Катрин О’Нийл
Господарят на рая (12)

11.

Когато всички отидоха да вечерят, Габриела все още размишляваше над откритието си. Но преди да измисли какво да направи — ако въобще трябваше да прави нещо, видя как Хейстингс отново погледна часовника си и се отправи нехайно към вратата. Излизайки след него на моравата, тя разпозна трима от най-влиятелните френски плантатори на острова — Делон, Монтан и Дьо Вил. Бяха заобиколили Хейстингс и сякаш се караха с него, докато в крайна сметка той се предаде и им позволи да го отведат със себе си. Но тя забеляза, че докато се отдалечаваше, той хвърли бегъл поглед през рамо, като юноша, измъкващ се тайно от родителите си, за да хулиганства с другарите си. Какво беше намислил? Тя отново си зададе този въпрос. И реши да ги проследи и да разбере.

Имаше късмет. Където и да отиваха четиримата мъже, явно възнамеряваха да го сторят пеша. Говореха тихо помежду си и се смееха приглушено. Въпреки тъмнината, тя трябваше да спазва известно разстояние зад тях, за да не открият присъствието й. Веднъж или два пъти се уплаши, че ги е загубила, но това я амбицираше и тя ги откриваше отново.

След по-малко от миля стигнаха една плантация, покрай която беше минавала веднъж и за която се беше опитала да разпита, само за да получи възможно най-неясните отговори. Всичко, което знаеше, беше че е френска, притежание на главния френски собственик на земя, Делон, и че е обвита в мистериозност. Никой не говореше открито за нея, а никоя дама не беше я споменала ни веднъж.

Докато мъжете заобикаляха към задната част на къщата, Габриела започна да чува тихи звуци на барабан в далечината. Отправи се в тази посока, проправяйки си път през една обрасла с гъсти кокосови палми долина. Изведнъж ярък огън, запален на няколко метра от нея, озари пространството. Когато се приближи към него, Габриела стана неволна свидетелка на нещо ужасяващо. Едно черно момиче, явно робиня, беше привързано с разперени ръце за един стълб, чисто голо, и тъмната й кожа блестеше матово в светлината на пламъците. Пред нея един също така гол негър разтваряше бедрата й и проникваше безмилостно в нея, докато тя крещеше отчаяно в нощта. Прикрита във високите треви, Габриела видя група мъже, в които разпозна френските плантатори, излегнали се на земята със стъклени и замаяни погледи, с които следяха зрелището. Наоколо имаше още робини, пищните им, голи тела бяха изложени на домогванията на мъжките ръце. Една жена беше коленичила край плантатор и го задоволяваше с уста. Ръката му лежеше безучастно на тила й и я почесваше като коте.

— Какво се е случило? — попита Хейстингс, гледайки изнасилваната пред очите им девойка.

— О, просто не искаше да ни сътрудничи — обясни един от другите, пресягайки се към лулата си. След това въздъхна философски — Какво мога да кажа? Нова е и неопитна. Но нищо — ще се научи. Докато се зазори, вече всички ще сме я имали и мисля, че ще я накараме да свикне със задълженията си, нали така?

Мъжете се разсмяха, когато негърът стисна пълните гърди на жената и забърза движенията си, карайки я да вика от страх и болка.

— Боже, обичам тези острови — въздъхна Хейстингс и се изтегна на тревата. Една робиня притича към него, за да напълни лулата и да я сложи в устата му. Той дръпна от лулата, както беше в ръката на жената, изпусна облаче дим и пъхна ръка между бедрата на робинята. Започна да я опипва, взирайки се втренчено в очите й. Тя наведе поглед и го остави да прави каквото иска.

— Ако законът на Бъкстън бъде приет, едва ли ще продължиш да ги обичаш толкова — забеляза Делон. — Забавленията ще приключат, mon ami.

— Няма да го приемат. Имам влиятелни приятели и съмишленици, които ще се погрижат за това.

— По-скоро влиятелен баща.

— Както и да е — отвърна Хейстингс, — търговията отдавна е забранена, но това не ни спря, нали?

— Oui, но ако те притежават правата над робите, какво можем да направим ние? Да ги скрием?

— Мисля, че проблемът ни е оня трижди проклет корсар — каза Монтан. — Помните ли как пое командването на робските кораби миналия месец и ги освободи всичките? Чух, че повечето са се присъединили към наемниците му. Разправят, че замисляли да нападат всеки кораб с роби, който мине оттук, и да освободят товара му. Той не само проваля цялата ни работа, но печели вниманието на англичаните и с това подпомага Бъкстън и реформите му. По един или друг начин ще трябва да изтрием това нищожество от лицето на земята. И то скоро.

