Катрин О’Нийл
Господарят на рая (26)

25.

— На сигурно място ли сме? — попита Габриела.

През последните няколко дни, докато се възстановяваха след морската битка, на нея й хрумна, че не бива по никакъв начин да напускат убежището, което това благословено място им предлагаше. До този момент тя всячески бе крила от Родриго, че кракът й е всичко друго, но не и оздравял, затова продължаваше да ходи с помощта на тоягата. Вече не се нуждаеше от нея благодарение на превръзката, която той й бе направил, но знаеше, че ако Родриго открие, че се чувства по-добре, ще настои да си тръгнат. За да претърпи сигурна загуба. Откакто осъзна колко безнадеждна беше борбата му, мисълта да го тласне към унищожение бе непоносима за Габриела. Затова, докато се възстановяваше, тя съсредоточи всичките си усилия да го разсее и да го направи щастлив, та дано поиска да остане.

Планът й успяваше в продължение на няколко дни. Родриго я беше желал с години и мисълта да може да я има по всяко време в този рай му се струваше твърде хубава, за да бъде вярна. Можеше да прекара часове в правене на любов така, сякаш не съществуваше нито утрешен ден, нито работа, която трябваше да бъде свършена. Но след време започна отново да става неспокоен и да му се иска да промени ежедневието си. Затова тя се подчини на молбите му да заминат, като го последва през джунглата до един далечен плаж.

— Достатъчно сигурно — отговори той. — На острова има само две плантации, а едната е на другия му край. Едва ли ще се натъкнем на някого. А ако това стане, има достатъчно места, където можем да се скрием.

Те се изкачиха на един хълм и се спуснаха от другата му страна. Там, блестящ на слънцето, лежеше най-красивият плаж, който беше виждала. Представляваше не особено дълга ивица бял пясък, по-скоро поредица от малки, закътани заливчета, осеяни тук-таме с палми. В океана се вдаваха големи гранитни скали и вълните се разбиваха в тях, като ги обливаха в кипнала пяна.

— О, прекрасно е! — извика Габриела. Хукна несъзнателно напред, после падна на колене и зарови ръце в пясъка. Родриго се приближи зад нея и тя му се усмихна.

— Точно за такъв пясък ми разказваше майка ми. Пипни го, Родриго! Като коприна е!

— Хайде да потърсим сянка — предложи й той. — Не искам да стоиш твърде дълго на слънце.

Лесно беше да подцениш жестокото екваториално слънце. Кожата й беше придобила блестящ златист цвят. Нямаше как да избегне това. Но все пак тя знаеше, че дори и час безразсъдно излагане на лъчите му ще й причини болезнени изгаряния.

Намериха едно местенце, където две такамаки със сребристи стволове се бяха наклонили едно срещу друго и сплетените им листа хвърляха хубава сянка. Габриела се хвърли на пясъка и потърка коленете си, оглеждайки се любопитно наоколо. Плажът, разположен близо до водата, беше осеян с къдрави като дантела зелени водорасли и гладки бели корали. Забеляза в морето острови, които ги заобикаляха отвсякъде. Техните възвишения преливаха в тъмни и светли тонове на зеленото, тук-таме прорязано от скали, които изглеждаха почти розови в светлината на следобеда. Морето беше ясно и чисто. Приливът беше покрил близките гранитни скали, така че тази част от водата изглеждаше толкова зелена, че беше почти черна, а на друго място — толкова прозрачна, че Габриела виждаше пясъка на дъното, по който пробягваха сенки в различни нюанси на аквамарина. В далечината всички тези цветове се смесваха и морето изглеждаше раирано. Сякаш там имаше острови, покрити с тънък воден слой. Вляво от тяхното заливче имаше полукръг от скали, които приличаха на буци мокър восък, който скулпторът е стиснал в ръка, позволявайки му да потече през пръстите му, и го е оставил да изсъхне. Зад кораловия риф се къдреха вълни и приличаха на седефен пръстен. Родриго седна до нея и тя усети колко тихо беше всичко, с изключение на далечния тътен на вълните и нежното припляскване на водата край плажа. От време на време подухваше топъл вятър и морето преливаше по пясъка, обгръщайки го като пътувал твърде дълго любовник. Настроението на това мирно място преля неусетно и в Габриела. Тя не беше жена, която обичаше бездействието. Умът й беше твърде неспокоен и пълен с бурни мисли, а тялото й бе свикнало с движение и със стремежа да постигне целите си. Но сега тя се заоглежда, изпълнена със странната очарованост на човек, срещнал се наскоро със смъртта и почувствал покоя й в душата си. Даже палмите, наведени над морето така, че почти лежаха върху него, изглеждаха сякаш ей сега ще се отпуснат върху вълните му и ще подремнат малко.

