прислужническата си униформа. Зад гърба й се разнасяха звуците на приема, долитащи през отворените към лятната нощ врати — музика, смях, звън на скъп кристал. Можеше да бъде там, поднасяйки шампанско на гостите, усмихваща се разсеяно на господата, докато дамите им я оглеждат с любопитство и надменност.

Но всичко това бе зад гърба й. Тичайки напред, тя се наслаждаваше на вкуса на свободата. Само след миг щеше най-сетне да бъде с Родриго.

Родриго!

През цялата вечер двамата с него се преструваха, че изобщо не се интересуват един от друг. Той отпиваше от питието си, облегнал лакът на камината — висок, загорял португалски бог с дълга златиста коса, непокорно падаща върху челото му. Не я погледна нито веднъж. Но когато времето напредна, тя усети сигнализиращия поглед на неговите лъвски, безсрамно бляскащи очи, които я оставяха без дъх. После той тихо се измъкна навън.

Още няколко минути Габриела не можа да се откъсне от задълженията си. Да се бави бе за нея агония, тъй като знаеше, че той я чака отвън. Това беше последният път, който щеше да го види за може би две години. Току-що се бе дипломирал като първенец в Хейлибъри, престижната академия на Британската източноиндийска компания, и на следващия ден отплаваше за Индия — първата му задача като офицер на компанията. Това беше неговото прощално празненство.

Габриела си спомни първия път, когато го видя. Доведоха го в имението Уестбъри тринайсетгодишен — странно момче с мъртви очи, изтръгнато от дома му в Индийския океан, син на прочут пират, обесен пред очите на детето. Дукът го приюти с великодушен жест, прати го в най-добрите училища и го превърна в идеален служител на Компанията. Малко от някогашното момче беше останало в него. Изглеждаше като перфектния английски джентълмен, с аристократично правилни черти — красиво, изсечено лице, римски нос, волева челюст и пълни, чувствени устни.

Двамата се харесаха от самото начало. Семейните им корени водеха дълбоко в колониите на Индийския океан, въпреки че тя, Габриела, незаконородената дъщеря на дука, никога не бе стъпвала там. И у нея, и у него се таеше копнежа по този далечен, загубен рай. Като деца се измъкваха някъде заедно и си измисляха игри, които им помагаха поне за малко да забравят ада на съществуването си. Когато Родриго замина да учи, го виждаше все по-рядко; но при кратките им срещи чувството помежду им ставаше все по-наситено и страстно. Нужен й беше само един поглед към него, за да почувства в гърдите си изблик на бликаща радост и да усети свободата на бягството, което присъствието му й предлагаше. Те бяха израснали като другари в игрите, но през последната година приятелството им пое своето естествено развитие и разцъфтя в дълбока и страстна любов.

Габриела тичаше към него в знойната нощ, по нежно заоблените хълмове, през ябълковата горичка, за да достигне зеления речен бряг. Той бе там, с разтворен фрак, разхлабена вратовръзка, разкопчал най-горното копче на ризата си. Беше изключителен, изправен в лунната светлина с вдигнато нагоре лице, вдъхващ морския въздух с пълни гърди. Намираше у него всичко, за което беше мечтала — тръпка, романтика, дъх на приключение. Родриго беше този, който щеше да я изтръгне от нейния мизерен живот.

Тя спря на няколко стъпки от младежа, обхваната от блаженството да му се любува, да се наслаждава на ликуващата радост, че това време им принадлежи и никой не може да им го отнеме. Той почувства присъствието й и се обърна. Погледът му беше тежък, изгарящ я отдалече. Тръгна безшумно към нея, омагьосвайки я с властната мъжественост на осанката си. Габриела се почувства невероятно мъничка пред него, докато той улавяше брадичката й и впиваше устни в нейните, завладявайки ги в огнена, страстна целувка.

Пламналата му от желание уста се отдели от нейната, плъзна се по бузата и се потопи в деколтето й. Като насън колосаната й блуза се разтвори под пръстите му и ръцете му се плъзнаха надолу. Дъхът му прокарваше гореща следа по раменете и ключиците й. Той свали униформата, излагайки голите гърди на момичето на нощния въздух. Ръцете му се плъзнаха по тях, мачкайки ги нежно, и повдигнаха белите полукълба, за да ги приближат към горещите му като жарава устни. Мъжът подразни зърното с трептящия си език, после го засмука, докато колената на момичето не омекнаха.

Той я сграбчи в силните си ръце, алчно плъзна език по сладките възвишения на гърдите й и я поведе към очакващата ги лодка. Единствените звуци, които достигаха до ушите им, бяха ромонът на реката и отривистото дишане на Габриела. Родриго стъпи в лодката с ловките движения на човек, роден за морски живот, без да обръща внимание на клатещото се под тежестта им дъно. Положи я на твърдата седалка, като за последен път вкуси с наслада гърдите й. Когато се опита да се изправи, Габриела сграбчи широките му рамене и го дръпна обратно.

— Родриго — задъхано прошепна тя с одрезгавял глас, — не ме оставяй сега!

