Катрин О’Нийл
Господарят на рая (30)

29.

Габриела последва Уолис и Родриго, които прескочиха безшумно оградата и се изкачиха на наклонения покрив, водещ до прозорците на спалнята на горния етаж. За щастие годините фехтовка я бяха направили гъвкава и със здрави крака.

Нощта беше гореща както обикновено и прозорците зееха отворени. Бяха чули стонове и писъци от стаята. Сега обаче всичко беше тихо с изключение на ритмично мъжко хъркане.

Придвижиха се крадешком до прозореца и се вмъкнаха вътре. Стаята беше просторна, с висок таван, хладна и гостоприемна. До едната стена стоеше голямо легло, по неизвестни причини незащитено с мрежа против комари, в което спеше Хейстингс. Над него висеше цяла колекция старинни саби, точно както на кораба на Родриго. Мебелите бяха изработени от лек бамбук. Един малък гущер спеше необезпокояван на стената над главата на Хейстингс. В ъгъла имаше прекрасна тропическа птица в златна клетка, разперила дългата си бяла опашка извън решетките.

Габриела се вцепени, когато Хейстингс се размърда. Родриго, който беше тръгнал към него, спря внезапно и се втренчи в нещо в краката си. Проследила погледа му, Габриела въздъхна от изненада. Там лежеше робинята, вързана с въже за леглото. Беше будна, но не вдигаше глава от пода. Просто лежеше на мястото си и се взираше в пришълците с разширени от страх очи.

Родриго посегна към стената с оръжията като човек, добре запознат с разположението им. Ръката му се спря на инкрустирана със злато сабя. Той я издърпа от стената и сряза въжетата на уплашеното момиче със звук, който накара Хейстингс да седне в леглото си. Без да му обръща внимание, Родриго хвана внимателно ръката на жената и й помогна да стане от пода.

— Иди при сина си — каза й той. Тя обаче сякаш не го разбра и той повтори думите си на суахили. Тя се взря в го, за да се увери, че разбира. Уолис, който беше тръгнал към леглото, където Хейстингс искаше да знае какво става, спря за момент и погледна многозначително момичето.

— Mkombozi! — каза той, сочейки с глава към Родриго, за да го представи. Така го наричаха робите, на суахили това означаваше „Освободителят“.

— Mkombozi! — Жената изрече думата като молитва. След това бързо избяга от стаята. Тогава юмрукът на Уолис сграби ризата на Хейстингс. Родриго се присъедини към него и двамата издърпаха жертвата си от леглото на пода, където той се сви, треперещ жалко, с вдигната нагоре риза. С едно бързо движение колената на Родриго заклещиха главата му и притиснаха раменете му към пода, докато той притискаше острието на сабята в гърлото му, Уолис се надвеси над тях с треперещи конвулсивно ръце.

— Нега го убия, Capitao. Бавно и мъчително. Само тъй ще отмъстим за всички мъже, които той погуби.

— Не — каза Родриго с глас, предвещаващ смърт. — Той трябва да бъде убит, но ние няма да се забавляваме с това. Ще го направя аз.

Габриела почувства как я облива вълна на задоволство, осъзна, че не чувства жалост — само нещо като удовлетворено чувство за справедливост. Но когато Родриго притисна сабята до гърлото му, Хейстингс изкрещя:

— Чакай, Родерик!

Това беше крясъкът на осъден на смърт.

— Родриго — поправи се той трескаво, с тракащи зъби.

— Мисли бързо, стари друже — изсъска Родриго. — Времето ти изтича.

Уолис хвана Габриела под ръка и я задърпа настрана, но тя се изтръгна.

— Мога да откупя живота си с нещо — изхърка Хейстингс.

Габриела замръзна. Изведнъж се ужаси от това, което можеше да роди безкрайната му подлост.

Родриго се подсмихна хапливо.

— Какво ли можеш да ми дадеш, което да ме интересува повече от живота ти?

— Ако решиш, че си заслужава, ми обещай, че ще ме пуснеш.

— Защо пък да трябва да ти обещавам? След като знам, че имаш да ми предложиш нещо, защо пък да не го изтръгна е мъчения от теб?

— Защото съм силен. Знаеш това. Ще ти трябват дни, за да ме пречупиш. Може би дори седмица. А тогава може да е твърде късно да използваш информацията, която мога да ти дам.

Родриго погледна другите и после отново Хейстингс.

— Добре тогава, ако реша, че си струва, имаш думата ми.

Хейстингс произнесе само една дума, но тя отекна в стаята.

— Кълън!

Като чу името, Габриела сякаш се съживи. Когато Уолис се пресегна да я хване, тя го отблъсна и пристъпи до Родриго.

— Какво за Кълън?

Погледът на Хейстингс отскочи към нея и тя забеляза изненадата му, че я вижда — изненада, която той, не без известно усилие, прикри с характерната си мазна усмивка, въпреки острието до гърлото си.

— Значи най-сетне се присъедини към скъпия си любовник, а, Габи?

Тя го изрита в рамото така, че от сътресението сабята се плъзна и го поряза, пръскайки кръв по пода.

— Хейстингс, змия такава, кажи какво знаеш за Кълън или ще накарам Родриго да пререже жалкото ти гърло!

Със злобна усмивка той произнесе думите си бавно, наслаждавайки се на всяка:

— Кълън е жив. Дадох го на султана на Занзибар.

Кълън беше жив!

Вбесен, Родриго сграбчи косата на Хейстингс в юмрука си, издърпа главата му назад и се приготви да пререже гърлото му. Уолис задържа ръката му.

— Чакай. Ами ако казва истината?

— Знам, че казва истината — изфуча Родриго. — Да даде момчето на султана на Занзибар е точно онова, което той би направил.

— Значи информацията си струваше — отбеляза Уолис.

— Да. Но мисля, че все пак ще го убия.

— Но, Captiao, думата ти!

Шокът в лоцманския му глас пресече желанието за мъст. Без да изпуска Хейстингс от очи, Родриго каза почти с болка.

— Много добре. Предполагам, че това ще трябва да почака за някой друг път.

Габриела гледаше разигралата се сцена, но не я осъзнаваше. Единственото, за което беше в състояние да мисли, беше, че Кълън е жив.