Тя хвърли поглед към Родриго, който се беше облегнал на лакът и оглеждаше морето с очите на познавач. Когато погледите им се срещнаха, двамата почти се усмихнаха. Нямаше нужда от думи. Можеха да прочетат мислите си в очите си. През дните, които бяха прекарали заедно, те бяха преоткрили спокойното доверие, което си бяха имали като деца. Не изпитваха нужда от дълги разговори. Това да мълчат заедно, просто държейки ръцете си, беше близост, равна на най-нежната любовна нощ.

Габриела се обърна по корем и зарови брадичка в пясъка. Всичко беше невероятно спокойно. Не й се движеше, не й се мислеше. Земята й пееше люлчина песен и я приспиваше, изпълвайки я с увереност в правилността и реда на нещата. Беше като на края на света. Тя разпери ръце и почувства как прегръща цялата земя. Сякаш бяха едно и пулсираха в един ритъм. Никоя от старите й грижи нямаше значение сега. Дори не можеше да си спомни какво беше смятала за важно в другия си живот. Това беше животът — да лежиш с ухо на пясъка и да слушаш химна на морето, който отеква в собствената ти душа.

— Не мога да повярвам — каза тя сънено след час или повече, в който най-многото, което беше правила, беше да плъзга стъпало по невероятно чувствения пясък. — Обикновено се побърквам, когато стоя твърде дълго на едно място. Отегчавам се. Но тук мога да остана завинаги, под това странно дърво, което толкова съвестно ни пази от слънцето. Сякаш винаги съм си била тук, на спокойствие, знаейки къде ми е мястото.

Тя се претърколи по гръб и погледна към него — усмихващ се сияйно на лицето й.

— Ами тук ти е мястото — каза й той.

— Никога преди не съм чувствала, че си имам място. Дори когато дойдох тук, не ме сдържаше. Нищо, което мама ми беше казвала, не изглеждаше да е вярно. Мислех, че разказите й са просто спомени за фантазиите на едно младо момиче. Но сега чувствам, че това е мястото ми… с теб. Без други хора ограниченията им, чувствам сърцето си толкова леко — свободна съм да бъда себе си. Да ти кажа ли една тайна?

Очите му заблестяха доволно.

— Кажи.

— Понякога си мисля, че не харесвам много хората. Мога остана тук завинаги и да виждам само теб, и да бъда напълно щастлива до края на живота си.

Тя спря за миг, защото лека меланхолия помрачи доброто настроение.

— Защо не може винаги да бъде така, Родриго?

Той протегна ръка и прокара пръст по рамото й.

— Може — обеща й.

Свлече с палец разкъсаната риза от плещите й и се наведе, за да целуне голата й кожа. Тя се ухили и в нея забълбука щастие.

— Ама ние си играем, нали?

— Не си облечена като за игра.

— Аз ще си ги сваля, ако искаш — изви тя глас на глезено дете.

Разсмяха се, докато сваляха оскъдните си дрехи и ги хвърляха настрана. Но смехът на Габриела заседна в гърлото й, когато очите й се спряха на могъщото му тяло. Погледът й се отклони към изпъкналите бицепси и яки ръце, чиято мощ беше подчертана от дебелите кожени гривни, които той носеше на китките си. Приличаше на жесток воин, дори когато се усмихваше. Сякаш всяка негова мисъл, всяко едва пробудено желание беше как да завладее трептящото й тяло с изобретателната власт на волята си. Очите й го измериха от широките гърди, леко покрити със златисти косъмчета, през плоския, мускулест корем до мощното доказателство за желанието му, пулсиращо и огромно. Варварски бог в цялото му величие, изрязан от самородно злато, добил силата си от слънцето.

— Толкова си красив! — възкликна тя. — Никой няма право да бъде толкова красиво оформен.

Тя седна и започна да трупа пясък на купчинка.