— Нима искаш да те взема тук, в лодката? — попита той с дълбокия си тембър, в който все още личаха остатъци от португалски акцент.

Тя мислено благодари на тъмнината, която скри неволно избилата по бузите й руменина. Мисълта, че това е тяхната последна нощ, трепна между тях като искра. Предвкусването на това, което предстоеше, я подлудяваше.

— Не, скъпи. Ще чакам, докато стигнем нашия остров на любовта — каза тя, а сърцето й пърхаше. Техният остров, магическото място, където бе прекарала единствените щастливи мигове от живота си.

Той прочете обещанието в очите й и я погледна пламенно. Тя дишаше учестено, тялото й тръпнеше в очакване на неговата страст. Не можеше да чака повече да се отдаде на единствения мъж, когото бе обичала в живота си. Тук, обляна в лунните лъчи, един единствен, последен път. Прекрасен спомен, който той да отнесе със себе си в самотното пътешествие през моретата.

— Побързай! — простена тя.

Устните му се извиха в усмивка.

— Обикновено аз съм този, който бърза.

Габриела изтръпна до пръстите на краката си от нетърпение.Мисълта, че този великолепен мъж бърза да я има, я изпълни с блаженство.

Той пое дългото гребло и, потапяйки го в реката, оттласна лодката с мощно движение. Двамата се плъзнаха в нощните води. Въпреки тъмнината, девойката виждаше играта на мускулите му под тесния жакет и си помисли колко обича да го гледа как гребе. Още от първия път двамата се срещаха на това място, защото той не искаше и не можеше да бъде далече от водата. В лодката изглеждаше като у дома си, в хармония със себе си, сигурен във всяко движение, господар на живота си. Тръпка премина по тялото й. Гледайки го, виждаше баща му, пирата, и си мислеше, че в Родриго живеят светове, които даже тя не би могла да си представи.

Пътуваха кратко. Островът изплува край отсрещния бряг, малък риф, не по-широк от петдесет ярда[1]. Наричаха го Върбовия остров заради гъсто растящите по склоновете му дървета, отпуснали към полегатите, влажни брегове острите си листенца. Като деца те играеха тук заедно с по-малкия й брат Кълън, който навсякъде се влачеше по петите им. Понякога плуваха до острова, представяйки си, че е разбойническа пещера, а Габриела — благородна дама, отвлечена на Родриговата бригантина[2] и заточена на откъснат от света и закона остров. Тук те се бяха смели и вили като вълци с всичките сили на дробовете си, тътрейки се по калните брегове на реката с натежали от тиня крака и незащитени от слънцето глави — весели души, играещи си далеч от суровия живот в къщата на дука. Тук бяха споделяли мечтите си, тук Габриела беше изживяла единствените щастливи мигове в живота си. Родриго съчиняваше приказни истории за това как ще стане пират като баща си, и ще я отведе от опротивелия й живот. Тя разбираше, че това са само приказки, но частица от нея, дори и сега, все пак вярваше в тях.

Родриго завърза лодката край брега с ловки движения. Помогна на спътницата си да стъпи на твърда земя и там, в сиянието на луната, под свода от преплетени листа, Габриела довърши започнатото, като махна шапката си и съблече униформата, която презираше, хвърляйки върху земята всяка дреха. Бавно, както той я беше учил. Всичко трябваше да бъде бавно — като протягаща се на слънце котка. Родриго я следеше със замъглен поглед, докато сам сваляше дрехите си и откриваше тяло от калена стомана.

Габриела се протегна пред него, триумфираща в красотата на разголената си плът. Вдигна ръце и разпусна къдрите на шоколадовата си коса, които се разпиляха по меко блестящите й рамене. Седемнайсетгодишна, тя притежаваше женствени, прелъстителни извивки, които подлудяваха Родриго. Гърдите й изпълваха големите му длани. Заоблените й хълбоци се надигаха под напора на ръцете му. Тя се вслуша в накъсаното му дишане и почувства в себе си позната горещина.

Тръгна към мъжа, прелъстително полюшвайки бедра. Погали мускулите на раменете му с леките си пръсти и притисна устни към мощните, изваяни гърди. Хапейки го, тя се плъзна надолу по изопнатото му тяло, отпускайки се бавно на колене. Хвана го в ръка, погали го и й се прииска да си поеме дъх. Повдигна глава и го целуна с влажните си устни. Той ахна. Габриела почувства как мъжествеността му нараства и изпълва дланта й. Беше огромен, винаги по-голям, отколкото си го спомняше, жив и тръпнещ под устните й.

— Ти си великолепен. Не съм си и представяла, че мъж може да бъде толкова съвършен.

Той се наведе към нея, целуна я дълбоко и започна да я гали с опитните си ръце. Габриела се почувства лоша, развратна жена в тази среднощна целувка, когато нищо не разделяше голите им тела и нищо не я предпазваше от мъжествената му атака. Почувства, че се дави в топлината на тялото му.

