Катрин О’Нийл
Господарят на рая (10)

9.

За Англия робството беше само дума, споменавана от време на време във вестниците във връзка с дискусиите на Парламента върху този проблем, засягащ единствено англичаните от далечните източни колонии. Никога преди Габриела не се беше сблъсквала лице в лице с него. Никога не се беше замисляла кой знае колко за тези неща. Но тук, на Махе, не можеше повече да си затваря очите пред подобен ужас.

— Всички тук променят непрекъснато културите, които отглеждат — чу тя гласа на Адамсън. — От памук до копра.

— Какво е копра?

— Сушени кокосови ядки. От копрата се получава кокосово масло и много други полезни неща. Ще трябва да ви намерим роби да прочистят земята и да посадят кокосови палми, и други — да възстановят къщата ви. Когато дойде време да се заселите тук, ще се наложи да наемете и още, за да направят мястото годно за живеене.

— Бих предпочела прислуга — прекъсна го тя.

— Няма да се наложи, госпожо. Робският труд е евтин и изгоден. А пък и с връзките, които имате с губернатора, няма да срещнете никакво затруднение при уреждането на кредит, за да потръгне стопанството. На ваше място не бих се притеснявал, госпожо. За нула време всичко ще се уреди.

— Но робите, господин Адамсън…

— О, сега разбирам. Не се притеснявайте. И аз малко се отвращавах от тях, когато пристигнах тук за пръв път. Те са като мухи в лицето на нашето английско чувство за чест, смея да кажа. Но скоро се приспособих. Честна дума. Ще свикнете, преди да сте почувствали някакво неудобство. Това наистина е единственият възможен начин на живот.

Но да притежаваш други човешки същества… Когато беше взела документа за собственост над Бо Балон, и през ум не й беше минало, че ще трябва да притежава и роби.

Адамсън отведе Габриела обратно в губернаторската резиденция, разположена високо на един хълм с изглед към градчето Л’Естаблисмон. Контрастирайки рязко със занемарения Бо Балон, имението беше заобиколено е кокетни групички франджипанови дръвчета^[1] с розови или жълти цветове. Имаше и преливаща в розово, оранжево и пурпурно бугенвилия,^[2] чиито храстчета бяха пръснати по цялата градина. Сградата беше с две крила, построена във френски колониален стил, твърде просторна и луксозна за тези места, където животът по необходимост беше много по-нецивилизован, отколкото в Европа. Вътре имаше най-малко шейсет африканци, облечени в английски лакейски униформи, които напомняха на нейната собствена в имението Уестбъри. Всеки от тях беше изключителен. Явно и мъжете, и жените бяха избрани според красотата им. Мъжете бяха високи и добре сложени, със здрава костна структура и мускулести торсове. Жените бяха миловидни, дрехите им бяха ушити така, че да подчертаят телата им, стройни и заоблени така, както рядко биват англичанките. Габриела никога не беше виждала такава екзотична привлекателност у хора. Хвърли поглед към Адамсън.

— Нима са роби? — попита го меко.

— Разбира се, госпожо.

Беше ужасно да разбереш, че докато на прислугата в домакинството на баща й беше плащано като на свободни хора, тези тук бяха купени като стока.

— Сигурен съм, че бихте искали да се изкъпете и да си починете — предположи помощникът. — Ние обикновено не излизаме в най-горещите часове от деня.

— Тогава защо всички бяха на пристанището?

— Така нареди губернаторът.

Нещо в тона му я накара да потръпне въпреки жегата. Сякаш хората бяха пионки в ръцете на Хейстингс.

— Винаги ли следвате нарежданията му? — попита тя с повече горчивина в гласа, отколкото възнамеряваше. Очите му пробягнаха по лицето й, но той само се усмихна неопределено. Посочи й висок негър, облечен в снежнобяла ливрея и колосани ръкавици.

— Това е Робърт. Той завежда къщата. Ще се погрижи за теб.

— Моля, последвайте ме, msabu.

Тъмнокожият я преведе през къщата, която беше наистина много красива, но въпреки това Габриела почувства инстинктивна неприязън. Докато минаваха през стаите, тя успя да разгледа кадифените завеси и тежките столове, тапицирани с брокат, вълнените килими и тухлените камини и картините във фламандски стил. Завесите бяха дръпнати заради яркото слънце и затова в помещенията беше тъмно и хладно. Робите си вършеха работата с безшумни стъпки. Изведнъж в дъното на салона се отвори врата и Габриела беше поканена да влезе. Стаята беше мебелирана предимно в тъмни цветове, с тежко махагоново дърво и скъпи завеси и килими. Явно Хейстингс беше поклонник — по-скоро колекционер — на красота. Все пак това навяваше странно чувство. Навън живееше друг свят, странен и пълен със звуци, миризми и растителни и животински видове, които й бяха напълно непознати. Навън беше царството на зноя и цъфтящата пищност. А тук, между тези стени, царуваше крал Уилям. Ако не погледнеше през прозореца и не усетеше влажната горещина, Габриела би могла да се закълне, че се е върнала в Лондон.