— Какво правиш? — попита я той.

— Строя ти жертвеник.

Той гледаше с любопитство как ръцете й ровеха в пясъка, потупваха, оформяха, моделираха детайлите с пръсти. Тя го поглеждаше от време на време и се връщаше отново към работата си. Когато нещото се оформи, тя се наведе над него и избута Родриго настрани, защото той се опита да види.

— Почакай да свърша. Скулпторът трябва да бъде оставен да твори необезпокоявано. Ти не би смутил репетицията ми, преди да съм си научила репликите, нали?

Накрая тя въздъхна триумфиращо.

— Ето! — обяви, поглеждайки го с блестящи кобалтови очи. — Съвършено е!

Той погледна и видя дубликат на ерекцията си върху пясъка. Беше набъбнала от вени и твърда като неговата, пълна с живот и характер. Главата беше подчертана и добре оформена, чак до трапчинката на върха. Можеше да мине за истински.

Тя го докосна. Пръстите й го обвиха и той изглеждаше жизнен и активен в хватката й.

— Този пясък е толкова мек, кълна се, че е жив!

— Кой предпочиташ? — попита той с глас, горещ като слънцето. — Този от плът или този от пясък?

— О, ами да видим… — Тя се престори, че размишлява, като продължаваше да плъзга пръсти по творението си. Наведе се и целуна твърдия пясък.

— Значи харесваш пясъка, така ли?

— Ами, като го каза, това е най-невероятният пясък, който съм докосвала. Май че не мога да спра. Толкова е… разкошен.

— Това е гранитен пясък. Затова е толкова мек.

— Не ме интересува причината. Просто харесвам допира му.

— Тогава, за Бога, не ме карай да ти го отнемам.

Той я събори по гръб на плажа. Тя се разсмя и каза:

— Какво правиш?

Той не отговори и продължи да я притиска надолу. Усилията й да се освободи го правеха още по-непоколебим. Тя се задъхваше в жегата, а тялото му, затиснало нейното в здрава хватка, караше кръвта й да кипи. Пулсът й се усилваше с всеки удар на сърцето.

Той загреба шепа от копринения пясък и го посипа през загорелите си пръсти върху бледата й кожа. Разтри го по едната гърда, после по другата, докато около всяко зърно не се образува бял пясъчен ореол. После посипа още между краката й и лекото гъделичкане на песъчинките раздразни най-чувствителното й място. После той протегна ръка и ги втри в кожата й. Тя усети как се овлажнява. Стомахът й се сви като юмрук. Зърната й се втвърдиха и от чувствено разтворените устни се изтръгна умоляващ звук. Той загреба още една шепа и я разтри с длан по гърдите й. Ръката му я месеше като тесто и нежните песъчинки под нея бяха толкова чувствени, впивайки се в плътта й, изпълвайки я с такова безумно удоволствие, че събудиха в гърдите й дълбок стон, от който я заболя.

— Как е? — попита той. Тя не можеше да мисли, не искаше да се движи. Но когато го погледна с опиянените си от страст очи, не можа да устои на изкушението да го докосне. Изпита желанието да прокара пръсти по прекрасното му тяло като по безценна ваза. Устата й се наля със слюнка, когато видя как ерекцията му се надига пред очите й. Само за едно докосване… само за да го опита веднъж…

— Сам провери.

Тя се претърколи, загреба малко мек гранитен пясък и го потърка по пениса му. Почувства как той нараства още повече в хватката й. Когато го покри целия с песъчинки, тя се засмя и посочи към двойника, който беше сътворила.

— Виждаш ли? Казах ти, че е съвършен. Всъщност, аз едва ги различавам.

— Уверявам те че ей-сега ще видиш разликата.

Той я сграбчи нетърпеливо и я тръшна на земята. Желанието я прониза като стрела. Плътта й беше сгорещена и трескава, сякаш не страдаше от получените неотдавна рани, възбуждаше се още повече от страстта му, която я караше да диша тежко и да се чувства като най-желаната жена на света под умелите му ръце. Тялото й се подготвяше с екстатично очакване. Той разпери широко ръцете й като кръст и разтвори краката й. И докато тя гледаше, той напълни и двете си шепи с пясък и го разсипа по тялото й. После още и още, тъй бавно, сякаш цялото време на света беше негово, докато белият гранит не започна да се изсипва встрани. Колкото по-дълбоко копаеше той, толкова по-хладен, по-влажен, подобен на тесто беше пясъкът. С усърдие, подобно на Габриелиното, когато скулптираше своя идол, той зарови тялото й от глезените до брадичката. Цялото й тяло, с изключение на стъпалата, ханша, гърдите и дланите й. След това отстъпи назад, за да огледа делото си.

