Катрин О’Нийл
Господарят на рая (15)

14.

Изпитанието започна. Десетима мъже бяха заведени до масите, където ги накараха да се приведат и поставиха по едно дебело парче въже между зъбите им. След това иглите бяха потопени в тъмно мастило и с методична точност започнаха да дупчат кожата на новаците. Знакът бе татуиран на дясната им плешка, под рамото, с бързи и сигурни движения. Габриела чу стоновете на мъжете и видя как по лицата им се стичаше пот, докато хората на Родриго свършиха и намазаха готовите татуировки с някакъв мехлем. Когато първият новопостъпил се изправи, треперейки и олюлявайки се, тя видя изчистеното изображение на птица в полет.

— Какъв е знакът? — попита някой със слаб глас.

— Фрегат^[1] — отвърна Джон Фич.

Габриела му хвърли въпросителен поглед.

— Фрегатите са пиратите на въздуха — прошепна спътникът й. — Чакат другите птици да хванат риба, след което я нападат и й отнемат храната. Пиратска птица, разбираш ли? Някога семейството на Соро притежаваше остров, наречен на тези птици. След това им го отнеха.

Стори й се, че усеща някакъв различен смисъл в този символ, но в момента умът й бе зает с по-смущаващи неща. Трябваше да измисли как да се измъкне, преди да са смъкнали и собствената й риза и да са разкрили самоличността й.

Първата редица мъже бяха вече татуирани, затова тръгнаха към Родриго, за да се разпишат в книгата и да стиснат протегнатата му ръка. Направи й впечатление, че той намери какво да каже на всеки от тях поотделно, достатъчно тихо, та да не чуят останалите.

В този момент, миг преди иглата да се забие в плътта му, един от малцината бели мъже отскочи встрани с уплашен вик. Той изплю въжето и се обърна към Родриго с молба в очите.

— Кълна се в честта си, сър, искам да бъда един от хората ви. Беглец съм от каторжническата колония в Ню Саут Уелс — и англичанин, който ненавижда мисълта сънародниците му да отиват роби. Но се съмнявам, че мога да сторя това.

— Не можеш ли? — попита Родриго. Той стана и с рязко движение разкъса ризата си, разтваряйки я до кръста. — Аз можах. — Като се обърна, той показа загорелия си гръб, широк и трептящ от мускули. Точно под дясното рамо се виждаше силуета на пиратската птица в полет. Беше двойно по-голяма от тази на другите, татуирана върху кожата му като произведение на изкуството, изработено с любов.

Габриела не можа да не оцени театралните достойнства на тази демонстрация. Човек не можеше да гледа всичко това без да се трогне от желанието на водача да поеме същите рискове, които очакваше от подчинените си. Възпротивилият се моряк също наведе глава.

— Засрамихте ме — каза той. — Ако все още искате да приемете страхлив плъх като мен в редиците си, ще бъда повече от горд да нося знака ви завинаги.

Под подозрителния поглед на Родриго той намести въжето между зъбите си и отказа да се наведе, понасяйки прав работата на нагорещената игла. Стана почти син от усилието да сдържи дъха си, но когато мъката свърши, Родриго изненада всички, като се разсмя високо. Хвърли разкъсаната риза настрани, отмести масата и прекоси плажа, за да подаде ръка на човека.

— Как се казваш? — попита го.

— Хигинс, сър. — Но той не пое дланта на Родриго.

— Ти си добър човек, Хигинс.

— Показах се като страхливец, сър.

— Страхливец? — попита Родриго сякаш не можеше да повярва на ушите си. — Кажи ми, добри ми Хигинс, що за чест е да си роден безстрашен? Уверявам те, няма безстрашен мъж в екипажа ми. Били сме роби, всеки един от нас, по един или друг начин. Роб е този, който, без да може да направи каквото и да било самостоятелно, е принуден да живее в страх. Рано или късно всеки от нас се е срещнал лице в лице с ужаса на собствената си съдба. Победата над този ужас ни прави смели и силни. Чрез обединяването на нашия общ ужас можем да се борим срещу онова, от което най-много се страхуваме — несправедливостта, която на първо място ни е довела тук.

