Катрин О’Нийл
Господарят на рая (50)

49.

Габриела тръпнеше от страх, докато се разхождаше напред-назад в килията си. Никога не се беше чувствала по-разстроена. През последните два дни след избухването й пред съда не я бяха допускали в заседателната зала. Тя чакаше неуморно, жадна за новини. Днес беше последният ден за показания на свидетелите. Случаят вече бе в ръцете на съдиите. Утре вероятно щяха да прочетат присъдата.

През нощта чу как дърводелците издигат пред прозореца й бесилките, на които щяха да увиснат един до друг. Вече няма съмнение за изхода, осъзна тя, като гледаше как смъртоносните съоръжения се издигат с ужасяваща бързина.

Щом огласят присъдата, щяха да ги обесят след по-малко от час. Съдията Матсън щеше да се погрижи възможно най-скоро да очисти това позорно петно от лицето на земята.

Господин Еймс я посети в десет вечерта.

— Съдът стигна до решение. Ще изискат присъствието ви в съда утре сутринта, за да прочетат присъдата. Предупредиха ме много строго да запазите спокойствие. Още един такъв изблик и…

— Какво? — попита тя отбранително. — Какво повече могат да ми направят, да ме обесят ли?

Той наведе глава. Очевидно бе ядосан от самоубийствената й постъпка, но беше и достатъчно джентълмен, за да съчувства на отчаяните й слова.

— Няма начин да ви издадат друга присъда освен „виновна“. Предполагам, че ще ви обесят утре сутринта. Бих искал да можех да сторя нещо. Бих искал да не бяхте…

— …провалила защитата ви? Господине, ако Родриго увисне на бесилото, искам да увисна и аз. Толкова е просто.

— Наистина ли искате да умрете с него? — попита той.

— Наистина.

Адвокатът замълча, подръпвайки брадичката си с ръка, очевидно впечатлен от предаността й.

— Имам среща — каза той рязко. — Ще се върна по-късно, ако мога.

Мина известно време. Изведнъж Габриела се стресна от изщракването на ключалката. Вдигна очи и видя, че господин Еймс стои на прага. Разбра, че е минало много време, макар и да нямаше часовник.

— Колко е часът? — попита тя.

— Късно е. Ш-шт, трябва да бъдете много тиха. Елате с мен.

Когато понечи да го разпита, той сложи показалец на устните си и я поведе в полумрака. Пресякоха крадешком дългия коридор. Беше тихо и тъмно, осветяваха пътя си с един мъждукащ фенер. Слязоха по едни стълби, после по още едни. Сърцето на Габриела подскочи. Да не би да я местеха в тъмницата?

Най-накрая стигнаха една стоманена врата.

— Единична килия — обясни й той. — Само за опасни престъпници.

— Какво става, господин Еймс?

Той отвори вратата и каза:

— Вижте сама.

Габриела стъпи на прага. Той я побутна навътре, но тя се колебаеше.

— Това не е ли…

— Да — прекъсна я той рязко. — Но побързайте. Няма много време.

Тя влезе в килията и видя Родриго проснат на един нар и прикован към стената.

Той седна и вдигна длан, за да закрие очите си от светлината на фенера. Веригата издрънча.

— Габе — прошепна той, когато очите му привикнаха и се спряха на красивото видение, застинало на прага.

Тя се втурна към него и падна в обятията му. Той вдигна окованите си ръце, за да я прегърне. Притисна я към себе си толкова силно, че тя не можеше да диша. Веригата се впи в гърба й. И все пак беше като в рая да си в мощните му ръце. Габриела вдигна поглед към любимото лице. Той се наведе и впи устни в нейните с всичката си страст.

Почувства как потъва. Нищо друго нямаше значение, освен този миг и усещането на устните му върху нейните.

Родриго я пронизваше с езика си, настойчив, жаден, сякаш искаше да я накара да запомни тази целувка завинаги. Габриела се стресна от гласа на тъмничаря, който ги предупреди, че имат само пет минути.

— Ако ме разкрият — каза той, — със сигурност ще ме окошарят.

Тя чу, но не забеляза как се затвори вратата на килията.

— Ти, моя глупава, глупава любов — прошепна трескаво Родриго с устни върху кожата й. — Какво направи със себе си?

Тя хвана главата му и го целуна страстно, отчаяно.

— Не исках да живея без теб — въздъхна тя. — Не беше честно да го искаш от мен.

— Исках да живееш и за двама ни.

— Това вече няма значение. Важна е само любовта ни, Родриго. Ти ме накара да се чувствам обичана за първи път след като умря майка ми. Ти си единственият, който видя доброто в мен и ми помогна да го извадя наяве. Ти ме освободи от тиранията на миналото. Повярва в мен, когато никой друг не вярваше. Как да ти обясня какво си направил за мен? Вече не ме е страх да умра. — Тя взе ръцете му. — Помниш ли как се обичахме на кораба?

— Всеки миг. Всеки дъх. Всяко докосване на ръката ти.

— О, Родриго. Въпреки всички прегради, които сложиха помежду ни, никога през живота си не се бях чувствала тъй близо до теб. Влюбени, които са в състояние да преодолеят такива бариери, не могат наистина да умрат.

— Не, никога! Могат да ни затворят, да ни обесят, но не могат да унищожат този съюз. Това не е в тяхна власт.

Те се целунаха отново. Прегърнати, двамата усетиха как се преливат един в друг.

— Но все още съжалявам, че ти сторих това — каза тя. — В крайна сметка не трябваше да ми вярваш. Беше грешка да идваш тук. Ти беше прав.

— Ш-шт. — Той сложи ръка на устата й. — Това е минало. Наистина не успяхме да предвидим какво ще се случи. Но съжалявам само за едно — че няма да можем да повлияем на гласуването в Парламента, което ще се състои точно по времето, когато ни бесят. Щеше да бъде такава победа.

Тя подтисна една въздишка. Родриго я залюля и каза:

— Ами ти, caricia? Съжаляваш ли за нещо?

— Съжалявам, че не се любих с теб на онези проклети алени чаршафи.

Той се засмя. Взе ръката й и погали опъкото на дланта й с палеца си.

— Де да знаех. Можех да уредя нещо.

Ключът се обърна в ключалката и усмивките изчезнаха от лицата им. Тя се притисна към него, а той я прегърна още по-здраво. Вратата се отвори. Габриела вдигна лице и устните му срещнаха нейните в последна целувка.

Господин Еймс хвана ръката й.

— Хайде, госпожице Аштън-Крос. Да вървим.

— Не мога — изплака тя и сълзите й закапаха по веригата, приковала ръцете на любимия й.

Господин Еймс нежно я издърпа.

— Ако ни открият…

— Върви, Габе — прошепна Родриго. — Трябва да бъдеш смела.

Насред килията тя се обърна и го погледна през сълзи.

— Как ще понеса да съм далече от теб? — извика тя.

— Ще сме разделени още само един ден. Мисли за това като за кратка раздяла, преди цяла вечност да бъдем заедно. Това е всъщност раят, нали?