Катрин О’Нийл
Господарят на рая (29)

28.

Мъжете наведоха оръжията си с радостен вик и пристъпиха напред. Габриела ги зяпна тъпо, опитвайки се да разбере какво става. Когато сърцето й поуспокои ритъма си, тя осъзна, че нападателите им от екипажа на Родриго. Там беше Хигинс, беглецът от Ню Саут Уелс, който беше се татуирал така неохотно, както и старият й приятел Джон Фич.

Изведнъж нещо зашумоля в храстите и един висок мъж с буйна червена коса и гъста брада се измъкна непохватно оттам. Габриела си помисли, че вижда призрак, когато разпозна Уолис, когото мислеше за разкъсан на парчета при експлозията.

— Ние сме единствените оцелели от атаката — обясни Уолис. — Знаехме, че ако се измъкнете невредими, сигурно ще дойдете тук. — Той се обърна към Габриела и прибави:

— Радвам се да ви видя жива и здрава, госпожо.

Джон Фич пристъпи към нея, ухилен.

— Присъединявам се към туй мнение, мадам!

— Ами Кълън? — попита тя с надежда.

Те поклатиха глави.

— Съжалявам, госпожа — каза Джон с извинителен тон. — Търсихме, търсихме, ала не го открихме.

За да го успокои, тя стисна с обич ръката му.

— Благодаря ви. Виждам, че започваш да свикваш с корсарския живот — напомни му тя за маскарада на пиратския остров.

Той се ухили отново.

— Ами да, госпожа. И трябва да прибавя, че по ми се нравите като жена. — Той погледна крадешком към Родриго и допълни: — Ако нямате нищо против, сър.

Изведнъж Уолис каза някак нетърпеливо:

— Между другото, държахме къщата ви под око. Крос се нанесе преди месец. И трябва да ти кажа, Родриго, че откакто той се появи тук, взеха да стават доста странни неща.

— Като например? — попита Родриго рязко.

— Пристигат и заминават нечовешки количества роби. Ония французи идват, остават ден-два, после си заминават, за да дойдат други на тяхно място.

Родриго се обърна към къщата, в която беше израснал.

— За първи път съм благодарен, че съм последният в рода си — каза той с горчивина. — Не искам и да си представям какво биха изживели другите при вида на това, което се случва в собствения им дом.

Докато гледаха натам, Хейстингс излезе, за да види какво става. Момчето още пищеше, извърнало обляно в сълзи лице нагоре към майка си, която безрезултатно се опитваше да го успокои. Дори от мястото където стоеше, Габриела можеше да види страха на жената. Щяха да я бият, ако синът й не престанеше да плаче и изразът на лицето й показваше, че знае това.

Бяха твърде далече, за да чуят каквото и да било освен риданията на момчето. Но изправеният като струна гръб на Хейстингс им говореше много. Сочейки към детето, той гледаше как надзирателят го изтръгва от ръцете на майка му. И тъй като то запищя още по-силно, той го блъсна към друга робиня, която го отведе. Плачът му се отдалечи и скоро всичко утихна отново. Утихна толкова, че във въздуха надвисна ужас.

Бавно, с привидно спокойствие, Хейстингс се заразхожда около африканката, чийто син току-що беше откъснат от нея. Оглеждаше я лениво от главата до петите, като че ли избираше кон на пазара. Нави кичур от косата й на пръста си и тя се стресна. После застана пред нея и я накара да отвори уста, за да види зъбите й. Погали лицето й по начин, който смрази кръвта на Габриела. Каза нещо и наклони глава към къщата. Свивайки се от страх, робинята погледна към прозореца, който сочеше той, и поклати глава, сякаш молеше да я оставят на мира. Хейстингс дори не й обърна внимание. Просто кимна на надзирателя си, който я сграбчи и я повлече през корените на индийската смокиня и нагоре по стълбите към вратата на къщата.

Уолис беше застанал до капитана си и шепнеше нещо в ухото му.

— И най-странното, Capitao. Той изнасилва тези жени и се гаври с тях. Понякога с две или три на ден. Един от момчетата се примъкна и погледна през стъклото, за да се увери. Той ги кара да правят всевъзможни неописуеми неща. Неща, които не бих споменал пред дама. Понякога ги чуваме как пищят.

Родриго дишаше тежко и се разхождаше напред-назад като лъв в клетка със стиснати от ярост юмруци.

— Те опозоряват къщата ми, вършат мръсотиите си в леглото на майка ми… — Той беше така вбесен, че започна да крещи на португалски.

— И за нас е ужасно, Capitao, знаеш това. Нещата, които сме видели…

— Ще чакаме да се стъмни — прекъсна го нетърпеливо Родриго, отново капитан сега, отново командир. — След това ще влезем. Ние двамата, Уолис.

— Защо, Capitao!

— За да изтръгнем сърцето на един лешояд.

— Идвам и аз — каза му Габриела.

Той я погледна с нетърпеливия поглед на водач с по-важни грижи на главата си.

— Този път не — каза.

Брадичката й се вдигна упорито.

— Не мога просто да се свирам в дупката си, докато злото завладява света.

— Много добре — каза той сухо.