Катрин О’Нийл
Господарят на рая (2)

1.

Лондон, 1832

Осем години по-късно

Пиратът ритна вратата и прекоси кабината на дамата. Огледа скупчените, изплашени жени и като кимна към прислужничките, изръмжа:

— Вън!

Хвърляйки безпомощни погледи към господарката си, те се изнизаха през вратата, оставяйки я насаме с прочутия корсар — Родриго Соро, бичът на Индийския океан.

С арогантна вежливост той пристъпи към койката, където тя лежеше трепереща, свита към стената в безполезен опит да се отдръпне от него. Той се наведе, притегли я към себе си и обезсили съпротивата й с целувка.

Тя го отблъсна, добила сили от яда си, но той не й обърна внимание. Бутна я обратно и дивашки разкъса дрехата й, разголвайки бялото й рамо. Стотици гърла ахнаха около тях.

— Ще трябва първо да ме убиеш — изкрещя тя, задъхана от борбата. — Никога няма да се подчиня на безумните ти желания!

Подсмихвайки се самодоволно, той й подхвърли с подигравка:

— Преди беше по-мила!

— Това беше преди да се превърнеш в отвратителен негодник.

— Но отвратителният негодник ти харесваше, когато бяхме деца — припомни й той.

— Само се преструвах. И беше преди да започнеш да унищожаваш корабите на страната ми, за да утолиш дивашката си алчност!

— А какво направи твоята страна за мен — изрева гневно пиратът — освен да обеси баща ми и да ми отнеме името? Нехая за Англия, caricia. Интересуваш ме само ти.

Тя се дръпна, тъй като той се приближаваше отново.

— Изпусна шанса си, Родриго. Ти ме обичаше, но ме изостави, за да преследваш жестоките си цели. Дяволско изчадие такова! Никога вече не бих повярвала и на една твоя дума! Никога вече няма да ти повярвам.

Пиратът отстъпи и зае мелодраматична поза в гаснещите светлини. С тежка въздишка той извиси глас с ръка на сърцето си.

— От името ми се боят надлъж и нашир Индийския океан — от Африканския нос до морето на Целебес^[1]. Плячкосвал съм кораби и съм събрал съкровища, достойни за кралски откуп. Но без любимата жена аз съм половин човек!

Отдалече се чу вик:

— Ахой, капитане! Английски фрегати^[2] на хоризонта.

Пиратът се озърна към тъмното място, където бе оставил любимата си.

— Никога не съм желал жена, както желая теб. Глупак съм, че те напускам. Въпреки това трябва да замина, макар и временно. Но добре запомни, моя единствена любов — нищо не е свършило между нас!

Завесата падна. Настъпи моментна тишина, последвана от гръмки ръкопляскания. Светлините се усилиха, дамата стана и излезе от сцената. Пиратът се опита да я последва, но аплодисментите станаха оглушителни. Завесата се вдигна отново. Замръзнал в опита си да се измъкне, пиратът пристъпи в средата на сцената и се поклони. И тъй като публиката тропаше с крака, корсарят смъкна шапката с пера от главата си, хвана златните си коси и дръпна. В ръката му остана перука, излагаща на показ мрежичка за коса. Мрежичката се беше килнала и по раменете на корсаря висяха шоколадови къдри. На негово място вече стоеше Габриела Аштън-Крос, звездата на лондонската сцена. Тя бавно протегна напред обутия си във висок ботуш крак и се поклони с мъжествено-префърцунен жест, така че носът й почти докосна пода. Този номер винаги успяваше да изтръгне възхитено ахване от публиката — толкова пиратски и сложен беше, при това изпълняван от същество, тъй очебийно женствено и въпреки това в продължение на няколко часа успяло да заблуди всички.

Габриела стоеше зад светлините на рампата като зад бариера и се кланяше. Чувстваше малка близост с тълпата, която бе покорила с изпълнението си. Те бяха просто инструмент за постигане на целта й. Усмихна се механично и хвърли поглед зад кулисите, където щеше да си отдъхне преди последното действие. Оттам улови погледа на по-малкия си брат Кълън, на чието лице имаше изражение, каквото тя не бе виждала досега.

Той беше момчешки красив млад мъж на двайсет години, с пет по-млад от нея, с пепеляворуса коса и тъжни сини очи.