Спускайки устни по бузата, ухото, а после и по врата й, той я обърна с гръб към себе си. Тя усети горещия му език върху плещите си, плъзгащ се бавно надолу към кръста й. В същото време ръката му разтвори бедрата й и легна върху тръпнещата и женственост. Момичето усети такава мощна вълна от желание, че й се стори, че ще изгуби съзнание.

Изведнъж го почувства зад себе си, твърд като стоманена кама, насочена към мекото, влажно лоно, което той бе разбудил с пръстите си. Разтвори устните й с едно-единствено, дивашко движение, подготвяйки се да влезе в нея изотзад. Възпитаният джентълмен беше изчезнал напълно. На негово място стоеше създание, сякаш оживяло от тъмните пиратски нощи, изпълнени с огън и насилие. Изпарил се беше всякакъв намек за благоприличие. Сега той беше варварин, безжалостен и непоколебим.

Въпреки това слабините й молеха да го поемат. Юмрукът, сграбчил косите й, за да издърпа главата й назад, я накара да си поеме рязко дъх. Възбуждаше я толкова много, че си помисли, че няма да дочака той да утоли пламенното си желание. Искаше го сега, в тяхната последна среща, повече от когато и да било.

Хващайки още по-здраво косите й, той се наведе към ухото й и прошепна нещо на португалски.

— Какво? — задъхано попита Габриела. — Кажи го така, че да те разбера.

Разбира се, той я беше учил на португалски като малка. Тя много добре знаеше какво казва той, но искаше да го чуе пак. Това беше една от игрите им — да го кара да мисли, че разбира по-малко, отколкото всъщност разбираше.

Чу смеха му, идещ от толкова дълбоко, че звучеше като любовен стон.

— Ах, лисо, добре знаеш какво казах.

— Пак ми кажи — подразни го тя. — Просто за да съм сигурна.

— И какво точно искаш да чуеш? — попита той в ухото й. — Че никога не съм желал жена, както желая теб? Че когато сме заедно, се чудя дали някога бих могъл да имам нужда от нещо друго? Или че съм глупак да те напусна? Може и глупак да съм, caricia[3]. Обаче трябва да замина.

Тя се обърна и обви ръце около шията му, игриво гризкайки основата на врата му.

— Ти винаги би могъл да изпълниш обещаното и да ме отвлечеш оттук. Само с теб ще тръгна.

Габриела усети тъга в гласа му, когато той каза:

— Бих искал да можех.

Опитвайки се да не мисли за безкрайните нощи, в които него нямаше да го има, а да си представя само радостта при завръщането му, тя го прегърна здраво.

— Нищо, скъпи. Това са само две години. Трябва да помним това и да бъдем смели. А когато се върнеш… когато се оженим…

Почувства как той застина и изведнъж охладня — нещо, което не му се беше случвало, откакто пристигна тук. С резки движения свали ръцете й от врата си и отстъпи назад.

Помежду им легна напрегнато мълчание. Габриела се чувстваше като обляна с кофа студена вода. И тъй като той не казваше нищо, за да наруши мълчанието, тя пое инициативата.

— Родриго, какво има? Какво казах?

— Аз няма да се връщам. — Той се наведе и затърси панталоните си.

Габриела притихна за миг, гледайки го как се облича.

— Не казвай това. Дори и на шега.

Той извърна глава и луната очерта профила му. Чертите му бяха сурови и странно зли.

— Уверявам те, че не се шегувам.

Габриела седна стресната.

— Какво искаш да кажеш?

Той не отвърна, методично навличайки дрехите си една след друга. Тишината звънтеше между върбите, отделяйки я от него като стъклена стена.

— Отговори ми!

Той пристъпи бавно към нея и нежно прокара пръст по бузата й.

— Не мога.

— Не можеш или не искаш?

— Както ти харесва повече.

Тя положи усилие да преглътне задушаващата я обида.

— Но ти ще се върнеш…

Той замръзна, а ръката му рязко се отдели от лицето й.

— Родриго? — извика тя, опитвайки се да подтисне паниката си.

Той не отговори. Момичето се надигна.

— Тогава ме вземи със себе си. Сега. Можем да заминем тази нощ…

— Ах, Габе. Ти не разбираш. Ти просто не влизаш в плановете ми.

Тя не можеше да повярва.

Как така не влизам? Та ние имаме едни и същи мечти!

Той се извърна от нея.

— Грешиш. Не мечтаем за едно и също.

— Но, Родриго, как…

— Моля те, не ми задавай повече въпроси. Не ме карай да те наранявам повече, отколкото трябва.

Лошо предчувствие заседна като леден къс в сърцето й.

— Господи, Родриго! Какво си си наумил?

Той й хвърли поглед, който не бе виждала от години — студения, празен поглед на някогашното момче.

— Най-сетне ще получа своето отмъщение.

Бележки

[1] Ярд — 0.941 м. — Б.пр.

[2] Бригантина (ит.) — малък двумачтов кораб, използван най-често от пирати заради бързината и маневреността си. — Б.пр.

[3] Caricia (порт.) — миличка. — Б.пр.