Катрин О’Нийл
Господарят на рая (43)

42.

След празненството в чест на нейното пълно отдаване на каузата Габриела започна да се интересува повече от тренировките на хората. Беше й трудно, защото не разбираше езика.

През деня Родриго обикновено говореше на суахили — основния език на африканското крайбрежие. Той беше невероятно мелодичен и красив по звучене. Но въпреки че на Габриела й доставяше удоволствие да го слуша, започна да се чувства изолирана, а от загрижените гласове разбра, че в драмата е навлязло нещо ново и смущаващо.

Веднъж един от сейшелските шпиони на Родриго се завърна от Махе и рапортува информация, която накара Уолис да се скара меко, но с експлозивни нотки с Родриго. Когато Габриела се приближи, двамата минаха от английски на суахили. Когато по-късно попита Родриго за какво е бил целият шум, той смутолеви нещо като „различия в мненията“ и млъкна.

На другия ден Габриела отиде при Уолис, докато той седеше на сянка, обядвайки прясно опечена океанска риба от една огромна мида. Когато я видя, й махна да седне до него на пясъка. Тя се усмихна.

— Ти дълго време си бил с Родриго, нали?

— Дълго, моме. Пет години. Той ме взе от един затворнически кораб на пет дена от Кейптаун. Бях офицер в наказателните служби на Негово величество крал Джордж. Виждаш ли, девойко, бях си взел част от скътаното на кораба да изплатя едно спешно хазартно задължение.

— Мисля, че го познаваш по-добре от всеки друг.

— Освен тебе, вероятно.

Думите му я поласкаха.

— Инстинктът ми показва, че нещо се е случило. Нещо, за което не знам.

Уолис не отговори. Остави рибата си настрана и потри ръце като човек, канещ се да заговори. Дланите му бяха сухи и звукът от търкането на грапавата кожа я накара да потръпне. Погледна към черупката с полуизядената риба, която изглеждаше перленобяла на напечения от слънцето пясък.

— Видях, че се карахте вчера — продължи тя.

— Що не питаш капитана за това?

— Питам теб.

Той я изгледа, сякаш чудейки се дали да й каже истината.

— Ами, моме, рано или късно все щеше да го чуеш. Изглежда, че слух за приготовленията ни се е пуснал чак до Мавриций. Адмирал Фултън ще води цялата британска флота от Индия, за да защити Сейшелите. Двайсе въоръжени до зъбите бойни кораба.

— Двайсет?

— Точно, девойко.

— Тогава Родриго трябва да спре. Трябва да се откаже от плановете си.

— Това и аз му виках. Ама той не ще и да чуе. Решил е, че единственият начин да измъкне братлето ти и пустите му другарчета по съдба е война на живот и смърт, битка до последно. Сега или никога. Без връщане назад.

Ледена тръпка разтърси Габриела. Винаги беше предчувствала, че това ще се случи.

— Но няма начин той да победи. Не може да се опълчи сам срещу цяла Англия!

Уолис вдигна рамене.

— Мисли, че трябва. По принцип е по-предпазлив човек, но като си е наумил…

— Трябва да има начин да се спре това — каза тя.

— Ако има, аз не го знам. Господ знае, че съм опитал.

— Можеш да откажеш да го последваш.

— Това, моме, никога не ще направя.

Тя не можеше да позволи това да се случи. Но какво да стори? Чувстваше, че той поема грешен път. Но тя познаваше добре любимия си. Достатъчно добре, за да знае, че няма да може да го размекне със сантименталности. Това, от което имаше нужда, беше конкретна стратегия, която да сложи пред него, пълна и логична. Нещо толкова очевидно, че да не може да избере друг път. Тя обмисляше всичко, което знаеше за ситуацията. Поквареността на Хейстингс. Целите на Родриго. Историите, които беше чувала от хора в Англия, борещи се за същото на по-високи места… обществото срещу робството… Томас Фауъл Бъкстън… проблемът за робството в Парламента.

И изведнъж й дойде идея.