Катрин О’Нийл
Господарят на рая (19)

18.

Няколко часа Габриела заглушаваше скръбта си, помагайки на спасените роби. Внимателно махаше оковите им, ридаейки вътрешно при вида на засъхналата кръв, покриваща глезените и китките им. Изкачваше се отново и отново по хлъзгавите стълби, подкрепяйки някоя жена или носейки на ръце дете, толкова леко, че приличаше на птиче. От време на време спираше, за да хвърли поглед на масата измъчени хора и постепенно започна да ги чувства като отделни личности, всеки със своите нужди и желания, които й се струваше невъзможно да изпълни.

След като африканците бяха отведени на съседния кораб, робската галера потопена и екипажът й натоварен на лодки, Габриела се зае с раните на човешкия товар. Наложи ги с лековити билки и ги превърза. Разбира се, Родриго беше предвидил последствията от мисията им и я беше довел специално да види този ужас, затова носеха голямо количество билки, лекарства и превръзки, както и бурета прясна вода за промивка на раните. След като се беше занимавала часове с лечение, Габриела се почувства напълно изцедена и почувства, че не може да понесе повече.

Когато се върна на El Paraiso, тя беше толкова изтощена, че всичко, на което беше способна, беше да наблюдава безпомощно как El Fortuna отплува към Африка и отвежда изплашените пленници у дома. Ръцете на Родриго, положени върху раменете й с подкана да си легне, я стреснаха. Чу как той нареди на Уолис да я отведе в каютата му. Смътно усети, че се движи, водена от кормчията. Но нищо не достигаше напълно до съзнанието й. Нищо освен ужаса, който умът й се опитваше да отхвърли.

Когато вратата на кабината се затвори меко зад гърба й, тя се втренчи пред себе си така, сякаш виждаше стаята за пръв път. Родриго й бе предоставил каютата си до края на пътешествието, така че тя спеше в леглото му, увита в алените чаршафи, които не бяха напускали мислите й от деня, в който ги видя за пръв път. Сега ги гледаше без да ги разпознава. Всичко, което беше в състояние да направи, беше да иде до леглото, да ги докосне с трепереща ръка, да се свлече като обрулено листо на пода, да облегне чело на чаршафите и да затвори уморените си очи.

Когато минути по-късно Родриго влезе да види какво става с нея, тя ридаеше с цялото отчаяние, което бе потискала по време на пълния си с гняв и мъка живот като незаконородена дъщеря на дука. Раменете й се тресяха, гърлото й гореше, отчаянието тежеше в гърдите й като камък. Плачеше за онези, на които напразно се бе опитала да помогне. Плачеше за всички изгубени години, през които се бе надявала и бе мечтала. Плачеше, трябваше да го признае, за себе си.

Чу гласа му над себе си.

— Caricia.

Беззвучно прошепната дума, в която обаче се съдържаше цялата мъка, която бе носил в себе си през годините. Цялата самота, всички разбити желания, които беше жертвал за доброто на хората.

— Как можа да ми сториш това? — изплака тя. Погледна го обвинително и видя в очите му състрадание, каквото не беше съзирала досега.

— Прекрасно помня първия път, когато видях такова нещо. Знам какво чувстваш, защото сам съм го изпитал.

— Наистина ли?

Не беше осъзнала, че е ядосана, но изтръпна от ядното звучене на думите си, което пропъди с безнадеждността си един толкова интимен миг.

— Играеш си с мен. Нарочно ме подложи на това.

— Исках да разбереш.

— Ами аз, Родриго? Добре си знаел, че като ми покажеш кошмара, аз никога вече не бих могла да се върна към предишния си живот. Не мога да се прибера у дома и да виждам роби навсякъде, без да мисля за това, което видях днес. Знаеше го, когато ме водеше насам. Но какво да правя сега? Лутам се между два свята. Не мога да се върна, не мога и да продължа напред. Част от мен знае, че трябваше да видя истината. Не мога да продължа да живея като преди. Но в мен има и още една част, Родриго. Част, която те мрази, задето ми показа робството.

Тя почувства как риданията я разтърсват отново.

— Бо Балон беше всичко, което имах. Всичко, което някога съм имала. А сега ти разби тази мечта.

