Катрин О’Нийл
Господарят на рая (28)

27.

Те спряха с импровизирания си сал край един плаж, който Родриго нарече Анс Парк. Още от водата Габриела видя старите пиратски стени, вече поразрушени от стихиите.

По време на еднодневното пътешествие до Фрегат Габриела беше минала през всички стадии на тревогата. Едно чувство за предстояща и неизбежна опасност я разяждаше отвътре от момента, в който напуснаха своята вълшебна долина. Но вълнението на Родриго се предаде отчасти и на нея — тя усещаше необузданата му радост при вида на любимия му остров.

— Прадядо ми е построил тези стени — каза й той.

Отне им известно време да преминат рифа. Приливът беше непостоянен, морето се вълнуваше и усилваше опасността да заседнат в коралите. Габриела сграбчи въжето, което придържаше измайстореното от изсушено палмово лико платно.

— Сега виждаш защо е избрал точно този остров — извика Родриго. — Той е най-изолираният от всички. И практически непревзимаем. Няма начин да се добереш до него по време на югозападните мусони — заради вълнението. Човек може да се скрие там и да бъде сигурен, че ще е недосегаем. Но в моменти като този, по време на североизточните мусони, островът е открит за нападение от тази страна. Затова дядо ми е построил стените — искал е да го предпази от смелчаците, които биха дръзнали да прекосят рифа и да навлязат във владенията му. Виждаш ли, по укрепленията се още стоят старите оръдия.

Той пое ръката й, за да й помогне да слезе.

— Къде си живял?

— Къщата е от другата страна на този полуостров — той посочи към един хълм над плажа.

Те се заизкачваха по възвишението. Габриела вече се беше приспособила към горещината и се катереше леко, едва задъхвайки се. Когато стигнаха върха, тя ахна. Пред нея от едната страна се простираше обширна долина, обрасла с гигантски дървета — най-вече буа-д-фер и гаяк — примесени с палми и диви треви. Палмите се полюшваха на лекия бриз и блестяха на слънцето. От другата страна лежеше плажът, от който току-що бяха тръгнали, идиличен залив, покрит с бял пясък и заобиколен от разхвърляни скални блокове и старите пиратски стени.

— Никога не съм виждала нещо по-прекрасно — искрено каза тя. Родриго кимна и обгърна със спокоен поглед невероятно зеления океан.

— Като момче обичах това място. Седях тук и гледах към морето, и си представях историите за приключенията на семейството, които ми беше разказвал дядо ми.

— Дядо ти Дарио, така ли?

— Не, Дарио е моят прадядо, първият пират от семейство Соро. Той беше истински пират. Безмилостен като греха. Заграбил е всичко, което е притежавал. Включително прабаба ми.

— Откраднал я е?

— Отвлякъл, по-точно. Тя беше датчанка. Руса като мен. Видял я един ден в Кейптаун, хвърлил й око, изчакал да се стъмни, метнал я на рамо и отплавал с нея.

— И тя е останала?

Родриго се усмихна.

— Оказало се, че и тя си падала малко нещо извън закона. Харесало й да бъде отвлечената съпруга на най-страшния пират в тази част от света.

Габриела се засмя.

— Мисля, че бихме си допаднали с прабаба ти.

— И аз така мисля.

— Ами дядо ти, вторият пират от семейството?

— Meu avo — той ме отгледа след като майка ми умря, когато бях мъничък. Разбира се, тогава отдавна вече се бил оттеглил от пиратството. Реис също е бил пират, но по-голям идеалист от темпераментния си баща, Дарио. Когато Реис е възмъжавал, французите — твоите предци — нахлули тук. С памучните си плантации и робите си. Реис ги мразеше. И винаги предпочиташе да потопява робските им галери за забавление. През годините те атакували острова повече от половин дузина пъти, но никога не успели да го изгонят оттук. Господи, как обичах този старец!

— А баща ти? Третият пират Соро?

