Катрин О’Нийл
Господарят на рая (31)

30.

Шхуната, превозваща хранителни припаси, беше закотвена до острова на около петстотин метра навътре в морето, Родриго, Уолис, Габриела и другите лежаха в очакване в храстите, обрамчващи чистия бял плаж, и гледаха малката лодка с триъгълно платно, която се люлееше върху вълните, опитвайки се да заобиколи кораловия риф. Вълнението беше непредсказуемо днес. Три пъти се бяха опитвали да акостират и три пъти се бяха видели принудени да изберат друго място. Предишния ден изобщо не бяха могли да достигнат до суша, а им се беше наложило да се завърнат безславно до шхуната и да чакат сутрешния прилив. Ако и този път не успееха да акостират, щяха да се предадат и да идат от другата страна на острова с надеждата за по-добър късмет. Точно заради тази непристъпност Дарио Соро беше избрал острова преди сто дини.

Най-накрая лодката улови една вълна и преплува над рифа. Екипажът й изскочи, стъпвайки върху бодливите корали, и довлече малкия съд до брега. Веднъж закрепили се на плажа, те започнаха да разхлабват въжетата, бързайки, за да могат да отплават в нормално време.

Родриго и хората му заобиколиха предпазливо плажа и нападнаха в гръб. Нахвърлиха се върху моряците и с въжета, приготвени отнапред, завързаха здраво ръцете и краката им. След това Родриго помаха на Габриела, която излезе от храстите, и й помогна да се качи в лодката, докато останалите я избутваха обратно в морето.

— Да ги оставим ли на слънцето? — попита Уолис, поглеждайки към гърчещите се моряци, лежащи като бекон за пържене на пясъка. — Ще получат слънчев удар след няколко часа.

— Другарите им скоро ще се присъединят към тях — увери Родриго. — Ще ги освободят.

Бидейки продоволствен кораб, извършващ редовен рейс между островите, шхуната не беше снабдена с оръжие. Хората на Родриго срещнаха минимална съпротива, когато се изкачиха на борда и обезоръжиха екипажа. Завърза се кратка схватка, когато моряците осъзнаха какво се е случило, но нашествениците имаха предимството на изненадата и опита. За броени минути те изхвърлиха екипажа през борда, за да доплува до брега.

— Няма ли да се забележи липсата на кораба? — попита Хигинс, докато Родриго разполагаше хората си по платната.

— Още дълги седмици тук няма да мине нито един кораб — отвърна вместо него Джон Фич. — Това е последната спирка на тази шхуна. Никой няма да забележи липсата й поне още месец. Дотогава ще сме стигнали вече Занзибар.

— И ще сме си прибрали Кълън обратно — каза Габриела.

Хващайки кормилото в ръце, Родриго промърмори:

— Ако даде Бог.

Не й хареса начинът, по който той каза това. Беше разтревожен. Какво знаеше и не искаше да сподели с тях?

— Родриго…

Един от хората му я прекъсна. Той посочи нетърпеливо към морето. На Габриела се стори, че разпознава по някоя португалска дума от това, което той каза, но все пак не й звучеше като португалски. Единствената дума, която беше чувала преди беше mkombozi. Същата, която Уолис беше казал на робинята в спалнята на Хейстингс.

Тя отиде при Уолис, който слушаше напрегнато, с намръщено червено лице.

— Кой е този език? — попита тя.

— Суахили.

— Стори ми се че разпознавам някои португалски думи.

— Суахили е смесица от арабски, португалски и някои африкански диалекти — обясни й той. — Нещо като търговски език.

Но той говореше разсеяно и се взираше в морето в посоката, накъдето сочеше мъжът. Тя отиде при Родриго.

— Какво каза той?

— Казва, че моментът не е добър за такова пътешествие. По африканското крайбрежие сега е сезонът на циклоните. Опасно е да се плава по това време на годината.

Джон Фич дотича през палубата.

— Няма крави.

— Крави ли? — попита объркана Габриела.

— Морски крави, госпожа. Обикновено щъкат по всички скали на Сейшелите. Мореплавателите по тези води смятат гадинките за добър късмет. Лош знак е, ако ги няма, госпожа. Може би трябва да изчакаме, сър.

— Не можем да чакаме! — извика Габриела. — Кой знае как го измъчват! Вие самите казахте, че султанът е чудовище.

— Султанът — изръмжа Уолис — е чудовище с… невъобразими размери.

Тя се почувства в опасна близост до истерията. Като видя това, Родриго взе ръцете й в своите и обърна лицето й към себе си, карайки я с внушителното си излъчване да се вслуша думите му.

— Знам, че искаш да го спасиш и аз ще ти помогна. Но не бива да вършим безумия. Занзибар е крепост. Султанът е пазен от собствена армия и флота, която отплува само за няколко дни в годината, за да нагледа владенията му на африканския бряг. Когато я няма, охраната на двореца пази и пристанищата. Това би бил единственият ни шанс. Ако флотата е там, не можем да направим нищо, освен да чакаме да отплава. Ще се надяваме на късмет.

Сълзи замъгляваха очите й.

— Той се нуждае от нас, Родриго. Трябва да го измъкнем оттам. Не мога отново да допусна същата грешка. Не мога да го изгубя още веднъж. Не разбираш ли? Независимо какво ще ни струва, ние трябва да го измъкнем оттам.