Тя не можеше да се движи. Беше напълно обездвижена от тежкия, влажен пясък, сякаш привързана пред него с въжета. Тогава Родриго стана и тръгна към морето.

— Няма да ме оставиш така! — извика тя.

Той не отговори и я остави да се чуди защо е оставил непокрити най-чувствителните й места и ги е изложил на възбуждащия въздух. Видя, как се навежда и вдига дълго морско водорасло, после навлиза във водата и взима друго, този път мокро. На връщане взе и едно паднало палмово листо.

— Някога питала ли си се какво е усещането за водорасло върху кожата?

— Никога.

— Например какви ли усещания ще пробуди сухото върху босите ти крака? — Докато говореше, той показваше нагледно за какво говори. Водораслото беше сухо и грапаво и гъделичкаше стъпалата й. Тя изцвърча и се разсмя, но не можа да се дръпне. — Ами мокрото? — Той положи мокрото водорасло върху голите й гърди. То беше хлъзгаво и хладно и накара зърната й да настръхнат. Почувства как се овлажнява още повече.

Родриго си поигра с нея мъчително дълго време, прокарвайки хладното мокро водорасло по лицето и шията й, плъзгаше го между бедрата й като змия, възпламенявайки в утробата й невъздържана страст. Всяко местенце вибрираше под докосването му, въпреки че той всъщност не я пипаше. Потърка се в бузата й, но се отдръпна, докосна клитора й, ала само за миг. Тя се опитваше отчаяно да се извие, за да го накара да допре местата, които най-много й се искаше, но нищо не го трогваше. Дори когато тя започна да го моли с прегракнал от мъчителните ласки глас.

— Къде? — попита той с усмивка. — Тук ли?

После я докосна кратко — о, колко кратко! — и се отдръпна.

Използваше творенията на природата като играчки, за да се забавлява и да я влудява напълно. Палмовото листо беше твърдо. Когато той го прокара по стъпалото й, тя почувства такъв гъдел, че по бузите й потекоха сълзи. Плъзна го по зърното й и я накара да копнее за непосилната тежест на дланта му. Беше жестоко, тя го искаше все повече, но той я измъчваше с твърде късите обещания за бъдещо удоволствие.

Слънцето се беше изместило и грееше точно над нея. Лъчите му пареха и възбуждаха голата й кожа. Габриела започна да се гърчи под хладния, влажен пясък. Горещината, прелъстителната гранитна пудра, широкото лазурно небе, показващите се птици, които се рееха над главата й, точно както тя се излагаше на погледа му, всичко това я изпълваше с ураганна като ревящо море страст. Когато той се премести така, че пенисът му докосваше ръката й, тя го сграбчи и отчаяно дръпна, опитвайки се да я приближи към устата си. Допирът на плътта му беше невероятен след мъчението с импровизираните играчки.

— Сега кой искаш — попита той, — пясъчния или истинския?

— О, истинския, със сигурност истинския. — Тя не можеше повече да понася пренебрежението му. Ако той й откажеше и сега, тя щеше да загине от собственото си болезнено желание.

— Къде го искаш?

— В устата си.

Той се разкрачи над главата й и я привдигна към себе си. Тя протегна език и едва успя да го докосне, преди той да се дръпне. С натежали от страст очи Габриела изстена агонизиращо. Толкова искаше да го обхване с устни! Тази нужда беше толкова примитивна, че тя се почувства като животно, изплезило език в горещината. Обхвана я жега, която изпепеляваше всичко с пулсиращите пламъци на желанието й. Вече можеше да го вкуси. Но всеки път, когато се протягаше към него, той се дърпаше назад.