— Това е Мая — каза Робърт, прекъсвайки мислите й. Вдигна поглед и видя една изключително красива негърка с гъста черна коса, съвършен орлов нос и огромни абаносови очи, които сведе, когато Габриела я погледна. Както и у другите, тялото й беше едновременно пищно и стройно. Когато се движеше, непристегнатите й гърди се люлееха свободно под тънката блуза.

— Тя е сомалийка. Ще се погрижи да не почувствате нужда от нищо.

Преди да напусне стаята, Робърт поръча вода за банята й. Мая излезе и се върна, влачейки огромно ведро, което изля във ваната. Габриела отиде до нея и й помогна.

— Няма нужда да ми прислужваш, Мая. Свикнала съм сама да се грижа за себе си.

Но Мая погледна изплашено новата си господарка.

— Господар ще тупа Мая, msabu. Мая се грижи за госпожица.

В този миг пълният ужас на всичко това я порази. Нищо чудно, че Хейстингс толкова обичаше Сейшелите — той ги превръщаше в по-голям вариант на света, който беше създал в имението Уестбъри. Спомни си думите на Адамсън: Всички плантации в този район зависят от робския труд. Не знаехте ли?

И лицето на Родриго. Бо Валон е празна мечта, Габе. Винаги е бил.

През нощта сънува един тъй реалистичен сън, че частица от нея се чудеше дали не е видение. Видя Бо Валон какъвто трябваше да е бил. Беше толкова красиво, че дори и тя, която само го сънуваше, се почувства развълнувана до сълзи. Беше заобиколен от вода в различни нюанси на синьото, блестяща под слънцето като дъга. В нея играеха разноцветни птици — сини, жълти, червени, зелени, пурпурни — плискаха се в морето и отърсваха капчиците от перата си, които заблестяваха около тях като миниатюрни кристални призми, изпълващи пространството с неземен, прекрасен блясък.

Прекосявайки красивите, отгледани с любов полета, тя видя майка си, която лежеше в хамак, облечена в дълга бяла рокля и четеше Молиер на глас. Кълън се беше проснал на тревата до нея, щастлив и пращящ от здраве както никога досега, и си играеше весело с пухкава рижа котка. Чувство на щастие и спокойствие изпълваше мекия въздух. Габриела почувства неистово желание да ги прегърне и да крещи от щастие в обятията им.

Но изведнъж дълга сянка покри земята. Тя вдигна очи, за да види облака, закрил слънцето, но вместо него видя нещо чудовищно. Родриго, в целия си пиратски блясък, стоеше пред нея с разкрачени нозе и скриваше слънцето. Преди да успее да протестира, той я сграбчи в ръцете си и я отнесе.

Изведнъж вече беше в каютата на Родриго и лежеше гола сред гънките на алените чаршафи. Той я целуваше и ръцете му се плъзгаха с безумна страст по тялото й. Гласът му прошепна меко в ухото й: Помоли ме. И този път тя го помоли. Помоли го да я люби, обличайки желанието си в думи, докато накрая — най-накрая — той й даде онова, което искаше. Положи я на леглото и облада тялото й с устрема на морска буря. Тя чувстваше любовта му, страстта му, нуждата му от нея, потискана много години. Но докато тялото му се движеше в нейното с невероятно умение, тя се бореше отчаяно с любовта, която изпълваше собственото й сърце. Искаше го толкова много, че щеше да умре без него. Извика името му и му се отдаде напълно. И докато устата му завладяваше нейната, тя се чу да прошепва: „Родриго, винаги си бил ти…“

Тогава Бо Валон започна да се отдалечава от нея. Една по една всяка частица от щастливата картина на имението изчезваше. Докато Родриго завладяваше тялото и душата й, първо майка й, после Кълън, а накрая и прекрасните птици се разсеяха като дим. След това Бо Валон просто увяхна и се превърна в грозно и буренясало стърнище.

Но Родриго хвана главата й в ръцете си и обърна погледа й към себе си. „Ти си моя“, каза и той и тя осъзна, че това е вярно, взирайки се в очите му. След това тези ръце разтвориха бедрата й и се плъзнаха към центъра на нарастващото й желание, докато накрая в главата й остана само болезнената нужда да усети тласъците му в себе си, подобен на набъбнало, пулсиращо сърце. Той се заби в плътта й и тя отметна глава назад в екстаз. Но в кулминацията на страстта им я стресна скърцането на опънато въже. Тя погледна нагоре и видя как майка й се люшка обесена над леглото. Но когато Габриела изпищя, сграбчи Родриго и заби ноктите си в него, видението над нея се промени.

Тя видя, че не майка й виси на примката. Това беше самата Габриела.

Хейстингс държеше въжето.