Думите му бяха толкова завладяващи, че когато спря да говори, на Габриела й се наложи да си напомни да поеме въздух. Тя също беше търпяла несправедливости в живота си. Някакъв вид робство тегнеше и над нея чрез завистливата параноя на Хейстингс. Толкова лесно беше да потъне в думите на Родриго, пълни с надежда и желание за мъст. Тя стисна зъби и си заповяда да бъде силна. Да отхвърли чувствата, които думите му щяха да отприщят.

Изпъвайки се по войнишки, Хигинс пое дланта на Родриго и сърдечно я разтърси с две ръце.

— Благодаря ви, сър, наистина ви благодаря. И ще дам всичко от себе си за делото ни, защото то е свещено.

Родриго сложи приятелски ръка на врата на човека.

— Върви подпиши документите, Хигинс, а после иди да си починеш. — След това той се обърна, за да огледа останалите и погледът му падна на Кълън.

— Ами ти, момче? Искаш ли да носиш знака ни и да ми се закълнеш във вярност като на капитан? Или предпочиташ да останеш мой затворник?

Кълън хвърли бърз поглед към сестра си, която стоеше сред останалите, разкъсвана от съмнения. Тя забеляза страха и колебанието в очите му. Той отново търсеше закрилата й. И за миг, въпреки че трябваше да го спре, й се прииска той да има смелостта да го направи. Да потисне Аштъновското си малодушие, да иде до масата, да подложи гърба си и веднъж в живота си да я изненада с някаква проява на твърдост. Но не би. Кълън наведе поглед и каза смутено:

— Благодаря ви, сър. Може би някой друг път.

Родриго хвърли замислен поглед към момчето, после отмина с лека въздишка, без да каже и дума. В този миг мъжът пред Габриела пристъпи напред, за да подложи гърба си. Тя разбра — сега или никога. Повишавайки глас, тя се обърна направо към Родриго.

— Аз също се питам дали ми се иска да служа на вас, сър — човек, който със сигурност е под моето ниво със шпагата.

Наоколо се понесе шепот. Изведнъж й се стори, че е в театър и кулминационната сцена предстои. Всички около нея възклицаваха и шушукаха.

— Опасни думи — каза един.

— Той никога не е бил побеждаван на шпага — извика гневно друг. А човекът до него предложи:

— Обесете негодника!

Родриго спря с гръб към въпросния негодник. Обърна се бавно и тя видя как чувствената уста се извива едва забележимо в саркастична усмивка.

— Силни думи, младежо, силни думи. Но аз те уверявам, че ако ме надминеш със шпагата си, ще нося твоя знак и ще те наричам капитан.

— Върнете ми оръжието и ще видим кой заслужава титлата повече. И уважението.

Уолис отвори уста да се извини, но Родриго вдигна ръка. Обърна се бавно към нея, оглеждайки я внимателно. Тя трепна вътрешно, но си каза, че може да направи и това.

— Доста хилавичък изглеждаш, menino.

— Не съм момче.

Това явно го забавляваше. Кръстоса ръце на широките си гърди и подпря брадичката си с палец, преценявайки я.

— И ти говориш португалски. Мъж с много таланти, така изглежда, нали, Уолис?

— Мъж с много хвалби — изпръхтя Уолис, забавлявайки се; точно толкова, колкото и Родриго. — Ти не си ли чувал колко отръки му идва на капитана шпагата?

— Въпросът е дали той е чувал колко отръки ми идва на мен.

Родриго се ухили.

— Тогава, шпага за джентълмена, кормчия. И моята.

Когато шпагите бяха донесени, Родриго започна да се приготвя за схватката. Седна на стола, протегна ботуша си и един от африканците коленичи, за да го изуе. След като и вторият ботуш беше свален, той се изправи пред нея бос, без излишни дрехи, освен плътно прилепналите бричове. Габриела се опита да не мисли как ботушите на Хейстингс ще я спъват, но не посмя да ги свали и така да разкрие женствените извивки на краката си. Въпреки всичко тя отхвърли този проблем като маловажен. Знаеше нещо, което не бе известно на Родриго. И двамата бяха изучавали фехтовка при един и същи треньор. Знаеше всичко, на което маестрото го беше научил. Можеше да предвиди всяко негово движение. Когато той взе шпагата си и застана срещу нея, тя му се ухили наперено. И през ум не й мина, че може да загуби дуела — не само заради умението, но и заради желанието.