Мързеливото й настроение, покоят, забавените мисли бяха изчезнали безследно като спомен от отдавна минал следобед. Не можеше да си спомни някога да е била толкова разгорещена, едновременно от палещите слънчеви лъчи и от кипящата си кръв, влудена от неговата игра на приливи и отливи. Отдаването й беше преминало в безумна, животинска нужда. Когато ръката му напипа горещото й, влажно лоно, тя се сгърчи и опита да се извие срещу него, но не можа. Оковите на пясъка усилваха още повече желанието й към него. Той се потри в лицето й, в бузите й, после премина към чувствено подканящите го гърди. Притисна ги една към друга с ръка, докато безсрамно се търкаше между тях; с другата си ръка започна да я гали с леки, забавени движения, като по този начин уби у нея и последната искрица гордост и я накара да крещи за още. Докато той си проправяше път между пищните полукълба, главата на ерекцията му почти докосваше устата й, но веднага се отдръпваше назад. Мъчението беше тъй сладостно, че тя се почувства на ръба на някакво мистично просветление. Сега той я притискаше по-силно, напираше и се отдръпваше, като тласъците го натискаха към устните й. Тя отваряше уста и протягаше език към него с маниакално желание да вкуси сока на агресивната му страст. Но все не успяваше да го докосне, защото той се движеше с бързината на живак. И когато отдръпна напълно мускулестото си тяло, главата й увисна назад с разочарован стон. Но разочарованието не трая дълго. Той приближи уста към нейната и, целувайки я с болезнен устрем, каза:

— Влудяваш ме.

След това, нетърпелив не по-малко от нея, се намести между протегнатите й бедра и заби твърдото, щръкнало острие в тялото й, изпълвайки я с горещина, обладавайки я цялостно, завземайки я, нажежен до бяло като железен меч, пробождащ плътта й. Навлезе по-навътре и се зарови в нея точно както я беше заровил в пясъка — безпомощна и трепереща от страст. Този пясък, полепен по мъжествеността му, я довеждаше до екстаз с грапавия си допир, докато той се движеше като обезумял с нечовешка, неконтролируема мощ. Стовари се върху й и сграбчи извърнатите й нагоре длани, утвърждавайки превъзходството си, забранявайки й даже да обвие пръсти около ръцете му, за да изрази удоволствието, което струеше в нея на вълни с неописуема, дива радост. Тя потръпна в зноя и изви, доколкото можа, тялото си под напора на копнежа, който отприщваше дивото в нея и караше душата й да крещи.

Когато телата им бяха изчерпани, той легна върху нея с тежкото си като наковалня тяло, като дишаше като ковашки мях.

— Deus, какво ми правиш — изпъшка той така, сякаш не може да поеме въздух. Надигна златната си глава и се вгледа в нея с нежност. — Никога не съм обичал друга жена в живота си — каза й той. — Никога не съм желал жена по този начин. И на мен ми се струва, че мога вечно да живея с теб, без други хора.

— Само ние двамата — промърмори тя и се усмихна с любов. — Без да ни се месят. Без правила. Без хора, които да ни казват какво трябва или не трябва да правим.

— Не можеш да си представиш какво бяха всички тези години без теб. Когато бях дете, мислех, че съм самотен. Но не съм познавал самотата, преди да опитам любовта ти и да те оставя след това далеч от себе си. Никога не съм и предполагал, че ще се настаниш така в сърцето ми. Ала нощ след нощ, когато гледах как слънцето залязва над любимите ми острови, виждах в златното му сияние единствено твоето лице.

— А беше ли то покрито с пясък? — подкачи го тя. — Защото в момента имам пясък и между зъбите си.

Той отговори на усмивката й.

— Това може да се оправи.

И махна всичкия пясък от тялото й, но малко по малко, бавно, с търпеливи пръсти, така че докато я освободи, тя се почувства отново готова за любов. Той прочете това в очите й и се усмихна.

— Хайде да се измием — предложи и я вдигна, отнасяйки я към морето. Габриела докосна водата чак когато той вече беше преминал кораловия риф и нагазваше в по-дълбоките места. Родриго заплува, прорязвайки сияйно зелената вода с резки и точни движения.

Само че нея я мързеше да плува. Слънцето в съчетание с оргазма й я правеше сънлива въпреки неприятния пясък върху запотената й кожа. Огледа се и видя гранитните скали, около които се разбиваха вълните. Повърхността им се гмуркаше като живо тяло в искрящото море. Прекрасно, помисли си Габриела, и се покатери на една от тях. Намести се в една извивка и легна по гръб с лице към слънцето. Затвори очи и зачака следващата вълна. Тя дойде и се разби над нея, обливайки я с най-топлата възможна морска вода. Разплиска се около нея, отмивайки пясъка, докато тя се протягаше в сънния разкош на гладката повърхност на скалата.

