Катрин О’Нийл
Господарят на рая (40)

39.

Габриела изпадна в мрачна депресия. Тя продължи през цялото им пътуване през Индийския океан. През цялото време Родриго планираше ново укрепление — разтревожен, че пътят му до Амирантите е отрязан от патрулната флота. Всичко минаваше като в мъгла. Габриела беше отпаднала, неспособна да реагира на каквото и да било около себе си. Сякаш някой беше издърпал килима на живота й изпод краката й и тя беше загубила желанието да стане.

Бяха на Алфонс, остров точно преди Амирантите, лобно място на десетки кораби, срещнали съдбата си на подмолните коралови рифове. Скелети на бригантини все още лежаха изоставени на пясъка, подобни на призраци от някой друг живот. Пострадали моряци бяха дали на острова прякора Рифът на мъртвеца. Като такъв той представляваше идеално скривалище. От години никой не бе проявявал глупостта да се опитва да плава през плитчините му. Никой, освен Родриго, който познаваше мястото добре.

Първата им работа беше да скалъпят колиби за подслон. Дълги бараки, открити отстрани, бяха издигнати, за да се настанят хората, които щяха да спят във вдлъбнатини в пясъка. За Габриела и Родриго бе построена отделна колиба със стени. Но чувствайки, че тя има нужда да бъде сама, той се държеше на разстояние и често работеше през нощта.

През тези седмици Родриго строго бе подготвял хората си за нова цел: цялостна атака на Махе. Беше убеден, че единственият начин да сложи край на всичките си усилия, да изкорени робството от Сейшелите веднъж завинаги е удар в загнилото му сърце. Дотогава той щеше са съгради своя армада. Нови и нови кораби и мъже се вливаха в личната му флота всеки ден. Повечето от тях бяха или освободени роби, или идеалисти, но и една голяма част бяха опитни морски вълци, които бяха чули за дейността му и просто искаха да се включат в едно хубаво сражение. Когато тези хора навлизаха в редиците му, бяха изпращани да наберат и обучат още мъже и да управляват нови кораби. Вече съществуваше една впечатляваща флота и тя се помещаваше в естественото пристанище на Алфонс. За Габриела беше ободряващо да вижда дългата редица мачти и люшкащи се на прилива съдове. Приличаше на подготовката за Трафалгарската битка.

Но един ден Родриго се откъсна от чудовищните приготовления и потърси Габриела, която не беше на плажа. Прекарваше дълги часове сама на южния край на острова, далеч от цялата тази френетична дейност. Успокояваше я просто да седи на пясъка и да гледа как гигантските земни костенурки снасят яйцата си. Нежните левиатани бяха почти изчезнали от Махе, но се срещаха навсякъде по този остров, някои от тях широки повече от метър. Те въобще не се страхуваха от нея. Понякога някоя се обръщаше и плюеше към нея, но това беше по-скоро за показност, отколкото от друго. Габриела се взираше в една от тях, когато Родриго се приближи.

Седна безмълвно до нея и нарисува с пръст малък фрегат в пясъка.

— Мисля, че е време да поговорим за Кълън.

— Родриго, моля те…

— Беше високо. Не му беше по силите.

— Веднъж ми каза, че като се грижиш твърде много за някого, сякаш му прерязваш корените. Това ли направих аз с Кълън?

— Може би.

— То той толкова се нуждаеше от закрила. Мъжете на рода Аштън…

— Плюя на мъжете от рода Аштън. Ти очакваше нещо и Кълън го усети.

— Какво искаш да кажеш?

— Той израсна със съзнанието, че мъжете на Аштънови са слаби. Никой не трябва да бъде роб на традициите.

Тя вдигна вежда.

— Така ли? Я се виж.

— Има голяма разлика. Аз поемам жизнената си роля с желание.

Тя помисли за миг и каза:

— И какво да правя сега? Да се откажа от него ли?

— Най-доброто, което можеш да направиш за него — единственото — е да го оставиш на мира. И да видиш какво ще се случи.

Тя видя неизбежността на всичко и реши.

— Тогава го оставям на мира.

— Гордея се с теб.

Габриела не отговори. Той също не продума известно време. Когато заговори, гласът му беше нежен и силно пропит от португалския му акцент, знак, че е развълнуван.

— Мисля, че си готова да ми кажеш тайната си.

Гърлото й се сви.

— Тайна ли?

— Тази, за която спомена преди. Тази, която Хейстингс обеща да не издава.

Тя подскочи, сякаш я бе ударил.

— Той беше обещал, нали?

Габриела отпусна глава на коленете си. Родриго толкова е стараеше да я разбере, но никой не би разбрал онова, което знаеше, че трябва да му каже. Той опита пак.

— Не ми ли каза колко ужасно е от моя страна да не ти се доверявам? Нощта, преди да отплавам от Англия… ако ти се бях доверил, нещата щяха да протекат иначе. Можех да спестя и на двама ни много болка.

