Катрин О’Нийл
Господарят на рая (18)

17.

Два дни El Paraiso и подобният му кораб El Fortuna плаваха в открито море с курс към Африка, летейки над вълните като безплътни призраци.

Габриела беше облечена като моряците на Родриго в лъвски бричове и мека памучна риза, обгръщаща привързаните й гърди. Родриго й беше намерил някакви ботуши, по-близки до размера на крака й от онези на Хейстингс. Можеше да ходи навсякъде, без да й се случва каквото и да било, но въпреки това се чувстваше обременена от грижите, които тегнеха върху й.

Никой не отговаряше на въпросите й защо са в морето. Казаха й само, че преследват един арабски кораб, плуващ към Мозамбик. Съд от личната флота на злия занзибарски султан. Само че тя чу как Уолис изразява тревогата си от импулсивността на това предприето от Родриго пътешествие.

— Страшно зле се подготвихме, човече. Даже не знаем колцина сме на борда. Не ти прилича някак да припираш толкова за такова важно нещо.

Единственото нещо, което правеше Габриела щастлива, беше да вижда колко ентусиазиран е Кълън от морското пътешествие. Индийският океан може би можеше да направи от него мъж.

На сутринта на третия ден тя откри, че може да се катери по въжетата високо над квартердека в един син и огромен свят, и тогава забеляза кораб на хоризонта и в същото време чу вика на постовия. Изведнъж атмосферата се промени. Мъжете заемаха бойни позиции. На Кълън се падна задачата да издигне пиратския флаг на Родриго. Пръстите му трепереха, докато се опитваше да го закрепи, но когато успя, хвърли победоносен поглед към капитана.

Започнаха да преследват кораба, който плаваше доста мудно, и не след дълго El Paraiso му препречи пътя. От това разстояние Габриела лесно виждаше тъмните лица на облечените в бяло моряци и паниката, която гледката на златния лъв беше вселила в сърцата им. Пиратите подготвяха оръдията по команда на Родриго.

— Няма да се стреля по кораба — беше казал той. — Не искам някой да бъде ранен излишно.

Докато раздаваше заповеди, той отиде до едно от приготвените оръдия. Направи знак на Кълън и започна да му обяснява какво възнамеряваше да стори.

— Това, което искаме, е да отцепим главната мачта и да обездвижим кораба. Ще ти покажа как се прави, но не можеш да се научиш само със гледане. Трябва да следваш инстинкта си. Това е любимото ми оръдие — обясни той, плъзгайки ръка по дулото, сякаш галеше бедрото на любовница. — Никога не ми е изменяло. Просто трябва да сложиш вътре достатъчно количество барут. Мануел ще ти покаже.

Испанецът се ухили и започна да зарежда оръдието. Родриго вдигна гюллето и го завъртя в ръце.

— Снарядът трябва да е абсолютно кръгъл. Тези сме изливали с часове.

Той сложи гюллето в гърлото на топа. После приведе глава на равнището на оръжието и внимателно се прицели, говорейки същевременно на Кълън:

— Винаги трябва да се съобразяваш с кръглата форма на земята. Никога не стреляй направо. С практика ще добиеш око и ще можеш да преценяваш.

Най-сетне фитилът беше запален. Сърцето на Габриела заби бясно, когато тя осъзна, че Родриго ще стреля срещу султанския кораб. Оръдието експлодира, отскачайки назад, и за секунди главната мачта на вражеския кораб беше повалена със същата хирургическа прецизност, с която Родриго повали мачтата на Патока. С оглушително скърцане и трясък тя се стовари на палубата. Пиратите нададоха радостен вик и се скупчиха край перилата. Преди да вземат кораба на абордаж, Родриго извика:

— Хайде да окажем на дамата честта първа да стъпи на отсрещната палуба.

Всички се обърнаха към Габриела. Повечето бяха присъствали на дуела й с капитана им. Някои си спомняха как го беше превела на борда на Патока с кама до гърлото. И докато тя ги гледаше, шокирана от думите на Родриго, забеляза как в одобрителните им усмивки проблясна уважение. Капитанът им пък беше вдигнал от пода някаква шапка и й я протегна подканящо. Като в полусън тя се усети да слиза по такелажа, да отива към него, да взима шапката и да прибира косата си под нея, нахлупвайки я. Стомахът й трепереше от нерви. Каква игра я караше да играе Родриго? Почувства как Кълън застава зад нея, пребледнял от вълнение.

— Габи, могат да те убият! — прошепна той, уплашен от последствията.

— А, вярно — изсумтя Родриго. — Забравих, че си само сценичен пират. Реалността ти е проблем.