Лесно щеше да заспи с приласкаващата я отново и отново вода. Но викът на Родриго я стресна. Тя се претърколи настрана и видя перката на гигантска акула, която цепеше водата срещу него. Акулата се надигна от дълбините и Габриела осъзна, че е огромна — може би дванадесет метра на дължина.

— Габе, виж — извика той.

Сърцето й заседна в гърлото и тя гледаше как Родриго плува срещу звяра, сграбчва издължената му перка и се вози няколко метра, докато животното не се отправи към морето. Той го остави, засмя се величествено и доплува до нея.

— Ти осъзнаваш ли какво беше това? — каза той развълнувано. — Китова акула — най-голямата риба в океана. Много са редки. Можеш да прекараш тук целия си живот и пак да не срещнеш нито една. Някои хора смятат, че носят лош късмет.

— Изплаши ме до смърт!

— Напълно безобидни са. Ела да поплуваме. Така кракът ще заздравее по-лесно.

— Няма ли да се върне?

— Ами, ако се върне, ще се повозим и двамата.

Тя видя, че той се шегува. Китовата акула беше вече далеч морето. Габриела се смъкна от скалата и внимателно прекоси рифа, разперила ръце встрани за равновесие. Коралите бяха остри и раздираха нежните й стъпала. Водата беше толкова чиста, че тя виждаше съвсем ясно хилядите миди и странно оформени корали, покриващи рифа. Наведе се, отчупи няколко и, изправяйки се, видя в шепата си най-красивите миди, които можеше да си представи. Всяка една беше изключителна и невероятно фино оформена. Някои бяха ли, други кафяви, трети — оцветени в тъмно кобалтовосиньо, цвета на очите й. Коралите пък бяха бели и гладки или яркочервени и грапави. Габриела притисна една раковинка о ухото си и чу рева на океана отвътре.

Родриго я настигна с плуване, когато тя стъпи на пясъка зад рифа. Там водата ставаше по-дълбока и можеше да се плува. Вълните я люшкаха приспивно напред-назад. Тя вдигна поглед към небето и се отпусна по течението. И все пак не можеше да спре да хвърля погледи към Родриго. Мокър и блестящ като златен на слънцето, той представляваше внушителна грамада от мускули и мъжествена грация. Обзета от игриво настроение, Габриела заплува към него и обви ръце около врата му и крака около кръста му.

— Хванах ли те — извика ликуващо тя. — Този път няма да ми се измъкнеш!

Плъзна се цялата надолу и когато лицето й докосна водата, прибави:

— Това ми се щеше през целия следобед.

Гмурна се под повърхността и, държейки го за кръста, се насочи към символа на мъжествеността му, който се полюляваше с течението. Габриела се залюля във водата, приближи се до него, после пак се отдръпна. Най-накрая обхвана целта си с устни, но една вълна го изтръгна от устата й. Когато се показа на повърхността, плюейки и смеейки се, го видя да лежи по гръб и да се пече на слънцето. Тя опита отново. Но всеки път, когато си мислеше, че е успяла, приливът проваляше усилията й и го отнасяше встрани. Скоро и двамата се смееха истерично, като Габриела беше още по-изпълнена с решителност да постигне целта си, а на Родриго му доставяше удоволствие да я оставя да се мъчи.

— Какво трябва да направи една жена, за да те хване с уста? — ухили се тя.

В крайна сметка се предаде. Обви отново крака около него и се задържа за раменете му, за да не отплува встрани.

— Е, просто ще трябва да го денем някъде другаде — въздъхна тя. После потопи ръка във водата, за да му помогне да влезе.

Изведнъж почувства как настроението му се промени. Раменете му потръпнаха, ръката му сграбчи китката й и я отблъсна. Тя го погледна и смехът застина на устните й. Тревожният му поглед беше спрян на нещо в далечината. Габриела се обърна, за да види какво е то. Очите й се плъзнаха по хълма нагоре и заизследваха хоризонта. Изведнъж и нейното сърце се смръзна, когато забеляза силуетите на непознати хора на възвишението.