Катрин О’Нийл
Господарят на рая (49)

48.

Процесът премина с типична британска деловитост. Много свидетели бяха призовани да докажат обвиненията в пиратство. Хъмфри Холингстед, бившият шеф на Габриела в театъра, изтъкна импулсивната й бунтовност.

— Тя беше прекалено груба, даже за известна актриса. Нарушаваше правилата, променяше репликите си, когато сметнеше за добре, излизаше си по средата на представлението. Често казвах, че е по-голям пират от онзи, когото играеше на сцената. Не съм предполагал, че ще се окажа пророк и че тя ще се помъкне с тоя мошеник и ще се присмее на всички ни.

Когато слезе от свидетелската банка, той премина край нея с ехидна усмивка. Габриела беше отказвала безброй пъти да влезе в леглото му. Явно това беше отмъщението. Тя го презираше за неговото лицемерие и лъжесвидетелство. Ако все още играеше Родриго на сцената и той решеше, че представлението има нужда от малко реклама, щеше пръв да разпространи новината, че тя е блестяща пиратска кралица, вместо курвата на един моряк.

Извикаха няколко високопоставени офицери от Британската източноиндийска компания, за да свидетелстват за поведението на Родриго в Хейлбърн, преди да замине за Индийския океан.

— Беше подмолен и потаен. Направи всички ни на глупаци…

— Преструваше се, че се забавлява, докато всъщност замисляше как да превземе един от корабите ни…

— Никога не съм срещал по-лукав човек. Дяволско изчадие! Не бих му доверил и огризките от храната си

Тъмната съдебна зала бе претъпкана до краен предел и беше горещо като на екватора. Въздухът бе застинал, миришеше на спарени тела, помада за коса и парфюм. Каймакът на лондонското общество беше дошъл да гледа зрелището. Ядяха портокали и фъстъци, а обелките хвърляха на пода, сякаш се намираха в цирк. Докато слушаха с жадно любопитство показанията, си вееха с всичко, което им попаднеше под ръка. Изискани дами събираха в букет фини кърпички и ги размахваха деликатно. И въпреки непоносимата задуха, никой не си и помисли да си тръгне. Спектакълът беше твърде пикантен, за да го изпуснеш.

Сър Томас Бъкстън и неколцина от подръжниците му присъстваха, за да окажат морална подкрепа на Габриела през първия ден. Но заради главоломно наближаващия вот по закона за робството им предстоеше тежка битка. На втория ден вече ги нямаше.

Този ден адмирал Фултън се появи в съда с още няколко офицери от флотата. След потушаването на бунта на Сейшелите и след пленяването на Родриго той се беше върнал в Англия за процеса срещу човека, който юридически все още беше негов затворник.

На третия ден призоваха Хейстингс. Той се появи, облечен в консервативно черно, което подчертаваше тъмните му ястребови черти. Гледайки към Родриго с надменното изражение на новоизлюпен маркиз, той разкри пиратските деяния на затворника пред затаилото дъх множество.

— Броят на жертвите на този палач е достатъчен, за да напълни Кендалгрийнското гробище. Виждал съм го да наръгва и разпорва хора, без да му мигне окото. Той е хладнокръвен убиец, който използва знанията си върху английската политика, за да подкопае авторитета на Британия в открито море.

— А другият обвиняем? Госпожица Аштън-Крос?

— Госпожица Аштън не е по-добра от него. Бил съм свидетел на подлостта й. Не е случайно, че избра да играе на сцената ролята на този престъпник. Отдаде се на пиратството с рядко срещана страст. Собственият й брат, Кълън, знаеше какво прави тя и ни предостави доказателства. Прекарал е известно време с екипажа на пирата, след като е бил отвлечен от него. Момчето свидетелства като очевидец, че собствената му сестра е убила над дузина мъже. Невинни граждани, които просто са се оказали на пътя на съкровището, към което тя се стремеше заедно с любовника си. Бих искал бедният Кълън да беше тук, за да разкаже колко жестоки са били тези убийства.

През залата премина шепот. Габриела се приведе към господин Еймс, украсения с бяла перука защитник, и каза:

— Ах, лъжливото му прасе!

— Не ругайте — изсъска той. — И ние си имаме планове.

— И защо тя е направила нещо толкова ужасно, милорд?

— Тя сама ми каза — била влюбена в главореза.