Незаконни деца на дука на Уестбъри и любовницата му, двамата се сближиха особено много, откак в ранното им детство майка им беше умряла и те останаха в ръцете на баща си.

Не беше необичайно за Кълън да гледа представлението иззад кулисите и да се разхожда из театъра. Някои седмици идваше всяка вечер, толкова безпомощен се чувстваше без Габриела. Когато тя се изправи и му се усмихна, Кълън й помаха, викайки я да дойде. Това беше толкова необичайно, че събуди любопитството й.

С един последен поклон Габриела напусна сцената, последвана от хор разочаровани въздишки, и отиде да види какво става. Кимайки разсеяно на поздравленията на актьорите, тя профуча край тях като стрела.

— Трябва да говоря с теб веднага — провикна се брат й през шумотевицата.

Преди да успее да каже още нещо, режисьорът Хъмфри Холингстед, пробивайки си път през струпаните хора, се приближи към тях. Само един поглед беше достатъчен на Габриела да разбере, че пак е ядосан.

— Госпожице Аштън-Крос, вие пак преправяхте репликите си.

— Ами да, господин Холингстед, май тъй стана.

Той сграбчи гъстата си къдрава коса и направи няколко драматични движения, все едно я късаше.

— Ще ме подлудите! Все променяте текста! Никога не знам какво ще кажете в следващия момент! Всяка вечер играете различна пиеса.

— Мислех, че имам това право — обясни му тя, свивайки рамене. — В крайна сметка, аз написах тази пиеса. Нали, Кълън?

Като усети, че тя може да го намеси в спора, Кълън побледня.

— Ако не прекратите това — предупреди я Холингстед, — ще се почувствам принуден да премина към действие и да ви уволня.

Кълън отвори уста да каже нещо. Познавайки обаче склонността, на брат си към капитулация, Габриела се изстъпи пред него.

— Вие имате нужда от мен, господин Холингстед. Само привкусът на скандал, който аз придавам на тази пиеса, привлича публиката към нас.

— Предупреждавам ви, госпожице Аштън-Крос. Искам текстът да бъде представен както си е в последното действие. Както си е, госпожице Аштън-Крос. Това е заповед.

— Заповед? — Тя хвърли лукав поглед към Кълън, който извърна притеснено очи. Заповедите не й бяха по сърце и всички знаеха това. Холингстед също. Беше заповядал на Габриела да иде в леглото му и тя бе отказала.

Иззад кулисите се запромъкваха почитатели и изблъскаха Холингстед встрани. Бяха главно мъже, някои с гардении в ръце, но всички с изражението на покорни поклонници, жадуващи добра дума. Между тях имаше артисти, дендита и контета от най-разпуснатата част на Лондон. Барон Суолбърг и неговото ексцентрично обкръжение, в което се движеше и гърбавият му братовчед, току-що пристигнал от Германия. Граф Лигейт и развратните му приятели. Романистът Бълуър-Литън, чиито ръце внимателно опипваха Габриела, също беше тук, заедно с толкова други женкари от висшите класи на обществото, чиито животински навици сякаш бяха поощрявани от променящата Англия реформа. Всички до един привлечени единствено от шокиращата чувственост на пиесата — и от нея.

Като забелязаха Габриела, те се втурнаха вкупом към нея, почти събаряйки я от ентусиазъм.

— Не можем да говорим тук — каза тя на Кълън. Той започна да пробива път през навалицата и тя го последва плътно.

— Казах ти, че няма да спре при нас — каза един поет на приятеля си. — Никога не спира.

— Може би слуховете — предположи друг. — Може би тя просто не се интересува от мъже.

— Чух, че наистина познавала пирата, когато той живеел в Англия. Затова го играе толкова правдоподобно.

Мъжът се обърна и се взря във видението, приближаващо срещу тях.

— Чух… — той прилепи уста до ухото на другия и зашепна остро.

— Не! Не може да бъде!

Игнорирайки клюките, братът и сестрата си пробиха път през данданията до нейната съблекалня, където масите вече бяха отрупани с гардении. Индипендънт беше писал веднъж, че актрисата ги обожава, тъй че оттогава насам я засипваха с тези цветя, докато беше започнало да й се струва, че някой ден ще се задуши от тежкия им аромат.

— Защо е това бързане? — попита тя, приближавайки се към масата, за да изхвърли цветята.

— Татко прати да те заведат при него.