— Мислиш, че не знам това? — изфуча Хейстингс. — Правим всичко, което можем. Знаем, че се крие на Амирантите, но те се състоят от десет острова, заобиколени от коралови рифове, които със сигурност ще разбият на парчета всеки кораб, който не познава на пръсти тези води. Десетки кораби са намерили края си на това проклето място. Затова и Соро се крие там. Той познава морето там като никой друг.

— Със сигурност ще успеем да намерим капитан, достатъчно способен, за да…

— Може би можеш да откриеш човек, който познава някой и друг район. Но само Соро ги знае всичките.

— Значи, преди да знаем кой остров ни трябва и преди да открием човек, съгласен да ни откара дотам…

— …това би било самоубийство — каза Хейстингс. — Разбира се, има още една възможност. Можем да нападаме островите един по един, докато го хванем. Да атакуваме, докато намерим и убием португалското копеле.

— Не е лоша идея.

— Разбира се, ще ми трябва солидна финансова помощ.

— Ама разбира се.

— Значи, ще го направим. Можем да започнем другата седмица. Ще съберем флота, ще издирим всички навигатори, които познават водите, ще нападаме поред всички проклети острови, докато не открием Соро, и ще убием него и всеки, който плава под флага му. Това вероятно ще реши проблема.

— Ами твоят несъщ брат? — попита Делон.

Хейстингс го изгледа и изсумтя.

— Той не ми е никакъв брат. И изобщо не ме е грижа какво ще се случи с него.

— Значи се разбрахме.

— И след като разпердушиним Соро — продължи Хейстингс, — ще отплувам за Занзибар, за да се срещна със султана.

— Не е ли опасно да правиш това в днешни дни?

— Ако не ида сега, ще бъда принуден да чакам още месец за следващия кораб. Повярвайте ми, Соро ще се натъкне на твърде много от нас, за да посмее да се съпротивлява. А сега — добави той и се изправи, — ми се ще да забравя всички тези проклети тревоги и да се заема лично с оная непокорна робиня. Да видим дали си е научила урока.

Той се наведе и вдигна от земята камшик, който нави на ръката си. След това пристъпи напред под странната светлина на огъня, хвана рамото на негъра и го отхвърли от ридаещата жена, така че той се препъна назад и падна. Хейстингс улови брадичката на робинята в ръка, изви главата й назад и каза заплашително:

— Така. Ще бъдеш ли сега послушна? Или искаш още един урок?

Той смъкна дрехите си и останалите се изправиха, за да се присъединят към него. Габриела се обърна и побягна. Бягаше така, сякаш я преследваха демони или чудовища, толкова бързо и толкова далече, колкото можеше, опитвайки се да изтръгне ужасната гледка от съзнанието си. Инстинктът й диктуваше да се бори с тях, да се втурне към свърталището им, да ги откъсне от жената и да ги накара да платят за злодеянията си. Но здравият разум я възпираше.

Думите на тия негодници поставяха Родриго в различна светлина. Хейстингс и баща й също. Те бяха съдружници в едно зло дело, а Родриго се опитваше да ги спре.

Тя тичаше през целия път до губернаторството. Срина се на пода на спалнята си, дишайки мъчително с пламнали гърди, като в главата й се въртеше все един и същ въпрос — Какво да правя?

Сега знаеше, доверявайки се на женския си инстинкт, че Родриго не случайно й издаде скривалището си. Той искаше тя да иде при него. Беше взел Кълън със себе си, защото знаеше, че все някога тя ще се реши да направи това, което трябваше: да иде при него.

Ако флотата на Хейстингс се добереше първа дотам, Кълън сигурно щеше да бъде убит при нападението. И все пак Габриела не беше готова да се срещне с Родриго на негова територия. Нуждаеше се от време, за да размисли. Но нямаше време. Хейстингс скоро щеше да се прибере. Имаше нужда от идея. Нещо толкова хитро, та никой друг да не се досети. Нито Родриго, нито, разбира се, Хейстингс.

Изведнъж тя застина. В главата й беше изплувал перфектният план. Беше толкова очевидно, как можеше да се досети чак сега! Хукна импулсивно към фоайето, влезе в официалната спалня на Хейстингс и отвори гардероба му, разбърквайки всичките му дрехи. Да, тук имаше точно онова, от което се нуждаеше — даже и мъжка церемониална перука. Извади една риза, притисна я до гърдите си и се обърна към огледалото.

В главата й се завъртя пъстра вихрушка. Видя публиката, ставаща на крака, когато тя сваляше перуката от главата си. Беше заблудила всички, надявайки мъжки дрехи, защо да не го стори и сега?