Заплашвайки я шеговито с шпага, той прибави с още по-широка усмивка:

— Ти не държеше ли шпагата между зъбите си в пиесата? Чух, че това е изправило публиката на крака. Адски тъпо действие за един истински пират. Главата ти може да хвръкне, ако трябва да нападаш кораб.

Явно я предизвикваше, но къде щеше да свърши всичко това, тя не знаеше. Но нямаше да му позволи да я превърне в хленчеща нещастница пред очите на тези хора. Игнорирайки предупрежденията, които Кълън й шепнеше, тя се втренчи в очите на Родриго и каза:

— Да хвръкне, как не. Ей сега ще ти покажа как се превзема пленен кораб.

Тя захапа предизвикателно шпагата си, сграбчи въжето, което той й подаваше, и с театрален размах профуча над океана, за да помете по пътя си трима араби и да се приземи на отсрещната палуба. От El Paraiso се чу дружен одобрителен рев. Но нямаше време да приема аплодисменти. Решавайки, че е мъж, арабите я нападнаха с извадени саби. Повечето носеха страховито закривени ятагани, блестящи заплашително на слънцето. Габриела извади шпагата си измежду болящите я зъби и се хвърли в настървена битка, изискваща всяка частица от вниманието й. На палубата имаше най-много десетима моряци. Объркани от това, че пиратите изпращат само един от екипажа си, те стояха известно време безучастни, оставяйки я да се дуелира с тях един по един. Скоро тя започна да ги отблъсква с лекота, така че те започнаха да настъпват по двойки. Габриела се развихри, нападаше един, докато в същото време се отбраняваше от свистящата шпага на друг. Изби сабята от ръката на един моряк и, сияеща от триумфа си, се обърна към четиримата, които я заобикаляха от всички страни. Техниката й, тя откри това скоро, беше по-добра от тяхната, даже и да им отстъпваше по сила. Спокойно посрещаше двама от тях наведнъж, но беше невъзможно в същия момент да защитава и гърба си. Спря, за да прецени затруднението си в една скъпоценна секунда и внезапно усети как зад нея въздухът се раздвижи и два тежки ботуша тупнаха на талпите. Погледна встрани и видя Родриго с оголена шпага в ръка, който изглеждаше като истински пират, какъвто си и беше. Той ритна един от застаналите зад гърба й араби и нападна другия със шпагата си. Не след дълго арабите бяха победени от биещите се рамо до рамо мъж и жена. Докато пиратите нахлуваха на палубата, Габриела спря да си поеме дъх. Обливаше се в пот, а въздухът изгаряше дробовете й като лава. Родриго обгърна раменете й с ръка и я отведе встрани.

— Ела, Габе. Нека ти покажа нещо.

Тя тръгна с него с треперещи крака към стълбата в средата на квартердека. Докато пиратите завързваха екипажа на завладения съд, той напипа една халка на пода, сграбчи я и дръпна. Парче от палубата се надигна в ръката му. Вълна от вонящ въздух удари Габриела в носа и почти я повали на пода. Тя се поколеба, смутена, но Родриго хвана здраво ръката й и я задърпа след себе си надолу по стълбите. По пътя откри някакъв фенер и спря, за да го запали. Той пращя и пуши доста време, преди да засвети с равен пламък. Докато слизаха в тъмнината, пред очите на Габриела се появи такава ужасяваща гледка, че тя беше сигурна, че никога няма да я забрави. Там, в мрачния трюм на кораба, имаше стотици африканци, приковани с вериги за пода. Мъже, жени, дори деца криеха очи от светлината, сякаш през двете седмици на кораба не бяха виждали и свещ. Докато вървяха през телата, Габриела се разтрепери неудържимо. Пленниците бяха в ужасен вид, някои с отворени, кървящи язви, които нямаше кой да превърже. Бяха заобиколени от собствените си отпадъци. Някои бяха повръщали кръв и лежаха в нея. Някои, тя видя, когато Родриго ги побутна, бяха умрели по време на пътуването и труповете бяха оставени да се разлагат. Живите пък бяха толкова изтощени, че костите им стърчаха през кожата, сякаш щяха да я пробият. Те започнаха да викат, призрачен вой, от който й се прииска да запуши уши и да избяга. Почувства как в нея се надига някакво видение, подобно на кошмарите на Йеронимус Бош^[1]. Чувстваше страданията им, агонията им, отчаяния им страх. Ръката, която беше сложила на устата си, трепереше истерично. Забеляза, че по бузите й се стичат сълзи. Видя, че Родриго я гледа и ги избърса с опакото на дланта си.

— Погледни това, Габе — каза й той. — Това е твоят Бо Балон.