Една сълза се търкулна по бузата й. Тя я избърса механично.

— Не мога да ти го кажа.

— Моля те, Габе. Не прави същата грешка като мен. Довери ми се поне дотолкова, че да разбереш, че нищо, което ми кажеш, не може да накърни любовта ми към теб. Нищо не може да ме накара да те напусна отново.

— Ти си нямаш представа. Каквото и да си помислиш, въображението ти не може да роди нещо толкова лошо като нова, което стана. Никой не би могъл да си представи…

Когато тя заекна, той изчака, преди да я попита меко:

— Изнасили ли те?

Тя се дръпна от него, неспособна да понесе търпеливото съчувствие нито миг повече.

— Не — каза тя. — Де да беше. Поне тогава…

— Поне тогава?

Тя се нахвърли върху него, вбесена, че упорства да разкрие нова, което се бе надявала никой да не разбере. Тази тайна, тази срамна тайна, която Хейстингс — проклет да е! — се беше клел да не разкрива.

— Добре, искаш ли да го чуеш? Добре, чуй го в цялата му грозота. Ако ме беше изнасилил, поне щях да мога да живея това. Можех да го мразя за бруталността му. Но не беше така…

— А как?

Тя върна мислите си към онази съдбовна нощ, когато, вбесена от студения начин, по който я бе отблъснал Родриго, мадата Габриела бе избягала от лодката през градината с ябълковите дръвчета, за да се скрие в обора на имението Уесбъри. Там, строполявайки се в купа сено, тя беше изплакала сърцето си, докато конете пръхтяха тихо и съчувствено. Още усещаше плътната миризма на тор и мекото сено под бузата. Беше на седемнайсет и току-що бе изгубила, не за пръв път, всичко, което беше обичала в този живот.

— Трябва да бях заспала — каза тя на Родриго, взряна във вътрешната картина. — Нещо ме събуди. Помня, че се чувствах като упоена. Болката след краткия ми сън беше кратка и потискаща, когато си спомних раздялата ни. Сърцето ми се късаше и аз си мислех, че няма да го понеса. Тогава чух леко дишане. Някой беше там, с мен, в тъмнината. Осъзнах какво ме беше събудило. Сигурно отварянето и затварянето на вратата на обора. Беше тъмно като в рог. Не можах да видя кои е. Но той дойде при мен, сякаш имаше очите на котка, без да се колебае, и ме взе в обятията си, сякаш беше в правото си да го стори. И си спомням, че миришеше на море. И…

Тя се задушаваше от сълзите, които се стичаха горещи по лицето й.

— Мислех, че си ти. Помислих, че не си могъл да понесеш болката от раздялата, както и аз. Че на пътя към Лондон си се обърнал и си решил да промениш плановете си. И да изживееш една последна любовна нощ, преди да отплаваш. Едип красив спомен, който да крепи и двама ни.

Известно време тя не можа да проговори. Сълзите я задавяха и тя мислеше, че не ще може да продължи. Но той не каза нищо. Тя чуваше само вълните, които се разбиваха в брега и неземното мълчание, долитащо от мъжа, когото обичаше.

— Тази нощ аз го обичах с цялата страст и любов, които исках да ти дам. И, чувствайки се преродена, силна, чувствайки, че въпреки всичко ще мога да понеса заминаването ти, аз заспах в прегръдките му. В прегръдките, които мислех, че са твои!

Чувствайки нужда да се съсредоточи, Габриела се загледа в огромната костенурка, която се влачеше по пясъка с неравни стъпки. Родриго продължаваше да мълчи. Почти й се искаше да беше проговорил. Искаше да усети гнева му. Нещо, което да спре тази ужасна история, преди да е станало твърде късно.

Но, разбира се, вече беше твърде късно.

Поемайки дъх за смелост, тя продължи. Имаше ли вече някакво значение?

— Следващото, което помня е, че ме събуди сноп слънчеви лъчи. Помня как отворих очи и си помислих колко е красиво. Колко е чудесно да се събудя в прегръдките ти. Никога не мм се беше случвало, а и кой знае кога щеше да се случи отново. Обърнах с към теб с чувство на горчиво-сладка радост, за те събудя с целувка. И осъзнах с…

Гласът й се пречупи. Грижовно отглежданият глас на актриса, който бе трениран като инструмент никога да не я подвежда.

— Беше толкова ужасно. Как да ти кажа? Можеш ли изобщо да си представиш ужаса на всичко? Да мисля, че съм прекарала нощта с теб, и да открия…

Тя потърка челото си, което пулсираше бясно.

— Бях в истерия. Мисля, че започнах да пищя. Той се опита да ме накара да замълча, преди да съм събудила цялата къща. Каза ми… — тя преглътна и зарови лице в ръцете си. — Каза ми, че ме обича. Каза, както и преди, че никога не е възприемал Дъглас като мой баща. Продължаваше да настоява, че не сме свързани. Че иска да се ожени за мен. И през цялото време аз продължавах да пищя и да пищя. Той държеше ръка на устата ми. И изведнъж осъзнах, че въпреки, че чувах писъците си в главата си, нищо не излизаше навън. Нито звук. Само тази ужасна нужда да изпищя болката си, а не можех. Той дори не бе ми позволил.