Докато Габриела седеше трепереща, Хейстингс изстрелваше откоси от лъжи и всяка от тях копаеше все по-дълбоко гроба й. Сякаш се беше върнала в детството си и стоеше безпомощна пред несъщия си брат, докато той разказваше ужасни истории на баща им, за да бъде сигурен, че той ще го похвали, а ще отхвърли Габриела. Когато слезе от свидетелската банка, обвинението поиска кратка почивка, преди да призове самия пират.

Габриела се обърна към господин Еймс:

— Трябва да ме призовете да свидетелствам. Ще се опитам да кажа нещо повече. Трябва да има начин…

Но той поклати глава.

— Не мога да рискувам. Ще ми простите, госпожице Аштън-Крос, но вие сте известна надлъж и шир като импулсивна натура. Не мога да се доверя на това, което можете да кажете от свидетелската банка. В крайна сметка моя е отговорността да ви оневиня, независимо от случая и доверието на господин Соро. Ако запазите мълчание и оставите нещата на нас, можем да успеем.

— Как така независимо от случая и доверието на господин Соро?

Но преди той да успее да отговори, баща й изненадващо се приближи към тях. Очите му срещнаха нейните и тя видя как патрицианските му черти се смекчиха. Нещо, което не се бе случвало от времето, когато тя беше малко дете. Преди Хейстингс да свърши мръсната си работа. В погледа му имаше почти извинително изражение, сякаш искаше да започнат отначало.

— Трябва да се погрижите — каза той на господин Еймс — да неутрализирате показанията на сина ми. Направете каквото трябва, за да бъдем сигурни, че моята… че Габриела няма да увисне на въжето.

Докато Габриела се опитваше да прикрие изненадата си, господин Еймс попита:

— Ще свидетелствате ли в нейна полза? Ще признаете ли роднинството си с нея?

Дъглас погледна дъщеря си, а тя сдържа дъх. Сърцето й спря за миг, през ума й мина мисълта, че той ще го направи. Но дукът сведе очи и каза:

— Не мога.

— Разбира се — отвърна тя с горчивина. — Нито пък да защитите майка ми в съда. Кажете ми, Ваша светлост, така ли седяхте и гледахте как я хвърлят на вълците?

Дукът си тръгна с болезнено изражение. Господин Еймс потупа ръката й.

— Не бива да се вълнувате. Имаме още няколко тайни в запас.

— Какво искате да кажете?

— Ще видите след малко.

Тя наблюдаваше как прокурорът вика Родриго на свидетелската банка. Той стана и гордо пристъпи напред, въпреки че още беше с оковани китки. Гледката можеше да направи само лошо впечатление на съдиите. Сякаш беше твърде опасен, за да бъде пуснат без тези окови в съдебната зала.

Той отговори на въпросите с царствено достойнство, честно и ясно.

— Господин Соро, извършвали ли сте пиратски действия срещу Короната?

— Да. За да ви убедя…

— Ако обичате, господин Соро, отговаряйте само на поставените ви въпроси.

— Искам само да обясня…

— Няма нужда от обяснения, господин Соро. Разбираме твърде добре нечовешките престъпления, в които сте участвали. Окървавил сте се до шия, не е ли така? Е, господине, убивали ли сте или не моряци, плаващи под британски флаг?

Родриго беше олицетворение на потисната красота, отговаряйки хладно и с достойнство. Напомняше й за държанието му някога в Англия — властно тих и дистанциран и все пак с излъчването на човек, чиято тайнствена външност крие неподозирани дълбочини.

Беше ужасно. Всеки път, когато той се опитваше да повдигне въпроса за робството, прокурорът поглеждаше сърдито и казваше:

— Да се придържаме към пиратските ви деяния, господин Соро, заради които, в крайна сметка, сте тук.

И проклетият съдия Матсън казваше:

— Именно.

Родриго сигурно кипеше вътрешно, но не му личеше по нищо. Той бе, реши Габриела не за първи път, по-добър актьор от нея.

И все пак въпреки сдържаността му, нещо в него караше спарения въздух в залата да трепери. Сякаш бяха довели неопитомен лъв на верига. Когато погледнеше съдиите с тези неподвижни, излъчващи мощ очи, те поскачаха като опарени. Жените си вееха още по-ожесточено.

Когато защитата пое разпита, Габриела скоро разбра какво са имали предвид.

— Господин Соро, чухте показанията на маркиз Брекънридж за доброволно, не насилствено — присъединяване на госпожица Аштън-Крос в редиците ви. Какво ще кажете по тези обвинения?