Габриела помълча миг, за да възприеме думите, после се извърна като в транс, изпускайки забравените цветя край масата.

— Изпратил е хора да ме отведат при него?

— В бележката пишеше да се явиш веднага. Чака те в Уестбъри Хаус.

Тя вдигна очи, срещна погледа му и разбра, че и той осъзнава значението на случилото се. Нито веднъж през всичките години, след като напусна една нощ имението му в провинцията, Дъглас Крос не я беше викал.

След като Кълън излезе, Габриела застана пред огледалото и започна да маже лицето си с крем. Забеляза, че ръката й трепери и се нарече глупачка. Ако дукът я викаше, това можеше да означава само едно: извоювала си е нещо като победа. Изведнъж в гърдите й забълбука огромно вълнение. Какво друго можеше да означава?

Чуваше, как отвън брат й дипломатично обяснява на почитателите й, че е била извикана по спешност и нейна дубльорка ще заеме мястото й. Тя изскочи от гримьорната, все още облечена в пиратския си костюм със шокиращо тесните му мъжки панталони, червена риза, жълт пояс около кръста и шарена жилетка, отметната от дясната страна, за да открие камата й.

Безспорно тя беше красива жена със силни черти, които, с повече сценичен грим и опъната назад коса, можеха да минат и за мъжки. Гласът й беше нисък и силен, което подсилваше илюзията. Но без грим и с разпуснати кестеняви коси беше трудно да си представи човек как успяваше да мине за същество от другия пол. Очите й бяха женски, с онзи ясен кобалтов цвят, който беше наследила от френската си баба, сияещи с блясъка на подтискана страст и затова изглеждащи някак сънливи; но тези очи бяха и бдителни, пронизващи със своя отбранителен поглед, сякаш опълчващи се срещу всеки, дръзнал да премине бариерите, които бе издигнала около сърцето си. Габриела не се досещаше, че очите й привличаха мъжете като магнит, но за това се говореше отдавна из задните стаички на Лондон.

Недоволно мърморене се понесе от тълпата.

— Трябва ли да си ходите? — простена един от поетите, притежаващ известни привилегии зад кулисите. — Чаках четири ужасни месеца, за да ви видя!

Намираха я великолепна, надарена, почти магьосница. Това й напомняше колко непоносима и неприемлива беше била за баща си в неговия свят на перфектен британски ред и почтеност.

Тя почувства още една необичайна за нея нервна тръпка. В къщата на баща си тя бе нищожество. Какво ли ще завари там, когато пристигне?

Кълън я придружи до алеята зад сцената, където я чакаше файтон. Габриела спря за момент, преди да влезе в кабината, гледайки брат си в очите. Леко докосвайки ръката му, тя го увери, че всичко ще бъде наред.

 

 

Файтонът се заклатушка в гъстата мъгла. Габриела се облегна назад и пое дъх на пресекулки, докато умът й трескаво работеше. Можеше ли това да е мигът, който бе чакала? Беше ли възможно всичката тази работа, решителността, страданието да са постигнали най-сетне своята цел?

Тя стисна ръце в скута си, опитвайки се да успокои развълнуваното им треперене, и си припомни времето, когато беше седемгодишна. Тя и двегодишният Кълън бяха току-що пристигнали в провинциалната къща на баща си скоро след трагичната смърт на майка им. Дукът ги приюти, но под постоянния натиск на Хейстингс, неговия законен син и наследник, отрече бащинството си и в крайна сметка се огъна пред настояванията на първородния, че сирачетата трябва да заслужат подслона си. Габриела стана прислужница, а когато порасна достатъчно, Кълън бе пратен да работи в конюшните.

Дълги години Габриела тайно плачеше всяка вечер в леглото си. Кълън беше твърде малък, за да помни майка им, но на момичето тя липсваше невероятно много, липсваше й споменът, че някой я завива вечер, че я прегръща — дори когато дъхът на онази, която я целуваше, вонеше на джин. Тогава Габриела не можеше да разбере какво бе направила майка й и защо я арестуваха.

Но с годините тя растеше в къщата на дука и малко по малко започна да нарежда парченцата от историята на майка си и да чувства негодуванието й. Тропическият остров Бо Балон, загубеният дом на майката, се превърна в центъра на Габриелините мечти.

