Катрин О’Нийл
Господарят на рая (56)

ЕПИЛОГ

Сейшелите

четири месеца по-късно

От борда на El Paraiso Segundo се спусна малка лодка. В нея седяха Габриела и Родриго. Когато стигнаха водата, той хвана греблата и се отдалечи от кораба. Габриела го гледаше как гребе и си спомни за времената, когато се срещаха край реката Оуз в Бедфоршир и той я возеше до тихия остров на любовта.

Но това беше минало, съвсем друг свят. В Махе Родриго бе поел поста губернатор на Сейшелите и в същия ден, по време на пищна церемония под звездите, взе Габриела за своя жена. Сватбеното празненство ги срещна с всички техни стари приятели. Уолис, назначен от Родриго за вицегубернатор, гордо разхождаше старата си шотландска униформа. Хигинс също беше там със своите помощници от племето Кикую, които скоро щяха да се върнат обратно в Африка. И, разбира се, там беше и Джон Фич, развълнуван като всеки баща на младоженка.

— Утре да сте си пак при нас, госпожа — каза той, когато тя го прегърна. — Животът беше така скучен без вас.

След празненствата новият губернатор и лейди Соро прекараха известно време на острова, за да накарат старата френска аристокрация да разбере, че законите срещу робството ще станат особено жестоки. Родриго държа реч пред резиденцията си, в която заповяда на всички плантатори от Сейшелските острови — между които и тримата злодеи Делон, Монтан и Дьо Вил, — да доведат робите си и публично да ги освободят. Робската институция им каза той строго, е минало на тези острови, както и навсякъде, където се вее английското знаме.

Сега Габриела гледаше назад към кораба, който ги беше довел до Фрегат. От борда, наведен над перилата, Кълън им махаше с щастлива усмивка. По време на пътуването те дълго бяха разговаряли за невероятния път, който трябваше да изминат, за да стигнат дотук — до нови отношения и връзки. Тези разговори не бяха с цел да се търсят нечии грешки, а за да отпразнуват възможностите на човешкия дух и да осмеят лудостта на онези, които се опитват да го сковат с предразсъдъците и ограниченията на класи, националности и раси.

Кълън беше настоял да дойде с тях до тук, но сега с нетърпение жадуваше завръщането си в Махе, където го чакаше нова отговорност. По време на дългото пътешествие бяха решили, че Кълън и Габриела ще върнат на Бо Валон стария му блясък, като отглеждат копра вместо памук и като наемат голяма част от стария пиратски екипаж за работници.

Родриго подкрепи идеята с ентусиазъм.

— Това, че си моя жена, не означава, че трябва да забравиш мечтите си — беше казал той. Когато тя му напомни как й беше обяснявал, че това са въздушни кули, той отвърна: — Но онези се основаваха на нещо зло. А ако наемеш хора, които търсят работа, това е добре за всички. Можеш да разделиш времето си между Махе и Фрегат. Така ще направя и аз.

Сега той гребеше, гледаше я и се усмихваше.

— Готова ли си за меден месец?

Тя видя изкусителния блясък в очите му и каза:

— Готова съм за всичко, което моят губернатор би си пожелал.

Меден месец! Цялото пътуване дотук беше един дълъг меден месец. И все пак перспективата за това прибиране у дома, в рая, изглеждаше толкова особено и вълнуващо, че приличаше на ново начало.

Бяха заобиколени от оранжево-лавандуловия блясък на залеза. Габриела погледна през рамо и видя сияйния Фрегат, мержелеещ се във величествения здрач.

Родриго загреба по-бързо, за да хване подходяща вълна, а Габриела внезапно се сети още веднъж за тяхната тайна среща под лунната светлина преди толкова години в Англия.

— За какво мислиш? — попита той и спря, когато забеляза мечтателния израз в очите й.

— Мислех за нощта, в която ме напусна, за да дойдеш тук — каза тя. — И тогава ме вози на лодка. Помниш ли?

— Много добре. Тогава знаех нещо, което ти не знаеше — че това ще бъде последната ни нощ заедно. Може би завинаги.

— Доста последни нощи заедно ни се събраха — пошегува се тя.

— Това е минало. — Той погледна очакващия ги остров. — Най-после си отиваме у дома.

— У дома — повтори тя и се усмихна в отговор на неговата усмивка.

Родриго се наведе изведнъж така рязко, че разклати лодката и я целуна влюбено. Габриела се притисна към него.

Когато след малко отново се сети за онази нощ, тя палаво повтори отдавнашните думи:

— Родриго, не ме оставяй!

Той вдигна вежда и попита шеговито:

— Искаш ли да те взема сега, тук, в лодката?

Тя се разсмя.

— Не, скъпи. Ще почакам, докато стигнем нашия остров на любовта.

Когато най-сетне хванаха една вълна, която ги отнесе до брега, Родриго излезе от лодката и, нагазил до колене във водата, вдигна Габриела в обятията си. Тя пак се разсмя, когато той я отнесе на плажа. Белият пясък преливаше в цветовете на залеза — розово, оранжево и малко златно, а по него играеха сенките на полюшващите се палми.

Той я пусна, довлече лодката на сушата, после пак вдигна Габриела и я целуна силно.

— Хайде да идем в къщата — каза той.