— Вече ти казах, Бо Балон винаги е бил празна мечта. Желанията ти са нереални. Градят се върху зло.

— Но това беше моята мечта! Къде да ида сега? Какво да правя?

Той замълча за момент. Когато заговори, гласът му беше мек и състрадателен.

— Какво искаше, преди да пожелаеш Бо Валон?

— Нищо. Никога не съм искала нищо друго.

— Не вярвам.

Отчаяна, тя изкрещя изведнъж:

— Искам да спра да се боря така непосилно за всичко, което ми е нужно. Цял живот е трябвало да се боря за онова, което другите получават наготово. За покрив над главата си. За целувка за лека нощ. За дом. Борила съм се толкова непосилно, Родриго! Толкова години, с толкова мъка. Без помощ от никого. Трябваше да се боря за името си — за правото да използвам собственото си име.

Внезапно тя погледна нагоре и осъзна, че може би говори за него.

— И това не доведе до нищо. Искам да спра да се боря. Искам това, което е мое по право. Искам… — Тя се опита да се изрази с думи, но не можа.

— За някои неща си струва да се бори човек.

— Не искам да се боря. Искам спокойствие.

— С една дума, искаш рай. Но раят не е място, Габе. Раят е да живееш по собствените си убеждения. Да знаеш в сърцето си, че правиш нещата правилно.

— Да, точно така — каза тя, утихвайки. Надигна се и седна свита на края на леглото.

— Искам мир в сърцето си. Но ако Бо Валон няма да ми го даде… какво би ми го дало? Не виждаш ли? Трябва да вярвам в нещо. А ти ми го отне.

— Може би това, което направих, е да те върна там, където трябваше да бъдеш.

Тя се взря неразбиращо в него.

— Като дете ти винаги защитаваше по-слабите. Затова и пое върху плещите си отговорността да се грижиш за Кълън така, сякаш щеше да се грижиш за Светия Граал. Винаги съм се възхищавал ла това ти качество.

— Не съм си давала сметка за него.

— Може би сега не. Мисля, че се е изгубило някъде сред амбициите ти, в нуждата ти да се бориш за всичко, което си искала, както сама каза. Но като дете това беше най-ярката ти черта.

Тя се опита да си спомни. Толкова отдавна не беше мислила за нищо друго освен как да получи, каквото иска.

— Помниш ли, когато за пръв път дойдох в имението Уестбъри? Тринайсетгодишен, баща ми беше убит пред очите ми, бях изтръгнат от единствения си дом. Мразех света. Ти се сприятели с мен тогава, когато никой друг не би направил това. В училище ме плюеха. Наричаха ме с думи, които ще те накарат да се изчервиш и сега. Наричаха ме Родерик и всеки път, когато споменаваха това име, се чувствах така, сякаш са откраднали частица от душата ми. Ти ме разбра, защото сама беше изпитвала всичко това. Наричаше ме Родриго и ми връщаше гордостта, от която се нуждаех, за да продължа да живея. Ти, Габе, видя душата ми такава, каквато беше. Сприятели се с едно страдащо момче с отворено и любящо сърце. Не знам дали някога ти е хрумвало какво означаваше това за мен. Колко те обичах за това, въпреки че бях дете.

Очите им се срещнаха и за миг тя усети близостта от детството.

— Тогава видях в теб едно състрадание, което Хейстингс се бе опитал да унищожи. Но някъде, Габе, някъде дълбоко в теб това състрадание е все още живо. И то е такова, че гледка като днешната те кара да ридаеш от дъното на душата си. Във всеки случай, сега видя за какво се боря аз.

Споменаването на Хейстингс я беше накарало да изтръпне. Тя отстъпи от Родриго, чувствайки нужда да остави дистанция помежду им.

— Хейстингс търгува с роби, нали? А ти се бориш с него.

— Да, но не само с Хейстингс. Откакто сме по тези места се бием с какви ли не нашественици като него. Това е семейно дело, ако щеш. Помниш, че ти бях казал, че семейство Соро първо се е заселило по тези острови, нали? Били са португалски мореплаватели и са се влюбили в Сейшелите по време на второто пътешествие на Васко да Гама през шестнайсети век, така че са останали. Живели са мирно и са се разраствали, работейки, за да оцелеят.