— Силвера Соро. Да, и той беше пират — имаше по нещо и от двамата. Беше попил много от идеализма на Реис, както и любовта към тези острови. Чувстваше дори по-силно от баща си, че те трябва да бъдат защитавани от нашествениците, които биха поругали красотата им. По това време над тези места сложиха ръка англичаните. Той атакуваше корабите с роби и понякога британски съдове и фрегатите на Компанията на Джон. Но нападенията му бяха обикновено извън Амирантите — и Д’Арос. Виждах го рядко. Британците държаха този остров под око. След като meu avo умря, той се връщаше да ме види поне веднъж или два пъти годишно. В крайна сметка при едно от тези посещения го хванаха и го обесиха без процес.

Габриела го погледна и почувства прилив на любов в сърцето си. За първи път усещаше, че го разбира. Че вижда кой е той и какво обича. Усещаше това в душата си. Потъна в прегръдките му и го притисна до себе си, осъзнавайки, че каквото и да се случи, те са взели правилното решение, като са се върнали в дома му. Може би това щеше да му даде сили за предстоящата битка — сили, от които щеше да има нужда.

Ръцете му я притиснаха по-здраво и той дълго я държа така, без да казва нищо.

— Стой мирно — прошепна изведнъж. Очаквайки опасност, подскочи в ръцете му.

— Стой спокойно и погледни зад себе си.

Тя се обърна. Вместо нападението, което беше очаквала, идя малка птица, подобна на гълъб, но с най-малките крила, които беше виждала.

— Това е белошиест дърдавец. Последната птица без крила в Индийския океан. Сродна на прочутия додо. Чувала си за тях, нали? Дядо ми ги е виждал на Мавриций като млад. Сега, разбира се, те са измрели. Изядени от котки и кучета, понеже не могат да летят. Сега виждаш последните птици, които са останали на света. Само шепа от тях още съществуват, и то на определени места по островите.

Птицата я накара да почувства нов прилив на безпокойство. Истината беше, че тя чувстваше любимия си точно толкова застрашен, колкото тази птица. Отново й се прииска да избяга обратно в техния мирен рай във Vallee de Mai.

— Ела — каза Родриго, като се отдръпна, но й подаде ръка. — Ще ти покажа дома си.

Вървяха доста време надолу по моравата и по билото на друг хълм, през гъста растителност и широки поляни. Родриго й обясни, че голяма част от старата растителност е била изгорена, за да се посеят кокосови палми, хлебни дървета, такамаки, казуарини и банани, които ги заобикаляха от всички страни. Когато се приближиха до къщата, от двете им страни се ширнаха полета захарна тръстика, ванилия, тютюн, сладки картофи, царевица, кафе, цинамон, папая, банани и всевъзможни зеленчуци, всички избуяли в тропическо великолепие.

— Ето ги и твоите гардении — каза той.

Габриела погледна натам, накъдето сочеше той. Разкошен храст, висок към половин метър, цъфтеше с десетки бели цветчета на пурпурни капки.

— Bois citron? — попита тя приглушено. Когато той кимна, Габриела тръгна към дръвчето като в транс. Тези цветчета символизираха копнежа й по рая на Сейшелите. Те бяха дребни и по женски фини, ухаещи със сладък, лимонов аромат. Прекрасни и крехки, те приличаха на майка й, която толкова ги бе обичала.

С пълни със сълзи очи Габриела зарови лице в тях, вдъхвайки аромата им. Не ги беше открила, както очакваше, в Бо Валон. А тук — в отнетия дом на Родриго.

— Трябва да вървим — напомни й нежно той. Тя го последва неохотно. Но преди това не пропусна да си откъсне едно цветче, което да мирише по пътя.

Налагаше се да бъдат внимателни. По едно време до ушите им стигна подозрителен звук и те веднага се скриха в един близък храст. Когато започнаха да изкачват следващия хълм, вече ставаше късно. Скоро слънцето щеше да залезе зад хоризонта, обливайки небето в краткотрайно оранжево сияние. И все още беше горещо. Габриела плуваше в пот и езикът й беше пресъхнал от жажда.