— Ще кажа, че са просто лъжа и празен брътвеж.

— Отричате ли ги?

— Категорично. Това са измислици на един мазен лигльо, достоен само за компанията на орангутан.

Залата забръмча.

— Искате да кажете, господине, че маркиз Брекънридж под клетва е дал лъжливи показания?

— Казвам, че той излъга съда, за да представи госпожица Аштън-Крос като жалка уличница. А нищо не би могло да е по-далече от истината.

— Какво точно искате да кажете?

— Че аз отвлякох въпросната дама. И я принудих да ми се подчини.

Габриела се приведе към преградата, готова да изкрещи „не“, но господин Еймс я блъсна обратно.

— Трябва да мълчите, моля ви. Това е единственият ви шанс да се спасите от палача.

— И да предам Родриго?

— Правете каквото ви казвам! Наредено ми е да ви измъкна на всяка цена.

— Искате да кажете… — продължи защитникът.

— Тя няма нищо общо — каза Родриго толкова убедително, че всеки бе длъжен да му повярва. — Тя нямаше нищо общо с моите дела. Поемам отговорност за собствените си деяния, но няма да позволя така да очернят дамата…

„О, Боже!, помисли си Габриела. Той е решил да се жертва за мен. Да не би да е планирал това през цялото време?“

— И все пак маркизът обвини дамата, че е била влюбена във вас.

— Без съмнение годините под екваториалното слънце са отслабили мозъка му. Аз я отвлякох като оръжие срещу него. Никога не съм я обичал. Нито пък тя мене. Всъщност тя застраши живота ми пред пътниците и екипажа на един от собствените ви кораби. Повярвайте ми, тя не би си мръднала и пръста да ми помогне, дори и да се гърчех в агония пред нея.

Габриела вече знаеше, че ще го обесят. Така да бъде, помисли си тя, но и тя ще увисне до него! Без да се страхува повече, скочи на крака.

— Не! — извика тя. — Аз имах общо. Вярвам в това, което вършехме. Ще го сторя пак, ако трябва. Обичам те, Родриго, не давам и пет пари за тях. Ще направя всичко за теб.

Залата буквално експлодира. Съдията Матсън напразно удряше с чукчето по катедрата. Очите на Родриго я гледаха с гняв.

— Тя не знае какво говори — изрева той над глъчката. — Това е от пътуването. От това, че е била заключена толкова време. Полудяла е.

— Знам какво говоря! — извика Габриела, докато съдията продължаваше да удря с чукчето все по-силно и да призовава към спокойствие. — Ако те обесят, искам да обесят и мен. Мислиш ли, че желая да остана жива сред тези отрепки? Мислиш ли, че искам да живея и миг без теб?

Съдията Матсън крещеше. Родриго извика:

— Аз я принудих да каже това. Но вие не сте вече свързана с обещанието си, мадам. Какво мога да ви сторя сега?

— Госпожице Аштън-Крос — извика съдията. — Ако не престанете, ще наредя да ви изведат от залата.

Тя спря очи на зачервеното му от гняв лице.

— Защо не го попитате защо се е заел да пиратства? Защо не проверите какъв честен човек е? Как е помогнал на повече хора, отколкото всеки в тази зала?

Пазачите дойдоха и по заповед на съдията я поведоха навън. Тя извика:

— Бих се заедно с него за едно благородно дело! Принудил ме бил, как не! — Тя изтръгна ръцете си от хватката на стражите. Сграбчи яката си и я разкъса. Копчетата се разхвърчаха във всички посоки.

— Това прилича ли ви на принуда? — изфуча тя и смъкна корсажа си надолу. Голото й рамо привлече погледите на всички. На него имаше татуировка на летящ фрегат.

Това шокира съда толкова силно, че всички застинаха. Дори пазачите застанаха като вкопани на местата си и зяпнаха гърба й.

— Всеки, който е чувал за Лъва знае, че той слага знака си само на онези, които го желаят. Аз бях равноправен участник в това дело. Ако инструментите му бяха тук, аз пак бих го накарала да ме татуира, пред всички вас!

— Отведете я — каза съдията, нарушавайки гробовната тишина.

Отведоха я. Тя се обърна назад и последното, което видя, бяха две златни лъвски очи, загледани след нея с дълбока тъга, примесена с бурна, горда любов.