— Като в рая — каза тя завистливо, мислейки си, че на това се е надявала, когато идваше насам.

— Рай е било, разбира се. Но когато дошли французите, с тях е дошло и робството, и алчността. Прапрадядо ми видял, че те разрушават собствения му дом и станал пират, за да ги отблъсне по някакъв начин. Но било безполезно, разбира се. Въпреки това той никога не престанал да се бори. През семейство Соро преминава заветът всеки от нас да направим каквото е по силите ни и да не се отказваме, докато робството не бъде изкоренено от тези земи. Аз съм четвъртото поколение, което следва целта си чрез пиратството.

— Значи, когато обесиха баща ти…

Тя усети как той потръпна.

— Обесиха го, защото вярваше в достойнството на човека. Гледах как умира и знаех в сърцето си, че е мой ред да поема щафетата. Съзнанието, че съм наследникът на тази благородна кауза, пламтеше в мен като факла. Този ден аз пораснах, готов да се боря с англичаните, които подеха онова, което французите бяха оставили. Ако можех, щях да ги избия всичките.

— Но вместо това…

— Вместо това те ме отведоха в Англия. Най-студената и безрадостна страна, сътворявана от Бога. Дъглас ме приюти и започна да оформя съвършения английски джентълмен и служител на Компанията.

— Така и не разбрах защо го правеше.

— По същата причина, заради която е задържал майка ти, може би. Защото аз представлявах рая за него. Той не би понесъл мисълта да изгуби рая, на който се е наслаждавал тук като млад. Знаеш, че винаги съм изпитвал някаква странна симпатия към Дъглас.

— Странна, наистина.

— Понякога се чудя дали би могъл да се изтръгне от хватката на безскрупулния си син. Ако го направи, ще бъде способен и на наистина добри неща.

— Предполагам, че съжаляваш и Хейстингс — каза тя с повече горчивина, отколкото възнамеряваше.

— Може би малко.

— Значи си по-възвишен от мен.

Той помълча секунда.

— Подозирах, че е наполовина влюбен в теб и не го осъзнава.

Тя замръзна. Извърна лице и затаи дъх.

— Това би обяснило защо никога не те прие за своя сестра.

Той видя, че я кара да се чувства неудобно и се върна към предишната тема.

— Сега знаеш защо трябваше да те оставя и да се върна тук. И сега ти казвам, че винаги съм те обичал. Никога, нито за миг от деня, в който заминах, не съм спирал да мисля за теб, да копнея за теб. Виждах лицето ти във всеки залез. Чувах гласа ти във вятъра. Но трябваше да поставя личните си нужди на второ място.

— И моите — промърмори тя. — Дадох ти тайните на душата си, а ти не ми повярва достатъчно, за да ми довериш най-важното нещо в живота си.

Той протегна ръка към нея, но тя го отблъсна.

— Не знаеш какво ми беше, когато замина. Идея си нямаш за последствията, които аз трябваше да заплатя, защото ти не ми вярваше.

Тишината вибрираше в каютата. Габриела не можеше да го погледне. Страхуваше се, че ако направи това, ще каже повече, отколкото трябва.

— Може би това е вярно — каза той най-накрая с прегракнал глас. — Но е отдавна в миналото. Това, което е истинско е, че ти и аз сме тук сега, а това зло руши нашия рай. И ти, и аз сме се борили с Хейстингс преди. Ще ми помогнеш ли да изпълня дълга си?

Тя седна и разтърси глава, за да подреди разбърканите си мисли.

— Какво искаш да направиш?

— Искам да спра Хейстингс.

— И как ще постигнеш това?

— Най-добре би било да го хвана, да го отведа пред адмирал Фултън и да го накарам да признае.

— Но той, разбира се, никога няма да ти се остави жив.

— Може би да.

Изведнъж тя видя злобното лице на Хейстингс в студената Бедфордширска зора. Видя и лицата на африканските семейства, пленени от този робовладелец. Спомни си един открит огън, където една робиня беше разпъната, очаквайки удоволствието на господаря си. И гласа на Хейстингс, говорещ за плановете си да отплава за Занзибар в началото на следващия месец. Това беше само след няколко дни.

Тя погледна Родриго в лицето и каза меко:

— Може би и аз мога да помогна с нещичко.