Катрин О’Нийл
Господарят на рая (36)

35.

Габриела беше принудена да гледа как един по един африканците биваха привързвани към колоните и след това продавани. С нарастващ ужас забеляза, че събличаха всички роби ги излагаха на преценяващите погледи на купувачите. Третираха ги като животни. Караха ги да отварят устите си и показваха зъбите им на всеки желаещ. Опипваха гърдите на жените, разтваряха краката им така, че новите им собственици да могат да подложат на проверка това, за което бяха дали парите си.

Габриела беше потресена, че някой може да се отнася така към човешко същество, с такава безчувственост и студена пресметливост.

Държеше главата си високо вдигната дори когато страдаше за другите. Погледът й се плъзгаше по ликуващата тълпа и тя почувства как сърцето й се свива пред безнадеждността на ситуацията. Там имаше стотици мъже в роби и покривала на главите си, които криеха по-голямата част от лицата им. Дори ако Родриго се беше досетил вече какво е станало, дори и да беше тук, пак не би могъл да я спаси пред очите на всички тези хора. Би било лудост даже да се опитва.

Времето се влачеше. Африканците биваха разпродавани един след друг и отвеждани в окови от новите си господари. Някои собственици носеха камшици и плющяха с тях по кожите на придобивките си, за да ги накарат да се гърчат както им се приискаше. На Габриела й се повдигна, но тя не позволи това да й проличи. Ето с какво се бори Родриго, каза си тя. Безчовечното излагане. Това публично мъчение породи неизпитвано досега съчувствие в сърцето й. Сега беше една от тях, парче плът, което трябваше да бъде продадено на най-високата възможна цена. Чувстваше болката им, ужаса им, те бяха нейни, тя ги преживяваше. Сега разбра.

Времето продължаваше да тече. Слънцето печеше безмилостно в напълно безоблачното небе. Небе, синьо като очите на Габриела. Хората гледаха очите й като някаква рядка скъпоценност, така че тя ги сведе и се опита да не мисли. Но изпод миглите си виждаше, че в колоната остават само още неколцина непродадени негри. Очевидно я пазеха за най-накрая.

Един след друг те се изкачваха насила на подиума. Остана само един, младеж на около петнайсет години. Габриела не разбираше наддаването, но усещаше значението на това, което казваха. Демонстрираха мускулите на момчето. Явно го продаваха за работа на полето. Сърцето я заболя за него. Беше толкова млад, а му оставаше толкова малко живот. Тя е замисли за годините слугуване в дома на баща си. Беше било ужасно, но винаги беше знаела, че ще живее. Какво ли е да е да разбираш, че нямаш власт над собствената си съдба до края на живота си?

Габриела си напомни, че е на път да узнае. Младежът беше отведен и стражите стиснаха веригите й по-здраво. Преведоха я през тълпата до подиума. В подножието на стълбите тя спря със замръзнало в гърдите й сърце. Не можеше да се накара да пристъпи напред. Стражите й помогнаха. Поведоха я нагоре по стъпалата така, че тя се запрепъва на всяка крачка, изплашена от очите, приковани в тялото й, едва способна да повярва в това, което ставаше. Търговецът пристъпи напред и я засочи, докато, говореше, без съмнеше изтъквайки изключителните й качества. Обърнаха я така, че публиката да вижда гърба й. Една ръка се плъзна по него и я потупа като кобила. След малко щеше да бъде купена като всички останали.

Някой в тълпата изкрещя нещо, сподирено от доволни крясъци. Като в кошмар Габриела осъзна, че свалят копринената й дреха и я разголват на това най-публично от всички места. Коприната се свлече с шепот и тя усети горещия въздух върху кожата си и жарките слънчеви лъчи, които пареха гърдите й. Чу как мъже, жени, даже деца се кикотят, когато я показаха. Тя се задърпа, обхваната от паника, и те се разсмяха отново. Децата свиреха с уста. Мъжете облизваха устни и започнаха наддаването.

Никога не се беше чувствала така на показ в живота си. Лицето й червенееше, когато мъжете се приближаваха към нея, за да я огледат. Докосваха я и тя отскачаше встрани. Ядосани, стражите стегнаха веригата около врата й. Непокорството й обаче само накара мъжете да се интересуват повече от нея. Търговецът каза нещо и другите се разсмяха и закимаха глави. Сякаш беше казал: „Ще е забавно да я опитоми човек“ и всички те се бяха съгласили.

С нарастваща истерия Габриела огледа тълпата, чудейки кой от тях ще я притежава, телом и духом.

Наддаването продължаваше с пълна пара. От блясъка в очите на търговеца отгатна, че сумите бяха достигнали твърде прилични размери. В продължение на може би четвърт час се чуваха непрестанни викове, обявяващи предлаганите цени, а търговецът току я поглеждаше доволно. Когато стойността й се вдигна, повечето мъже отпаднаха, ръмжейки разочаровано, но не пропускайки възможността да я опипат за последно.

В крайна сметка наддаването продължи само между двама — арабин в бяла роба и индиец с огромен тюрбан на главата. Те бързо вдигаха цената, но когато тя скочи, започнаха да премислят предложенията си. След дълга пауза арабинът отвърна на опонента си, но индиецът, за всеобщо изумление, назова още по-висока сума. Сякаш времето замря. Тълпата сдържаше дъха си в очакване на отговора на арабина. Над площада лежеше мъртва тишина, заменила предишната гюрултия. Не я нарушаваше и най-лекия повей. Нервите на Габриела бяха опънати до скъсване.

