Катрин О’Нийл
Господарят на рая (11)

10.

През следващите дни тя успя да позабрави съня си. Мислите й бяха запълнени с две задачи: да спаси Кълън и да възстанови Бо Валон, без да използва робски труд. Хейстингс трябваше да й помогне. Напоследък той непрекъснато се прибираше и отново излизаше по много мистериозен начин, прекарваше навън цели часове и се връщаше дълго след като тя си беше легнала. Нямаше представа къде ходи той или какво прави, знаеше само, че прекарва голяма част от времето си с фамилията Гран Блан — наследници на чистокръвните френски заселници, все още основна сила на островите, въпреки британското владичество в момента. Хейстингс изглежда ценеше компанията им повече и от тази на сънародниците си. Рядко му се случваше да каже нещо и на Габриела.

Когато се осмели да отиде в местната банка, където, както Адамсън й беше казал, й беше предложен изгоден кредит като на сестра на губернатора, тя се поколеба за момент, тъй като през главата й мина мисълта, че Хейстингс ще побеснее, ако научи за това. Но когато това наистина се случи, той просто процеди:

— Гледай си работата, Габи. Само недей да очакваш да ти плащам дълговете, когато осъзнаеш, че не можеш да се справиш сама с живота си.

Той не вярваше в начинанието й. Решена да му докаже, че греши, тя не пожали пари и усилия в наемането на работници и се зае с наглеждането на възстановителната работа по майчината й плантация.

Когато попита Хейстингс какво е сторено, за да върнат Кълън, той я изгледа с невиждащ поглед и каза:

— Не мога да хукна след него, нали? Не знам къде е.

Тя не посмя да му довери взривоопасната тайна, която криеше — скривалището на Родриго. Дори не беше сигурна къде е Д’Арос. Трудно щеше да е да получи нужните й сведения, без да предаде Родриго. Всеки по-очевиден въпрос щеше да достигне до Хейстингс и да събуди подозренията му. Но след седмица на острова тя най-сетне намери възможност.

Имаше прием по случай на изграждането на англиканска църква и пристигането от Индия на новия министър, преподобният Дж. С. Холмс. В присъствието на много от французите католици, англичаните се бяха събрали да почетат освещаването на новата си катедрала. Като губернатор Хейстингс беше поканен да присъства, но през цялото време той нервничеше и явно му се искаше да си иде. Все вадеше джобния си часовник и го поглеждаше така, сякаш може да накара часовете да летят по-бързо. Очевидно построяването на нова църква не влизаше в сферата на интересите му. Но какво правеше той? — почуди се тя. Защо през цялото време не спираше да си гледа часовника, сякаш трябваше да спази някаква важна уговорка? Къде ходеше всяка вечер, за да се върне почти в зори?

Празненството беше в разкошното имение на Ламбер, заместник-губернаторът на островите. Това че Хейстингс беше отказал да бъде домакин на тържеството в собствената си къща, също беше подозрително, понеже сега имаше възможност да се измъкне когато му е удобно.

Габриела обикаляше стаите, пълни с тапицирани в кретон мебели, и както винаги се чудеше на количеството алкохол, което гостите поглъщаха. Когато не се оплакваха от жегата, пиеха, за да я забравят. До ушите й бяха достигнали слухове за широко разпространения сред британските чиновници опиум. Не се съмняваше в достоверността им, когато виждаше стъклените погледи на някои от тях. От години Компанията на Джон изнасяше опиум за Китай, игнорирайки забраната на императора, за да увеличи доходите на Индия и да купи чай, който им беше създал име на най-големите търговци на света. Не беше трудно да си представи човек, че част от наркотика се отклоняваше към Сейшелите.

Гостите разговаряха с нея учтиво, проявявайки интерес към кариерата й на актриса. Някои дори я бяха гледали в Лондон преди няколко години. Но каквито и въпроси да задаваше за своя несъщ брат, получаваше като отговор единствено бързи погледи към широкия му гръб.

Започваше да подозира, че се страхуват от Хейстингс.