Габриела се обърна и го погледна за пръв път, откакто започна да разказва историята си.

— Представяш ли си изобщо яростта ми? Не само срещу Хейстингс. Също срещу теб, заради това, което ми се случи. Че не ми довери плановете си. Че не ме отведе от онова ужасно място. Този ден се заклех, че никога вече няма да се доверя някому. Никога не го направих. Вдигнах Кълън от леглото го отведох в Лондон още същия ден.

Няколко секунди цареше пълна тишина, в която тя се опита да осъзнае какво е направила. Че, в миг на агония, се е освободила от този ужасяващ товар. Пред последния човек, на когото би се доверила.

— Така че, виждаш ли, когато ти каза, че не съм имала други любовници, сгреши. Аз го приех доброволно. Това е, което прави още по-лошо.

Изтощена, тя падна на пясъка, чувствайки се изстискана от всякакви думи, мисли и чувства. Лишена от всичко. Всичко беше свършило. Просто беше отхвърлила последното, което обичаше в целия свят.

Родриго беше тъй тих, че тя се отказа да чака думите му. Той ще го преосмисли и, със студеното достойнство, което беше показал в Англия, просто ще си иде. Ще намери човек я откара в Махе. Обратно при Хейстингс. За да заглуши болката, тя се взря в морето, в безкрайния кръговрат на вълните, в настъпването и оттеглянето на водата, в шепота на зефира Животът продължава, сякаш обещаваха те. Но как? След всичко това, как?

Изведнъж, тя усети как той седна до нея.

— Как можа — попита той с глас, натежал от чувства, — да си помислиш, че това може да има някакво значение?

Смаяният й поглед потърси лицето му. Лицето на мъж, който я обичаше, въпреки всичко. Сърцето й заби буйно, после бавно започна да се успокоява.

— Ти не си отвратен…

— Отвратен! Естествено, че съм отвратен. Отвратен, че той се е възползвал от теб. Отвратен от това, което съм ти сторил. Но, Габе, ти нищо лошо не си направила. Ти си дала любов на друг мъж, мислейки, че съм аз. Мен трябва да укоряваш.

— Но той не е просто друг мъж. Той е мой…

Той сложи длан на устата й, за да я прекъсне, точно както беше правил Хейстингс вече толкова години.

— Може би. Няма значение. Нищо лошо не си направила.

Сълзите й отново бликнаха, сълзи на благодарност и облекчение.

— Не се ли сърдиш? Не ме ли мразиш?

— Да те мразя? — Той я притегли и я притисна в топлата си, силна прегръдка. Ръцете му сякаш й казваха, че нищо вече няма да й причини зло.

— Ако някой заслужава омразата ми, това е Хейстингс. Не ти.

Тя се сгуши в гърдите му.

— О, Родриго, толкова ме беше страх. Все се питах какво ще си помислиш за мен. Мислех, че няма да понеса, ако ме разлюбиш.

Той я отблъсна леко, за да погледне в натежалите й от сълзи очи.

— Чуй ме, caricia. Хейстингс е горчилката в живота ни. А аз все го подценявам. Винаги съм подценявал способността му да твори зло. Но дотук. Заедно ние ще го победим. Ти и аз. Ще триумфираме над поквареността му. Това аз ти гарантирам с живота си.

— Не искам отмъщение, Родриго. Искам само теб.

Те се прегръщаха известно време, спокойно наслаждавайки се на покоя, на чувството за споделеност, които се вливаха в душите им.

Тя взе ръцете му в своите и ги целуна.

— Искам да зарежа всичко това. Искам да се върна във Vallee de Mai. Да живеем като Адам и Ева в Едемската градина.

— Знаеш, че не можем да направим това сега.

— Родриго, толкова ме е страх, че сме загубили всичко, което открихме там. Че никога няма да си го върнем, освен ако пак не отидем в нашата вълшебна долина.

Той я погледа безмълвно известно време. След това каза неочаквано:

— Гладна ли си?

За момент тя не разбра.

— Гладна ли? А, не.

— Тогава жадна. Страшно е горещо. Може би малко хладно вино.

— Аз не…

— Ела, искам да ти покажа нещо.

Той взе ръката й и я задърпа към една пътека, която водеше към вътрешността на острова. Когато спряха да вървят, тя беше вече толкова жадна, че прие с благодарност предложеното вино.

— Тук сме — каза той.

Стояха пред една пещера. Той я посочи, за да й покаже пътя. Пред себе си тя не виждаше нищо, освен тъмнина.

— Къде сме? — попита тя, объркана. — Тук няма нищо.

— О, грешиш. Това е портата към Рая.