С безкрайно достойнство арабинът изкачи стъпалата с развяваща се дреха. Виждаше малко от лицето му — само силната, тъмна челюст и фино изрязаните устни. Широката му дреха криеше очертанията на тялото му, така че беше трудно да се определи що за физика имаше, но стойката му беше изправена, а осанката — на човек, свикнал да получава своето. В силната си ръка държеше бастунче, фино изрязано от абаносово дърво. Ходеше с бързи, сигурни крачки и Габриела си помисли, че носи бастунчето само за шик.

Мъжът застана пред нея с грациозна арогантност. Не я загледа много в лицето. Вместо това погледът му се плъзна към разголените й гърди. Побутна ги с бастунчето си, за да провери колко са стегнати, и те се разлюляха. Тя отстъпи назад, изтръпнала от унижение. Но с едно движение на главата арабинът показа, че няма да търпи подобно неподчинение. Избутаха я обратно на мястото й.

Тогава той кимна на търговеца. Без да се обръща, протегна ръка към слугата си и пое тежка кесия, натъпкана със злато. Подхвърли я на търговеца, без да поглежда дали я е хванал.

Нещо в жеста му й напомни отминалите времена. И един пиратски главатар, разхождащ се по палубата и раздаващ за поведи, за които знаеше, че ще бъдат изпълнени. Дори не си правеше труда да разбере дали това е станало. Сърцето й подскочи при спомена. Родриго! Разбира се! Той се беше дегизирал като арабин и я беше откупил, така че да може да я отведе невредима.

Но след първия прилив на облекчение тя усети искра на ярост. Как можа да се държи така! Да си играе с нея пред погледите на всички тези хора. Мисълта я накара да се задъха, замисли се за всички неща, които ще му каже, когато останат насаме.

Тогава, за пръв път, той вдигна очи към лицето на Габриела. Черни очи, не златни. Очи на арабин, студени и безлични като смъртта. Очи, които не беше виждала в живота си. Хладното му изражение се смени с предизвикателност. Сякаш й обещаваше с поглед, че ще я пречупи, дори това да се окаже последното нещо, което ще направи. Габриела беше толкова смазана от отчаяние, че коленете й започнаха да се подгъват.

Той слезе по стълбата, а на негово място се изкачи слугата му. Пое веригите от стражите и я дръпна. В този момент тя осъзна — и сърцето й спря за миг при мисълта, — че е била купена. Принадлежеше на злия арабин, който тайно й обещаваше, че ще сломи духа й. И нямаше нищо, което да е в състояние да стори.

Отведоха я към морето. Там чакаше голям арабски кораб. Трябваше й време да осъзнае, че ще я качат право на него. Когато мисълта достигна до съзнанието й, тя просто полудя, знаеше, че ако успеят да я завлекат на палубата, с нея беше свършено. Никой на този свят не можеше да спре съда и да я изведе оттам жива. И ако той отплаваше, надеждата й си отиваше с него. Родриго едва ли щеше да успее да ги проследи, благодарение на Хейстингс, той нямаше на разположение нито хора, нито кораби. Тя се задърпа истерично, успя да се освободи, но я хванаха само няколко крачки по-нататък. Някой крещеше, но тя го чуваше като отдалече. Беше толкова ужасена, че не можеше да каже дали крясъците, които беше чула, са чужди или нейните собствени. Знаеше само, че е по-добре да умре в опит да се освободи, отколкото да стъпи на този кораб. Непоколебимостта й нарасна, когато осъзна, че оттам връщане няма да има.

Четирима роби донесоха малка носилка. Натикаха я вътре насила. Затръшнаха вратата и потеглиха. Но когато едната се затвори, се отвори другата. Обезумяла, Габриела видя две златни очи и една светла коса. Изведнъж върху тялото й бе метната голяма торба. Обви я мрак и тя усети как някой я нарамва. Чу как вратата се затвори зад гърба й и след това я отнесоха. Тя чакаше със затаен дъх предупредителни викове. Нищо не се случи. Никой не извика. Никой не хукна да ги гони. Чуваше се само всекидневната глъчка на пазара в края на търга.

Почувства как я качиха на нещо и усети под себе си седло.

Чу как той се качи след нея и че конят потегля в галоп по калдаръма на тесните улички. Ръбът на седлото се забиваше в ребрата й и ги натъртваше. Превита в грубия платнен чувал, тя се удряше болезнено в корема на коня. Беше непоносимо горещо и задушно в този чувал и тя почти се задушаваше. Но беше спасена! Вече не принадлежеше на злия чужденец. Можеше да въздъхне с облекчение.

Най-накрая, след, както й се стори, часове друсане на конския гръб, животното мина в тръс. Когато спря, тя чу как някой развързва въжета. Лъч светлина разкъса задушния мрак в чувала. Някой й помогна да стъпи на краката си и тя видя любимото лице на Родриго. Въпреки тежките вериги, които все още я стягаха, тя се хвърли на врата му.

— О, Родриго, колко ужасно беше! Те ме продадоха, сякаш съм някакъв предмет, а не човешко същество с душа. Ще можеш ли някога да ми простиш, че не те разбрах тогава?

Той я притисна към себе си, опивайки се да я успокои, и започна да гали врата й.

— Радвам се само че си в безопасност. И пак при мен.

Тя се отдръпна и се взря в очите му. Тези любими котешки очи, които я гледаха с любов и облекчение, както и с частица от страха, който трябва да беше почувствал, когато се стараеше да спаси нея, а и себе си.

— Ти рискува всичко за мен — каза му тя. — А сега аз съм готова да рискувам всичко за теб. Не знам какво ще ни донесе бъдещето. А и не ме интересува. Всичко което знам е, че отсега нататък, Родриго, ще правя всичко, което е по силите ми, за да помогна на твоето дело.