Помисли си това след вечеря, когато преминаваше покрай група жени, които разговаряха за нещо с резки, но тихи гласове. Дочу част от това, което си говореха, но думата „робство“ привлече вниманието й. Изглежда всичко, за което можеха да говорят на своите събирания, се свеждаше до освобождаването на негрите. Габриела знаеше, че в Парламента е предложен реформаторски закон, който щеше да забрани притежаването на хора в британските колонии. В Англия, където робството беше незаконно от десетилетия, този проблем беше само една от хилядите разглеждани реформи и едва се появяваше по вестниците. Тук обаче това беше мания — и лондонският защитник на правата на робите, сър Томас Фауъл Бъкстън, бе заклеймен като антихрист. Сякаш всички жители на колониите мислеха едно и също. Но всеки път, когато Габриела направеше опит да се присъедини към разговорите им, те рязко млъкваха и си разменяха предупредителни погледи.

Тази вечер тя реши, че трябва да сложи край на недомлъвките.

— Бях изненадана да открия роби на Сейшелите — призна тя, като ги прекъсна. Дамите обърнаха към нея стреснати погледи и за миг й заприличаха на животни в капан. За да отклони вниманието й, една от тях каза:

— Ние казваме Сейшели, мила, не Сейшелите. Така ги наричате само в Англия.

— Добре — съгласи се тя, решена да не позволи да я отклонят от целта й. — Знаех, че робството е все още законно в колониите, разбира се, но бях останала с впечатлението, че търговията с роби е прекратена. И че на притежаването на роби се гледа като на нещо ужасно.

Мабел Ламбер, стараейки се да изпълни задълженията си на домакиня, разчупи неловкото мълчание с тежка въздишка.

— О, скъпа, тук винаги е имало роби, откакто се помним. Съпругът ми обича да казва, че икономиката ни ще рухне, ако този глупак Бъкстън постигне своето.

— Но, мила Габриела — додаде друга матрона, — родителите на майка ти бяха едни от най-крупните робовладелци в този район. Със сигурност знаеш това.

Габриела отмина иронията в гласа й.

— Бях останала с впечатлението, че търговията с роби е преустановена от известно време.

— Е — каза Мабел с половин уста, — официално да, разбира се.

— Тогава как плантациите продължават да се снабдяват с роби?

— Мабел — предупредително каза една от дамите.

Габриела виждаше, че ги кара да се чувстват неудобно. Някои от тях хвърляха бързи погледи към Хейстингс и тя се чуди какво общо има той с това. Със сигурност ако в колонията докарваха роби, това ставаше с негово разрешение.

— Всъщност, на кого е подчинен пряко брат ми?

— Ами на британските власти на Мавриций. Това е остров на няколко хиляди мили на юг.

— Значи е бил прав. Той наистина е законът тук.

— Не мисля, че адмирал Фултън смята така. Той надзирава тези води с кораби от Кралската флота. Идва веднъж на всеки три месеца или нещо такова. Ще бъде тук след месец.

— Той приятел ли е на губернатора?

— Не особено. Вършат заедно необходимата работа, но не са в много добри отношения.

Значи имаше все пак законна сила в Индийския океан, която не беше под чехъла на Хейстингс. Тази новина я окуражи. Може би можеше да го накара да й помогне. Но цял месец! Можеше ли да си позволи да чака толкова дълго?

Одързостена от това откритие, тя усили натиска над дамите:

— Има много острови в тази част на океана, нали? На път за Махе видях дузини.

— О, те са хиляди, скъпа — намеси се Мабел, облекчена от смяната на темата. — Но почти всички са необитаеми. Има хора на Праслин, който е най-големият след Махе. Произнася се Пра-лийн, скъпа. Не са ли много гърлени произношенията тук? След него идва Ла Диг. И, разбира се, Фрегат. Това някога е била родината на онзи пират, Соро. Всички те са много близо, в групата на Гранитните острови.

Спомняйки си думите на капитан Уоткинс, тя попита:

— Има ли острови, наречени Амирантите?

— О, да, скъпа, но те са далеч на запад — най-малко два или три дни с кораб. Почти е невъзможно да бъдат достигнати. Кораловите рифове около тях са коварни, ужасно коварни! Моряците се страхуват да ходят натам. Според съпруга ми те се опасяват, че пиратът Соро се крие някъде наоколо.

— Кажете ми имената на някои от тези острови.

— Ами, да видим. Има остров Африкански бряг, има Ре-мир… Мисля че и Д’Арос и, разбира се, любимият ми Пясъчен бряг. Имената им звучат много романтично, нали?

— Да, наистина — измърмори Габриела. Беше спряла да ги слуша. Д’Арос! Родриго и Кълън бяха на остров, два или три дни път на запад!