Когато беше на седемнайсет, току-що напусната от единствената си любов, и изживяваше най-ужасната нощ в живота си, тя измъкна Кълън от леглото в разпукналата се зора и двамата напуснаха имението Уестбъри завинаги. Тъй като нямаше къде да иде, Габриела спря някаква възрастна дама в Хайд Парк и я попита дали не би могла да й даде каква да е работа. Дамата се оказа несравнимата Сара Сидънс, най-великата актриса на своето време. Вече старица, госпожа Сидънс отдавна се бе оттеглила от сцената, но нещо в смелото, дръзко момиче плени сърцето й.

Тя я приюти и насочи поразяващото присъствие на Габриела към няколко малки роли в представления на свои приятели. Постепенно разпозна в младото си протеже искрата на истинския талант, ала също така и импулсивност, и липса на дисциплина, които трябваше да бъдат обуздани. Но веднъж тя подхвърли на момичето, че, добре изградена, една театрална кариера би могла да бъде пътят към изпълнението на безкрайно много цели и мечти. Затова и започна да я обучава в изкуството на драмата, в което Габриела се оказа безкрайно послушна ученичка, и на дисциплина — за съжаление предметът, по който младата дама отбелязваше най-слаб напредък. После я прати в провинцията, където Габриела започна да си пробива път през купищата незначителни роли, които често я караха да се усъмни в желанието си да изучи прилежно този занаят.

Времената не бяха благоприятни за работа в театъра. Вече няколко години страната беше заседнала в тежка финансова криза и публиката намаляваше застрашително с всеки изминал ден. Хубавите женски роли бяха окупирани от звездите, затова на госпожа Сидънс й хрумна да използва необичайно дълбокия глас на Габриела като предимство — предложи й да се дегизира като мъж. Младата актриса последва съвета й и игра в няколко не особено интересни пиеси в продължение на година, усъвършенствайки се постепенно, докато един ден получи ролята на Яго и пожъна небивал успех. Много скоро театралната публика започна да се стича на тълпи към Стратфорд^[3], за да гледа изпълнението й. Не след дълго „Отело“ бе поставен и на Хеймаркет^[4], където спечели още повече почитатели.

Играта беше започнала вече да й омръзва, когато един ден съзря своя шанс.

Намаляващите богатства, които бащината й Британска източноиндийска компания внасяше в хазната на империята, не бяха в състояние да компенсират кризата. А в далечния Индийски океан положението на компанията се утежняваше от всеизвестния в момента пират Родриго Соро, който преследваше британските кораби със стръв и злоба, невиждани от златните години на пиратството отпреди цял век. В изблик на вдъхновение Габриела осъзна, че може да използва интимните си познания за корсаря, за да напише пиеса, която едновременно да унизи баща й и да постави Лондон в краката й.

Историята на Родриго беше сякаш създадена за сцената. Той беше син на известен пират, дръзнал да се противопостави на английската хегемония във водите край Сейшелските острови^[5]. След залавянето и обесването на размирника дукът на Уестбъри доведе момчето в Англия и го взе под покровителството си. Решен да цивилизова младежа, дукът го назова по английски Родерик Смит и пое грижата за образованието му, пращайки го в Хейлибъри, подготвителното училище на Източноиндийската компания. Родриго се оказа надарен и волеви ученик, способен да изтърпи предразсъдъците на съучениците си — и особено тези на Хейстингс — със завидно спокойствие и безразличие, което накара всички, включително и Дъглас, да се чувстват като глупаци. По-късно, по време на първото си пътуване до Източна Индия, Родриго надхитри всички, като опря кама о гърлото на капитана и пое командването на кораба. Той стана не просто пират, той се превърна в най-безпощадното чудовище, което някога бе върлувало в тези води, може би най-вече благодарение на образованието, получено от Компанията. Беше известен като Симба, Лъва, заради необикновената си португалска красота и поразяващи лъвски очи — и никой от Кралските военоморски сили не беше в състояние да го надвие.

Габриела знаеше тази история по-добре от всеки друг и интуитивно усещаше как най-точно да изиграе ролята му. Пиесата се прочу като „Отмъщението на Лъва“, но истинското й предназначение бе да вбеси Дъглас Крос, да раздуха скандал и да го унизи лично до такава степен, че да не може повече да я пренебрегва. Да го накара да й даде онова, което искаше, та в най-лошия случай просто да уталожи беса й.

Сега баща й я беше повикал спешно по време на представление. Това със сигурност значеше, че най-накрая планът й беше успял!