Отнесе я до мястото, където пясъкът преля в поляна с млада трева. И зад нея, заобиколена от надвиснали дървета, се издигаше къщата на неговата младост, къщата, в която не беше влизал повече от двайсет години, освен като нощен нападател. Сега те можеха да влязат заедно през входната врата и да я нарекат свой дом.

Когато си спомни последния път, когато беше тук, Габриела потръпна и се поколеба. Родриго усети това и я попита:

— Има ли нещо?

— Не съм сигурна…

— Какво има, caricia? Да не страхуваш от болезнени спомени?

Тя осъзна, че е така. Образът на Хестингс, легнал върху робинята, беше заседнал в ума й.

— Може би в крайна сметка свързвам бъдещата ни спалня с грозни неща.

Той й се усмихна загадъчно.

— Струва ми се, че сме се погрижили за това.

— Така ли? — Тя подскочи в обятията му. — И как?

— Почакай и ще видиш. Ама спри да се мяташ или ще се видя принуден да те пусна на земята.

Той я отнесе до огромната дива смокиня. Отблизо дървото беше изумително с древните си корени, образуващи естествена пътека към къщата.

— Това дърво е било тук стотици години — каза й той. — Дядо ми е построил къщата до него.

Той я пренесе под корените и през отворената врата. Там ги чакаха Мая и Канину с блестящи бели усмивки на черните си лица.

— Добре дошла в новия си дом. Всичко е готово, точно според нарежданията.

Родриго и Канину се заговориха на суахили и Габриела разбра, че са приготвили нещо специално за нея, въпреки че не разбираше думите. От кикота на Мая пък долови, че изненадата е някак си скандална.

— Какво сте направили? — попита ги тя.

— Ще видиш.

— Хайде, покажи ми тогава. Не мога да чакам повече.

Родриго я пренесе през прага, както се полага на булка, а после я качи по бамбуковите стълби. Тя забеляза отворените стаи, от чиито прозорци се виждаше поразителна гледка. Но в бъдеще щеше да има достатъчно време да изследва новия си дом. Сега в ума й, беше само изненадата.

Не можеше дари да си представи каква би могла да бъде.

На прага на спалнята Родриго спря и й отправи предизвикателна усмивка. Канину и Мая ги бяха последвали по стълбите, шушукайки помежду си. Родриго се обърна и с шеговито строг глас им заповяда да си вървят. Те си тръгнаха, но от усмихнатите им лица си личеше, че не са се обидили. Продължиха да хвърлят към Габриела заговорнически погледи, докато не слязоха на първия етаж.

— Не е кой знае какво — предупреди я той. — Няма да намериш купчина дублони в леглото си или някоя подобна пиратска глупост.

Тя се разсмя.

— Аз съм съпругата на губернатора и не поддържам връзка с пирати.

Той се присъедини към смеха й.

— Само недей да очакваш прекалено много.

Родриго отвори вратата с ритник и я внесе със замах в стаята. Още преди да я остави на пода, тя ахна от удоволствие.

Защото там, до задната стена, под сабите на дядо му, стоеше огромно квадратно легло, фрапантно застлано с ярки алени чаршафи.

— Родриго, ти си запомнил?

Тя се изтръгна от ръцете му, притича до леглото и зарови ръце в коприната, така както някога ги беше заровила в копринения сейшелски пясък.

— О, божествени са! Не мога да дочакам да…

— Неподобаващо държание за губернаторска съпруга.

— Още нищо не си видял от неподобаващото ми държание. Събличай се!

— Не сме ли нетърпеливи?

— Винаги съм искала да те видя гол сред тези алени чаршафи.

Той се подчини и започна да сваля дрехите си, но твърде бавно за вкуса й. Габриела се приближи до него и разкъса губернаторската му риза, а после издърпа финия колан от панталоните му на магистрат така, че те се свлякоха на купчина в краката му. Най-сетне той застана пред нея гол, застинал в цялото си стоманенотвърдо величие, целият златен и богоподобен, сякаш тялото му е били изваяно от самородно злато единствено за да доставя наслада на очите й. Ето че отново изглеждаше като пират.

Родриго падна по гръб върху леглото и тя въздъхна дълбоко. Алената коприна обгърна тялото му като рамка.

— Мога просто да си те гледам цяла нощ.

Оранжевото сияние навън беше изтляло, отстъпвайки място на дълбок виолетов здрач.

— Не съм си представял, че ще гледаш и няма да пипаш — нацупи се той. После разтвори мощните си обятия и я примами към себе си.

Всяко колебание я напусна. Тя се завтече през стаята и се бухна върху него. Той изпъшка и изръмжа нежно като сит лъв. Стисна я в прегръдките си и я търкулна по гръб на леглото.

— Чудя се — промърмори той, — как ли ще изглеждаш ти в тези алени чаршафи.

Ръката му хвана дрехата й и тя се закиска.

— Страхотна веселба, нали? — подразни я той.

Но когато колената му разтвориха бедрата й, смехът й притихна. Усети как сърцето й галопира под мощните ласки на ръцете му и твърдата настойчивост на златната му мъжественост. Преизпълнена с щастие, Габриела го целуна бурно и прошепна в ухото му:

— Ето това е моят рай!