— Ето — каза Родриго просто и посочи в подножието на хълма. Тя проследи погледа му и видя симпатична, но проста дървена къща с две крила. Около нея се издигаше дървена ограда с покрит портал, където обитателите на плантацията можеха винаги да поседнат на сянка. От мястото, където стояха, се откриваше гледка и встрани, така че Габриела видя огромната индийска смокиня отпред, чиито въздушни корени оформяха нещо като аркада, водеща към предната врата. Домът изглеждаше удобен и приятен за живеене и от него се откриваше изглед към най-красивия океан на света, тъй като беше едва на две крачки от невероятния, обкръжен с палми плаж.

Но прекрасната гледка се помрачаваше от появата на неколцина полуголи африкански роби. Сред тях имаше една жена, чието дете — момченце на не повече от четири години — я дърпаше за краката и отчаяните му писъци прорязваха спокойната атмосфера. Един бял надзирател се появи край тях, за да види какво става и изплющя с камшика си, когато млад роб пристъпи напред да помогне. Жилото на камшика се вряза в лицето на злощастния самарянин и той падна назад, стенейки от болка. И въпреки че писъците на детето се усилваха, надзирателят направи жест на задоволство и затропа арогантно по стълбите, водещи към дома на Родриго. Габриела хвърли поглед към любимия си и видя, че е пребледнял, а юмруците му бяха яростно стиснати. Той изруга гневно на родния си език и се извърна от гледката.

— Bastardia! Те ме отвлякоха от родината ми. Наложиха ми езика си, обичаите си, изкривеното си чувство за справедливост. Откраднаха името ми, дома ми. Правото ми на свобода. Заробиха ме като… — Той обърна пълните си с мъка очи към нея и й заприлича на ранен звяр, който се подготвя за атака в болката си.

— Интересува ли те какво е да си окован във вериги? Това е. Да бъдеш принуден да гледаш как разрушават надеждите и мечтите ти, и духа на земята ти — и да бъдеш безсилен да ги спреш.

Сърцето й се сви пред болката му, тази болка, която той не беше разкривал пред никого по време на дългото си изгнаничество в Англия — нито дори пред нея. Габриела се пресегна, погали ръката му и усети как мускулите му се свиват и отпускат.

— Тогава и двамата сме оковани.

Той я погледна с подозрение.

— Защото аз съм окована от любовта си към теб.

За миг думите й не проникваха през гневната пелена, покрила мозъка му. Но когато най-сетне я пробиха, той отпусна рамене и я притегли в обятията си.

— Искам си дома, Габе — простена той в косата й. — Повече от всичко искам да премина спокойно през тази порта с тебе до рамото си.

Тя се отдръпна и потърси погледа му.

— Като каква? — прошепна тя, изплашена от думите, които той щеше да произнесе.

— Соmо mi esposa — каза той. — Като моя съпруга.

Тръпка премина по тялото й. Съпруга. Тази дума винаги я бе отвращавала. Все едно този, който я изричаше, искаше да каже всъщност притурка. А изведнъж й се стори най-красивата дума в английския език.

Тя погледна към красивата къща, която е била негов дом някога. Опита се да си представи как се провира под величествените корени на индийската смокиня, съзерцавайки я със страхопочитание. Опита се да си се представи като господарка на този дом. Видя как Родриго се задава по пътеката, потен и прашен. А тя се хвърля в обятията му и го целува радостно за добре дошъл. Видя златокоси деца, които се трупат игриво в краката й.

Деца, които да не трябва да се тревожат, че техният баща, пиратът, може да бъде обесен.

— Как се казва „дом“ на португалски?

Устата му оформи думата.

— Като на испански. Casa.

Тя повтори внимателно:

— Меа casa.

Той се усмихна леко. Но усмивката му беше тъжна, а ленивите му лъвски очи отново се обърнаха към долината.

— Sem lar — каза меко той, повече на себе си, отколкото на нея.

— Какво означава това?

— Бездомен.

Рязка болка в сърцето й разпиля красивата картина на дома им.

— Родриго, хайде да се връщаме. Да се върнем в нашата долина, преди да е станало твърде късно.

Преди той да успее да отговори, зад тях нещо прошумя. Те се извърнаха рязко и видяха как четирима мъже вдигат четири насочени към тях пушки.