Катрин О’Нийл
Господарят на рая (47)

46.

Вече близо пет месеца бяха в открито море. Пет месеца във вътрешността на кораба, без светлина, без въздух. Отделени един от друг, без друг живот освен собствените им мисли. Без посетители, освен пазачите, които им носеха храна два пъти дневно и бяха предупредени да се държат на разстояние.

За Габриела това беше в началото най-ужасното възможно мъчение. Не че се държаха зле с нея. Даваха й най-добрата храна на кораба. Пресни плодове и зеленчуци през първите месеци, тъй като се запасяваха по африканското райбрежие. Не бяха я вързали — можеше свободно да се движи в каютата си. От време на време стражите дори разговаряха по малко с нея, съобщавайки й какво е времето, описвайки синевата на небето.

Но тя не знаеше къде е Родриго, нито дали е добре. Когато попита стражите, те не й отговориха. До ушите й стигаха откъслечни слухове, но нямаше начин да провери дали са верни. Чу, че не му е предоставен същия лукс като на нея. Бяха го оковали като диво куче. Пазеше го страж — през цялото време. Всички добре помнеха как е превзел първия си кораб. Нямаше да позволят това да се повтори.

Веднъж чу, че е болен. Но като разузна, разбра, че стражът не го е виждал и не е сигурен. Не че не искал да го види. Всеки на борда си умираше да хвърли един поглед на прочутия Родриго Соро, ужасът на Индийския океан.

Липсваше й безумно. Копнежът й по него беше толкова силен, че я държеше будна през дългите нощи. В сърцето й имаше тъпа болка, сякаш й липсваше нещо жизненоважно. Да види прекрасния му жест на доверие и да бъде отделена от него беше най-кошмарната приумица, която съдбата можеше да им устрои. Габриела си спомни последните думи, които му каза, и потръпна. Ако само можеше да го прегърне и да изкрещи, че е сбъркала. Че знае, че не го е грижа за жертвата, която е направил. Как беше могла да предложи нещо толкова ужасно?

Но понякога, в самотната нощ, тя чувстваше прошката му. Понякога, ако напрегнеше въображението си, си представяше, че той идва при нея. Че я прегръща силно. Чувстваше любовта му и топлите му обятия. Най-накрая, усещайки присъствието му, тя заспиваше в неговите прегръдки.

И все пак беше агония да живее в клетката на собствената си жива фантазия. Нямаше начин да открие къде е той. Пред стаята и стоеше страж през деня и по-голямата част от нощта. Можеше да влиза и излиза когато си поиска, да отваря вратата, за да я проверява по всяко време. Ако Габриела изпуснеше нещо, ключът се превърташе в ключалката и вратата се отваряше. Липсата на уединение беше най-ужасна. Чувстваше се като опитно зверче, пазено за наблюдения. Чудеше се на смисъла на това. Едва ли мислеха, че ще разбие вратата и ще избяга. Мина повече от месец, преди да разбере причината.

Късно една нощ, когато пазачът без съмнение беше заспал пред вратата й, тя се събуди от някакъв звук. Смутена, вдигна глава от възглавницата и се заслуша. Тъкмо беше решила, че е сънувала, когато го чу пак. Тихо чукане от стената.

Първо си помисли, че са плъхове. Придърпа завивките и почти извика стража. Но тогава звукът долетя отново, в същия ритъм. Това не беше случайно. Някой чукаше целенасочено.

Отхвърли завивката и притича боса по дървения под. Чу звука пак, ниско на стената, като че ли от някого в съседната каюта. Тя коленичи и го чу пак. Тихо, почти незабележимо, в предишния ритъм. Който й напомни за африкански барабан.

Тогава разбра защо са я следили толкова отблизо. Държаха Родриго в съседната кабина. Прикован към пода, без съмнение, без никаква грижа за удобството му. Сърцето й се сгърчи. Той беше тъй близко, само от другата страна на стената…

Чукането долетя отново и тя сложи ръка на дървото, сякаш докосваше пръстите му през него.

— Родриго! — повика го тя тихо. Чукането спря. Тя опита пак.

— Родриго!

Изведнъж ключът се превъртя. Тя се извъртя, струя светлина заслепи очите й и пазачът застана като демон на прага.

— Какво става тук? — попита той.

Тя не току-така беше актриса. Притисна ръце към гърдите си и започна да стене тихо, сякаш в истерия.

— Чух гръм! — изплака тя.

Той почеса глава.

— Нищо не съм чул. Не, не очакваме буря. Не и днес.

— Но аз го чух, казвам ви! Не понасям гръмотевиците! Още откакто бях малка и баща ми ме наби по време на една буря. Винаги треперя, когато гърми.

Той влезе в стаята.

— Трябва да си го сънувала — каза той по-меко. — Няма буря днес.

Тя се дръпна и притисна гръб в стената, в случай че чукането се повтори. Щеше да реши, че е от нея. С окъпани в сълзи бузи тя зарита към пазача, а после се сви на треперещо кълбо.

— Хайде, хайде, госпожице Аштън. Въобразявате си. Това е от дългата липса на дневна светлина. Ще предупредя където трябва. Може би ще мога да издействам разрешение да излизате от време на време. Ще се радвате ли?

Тя го погледна като дете и кимна.

— Хубаво. Хайде тогава обратно в леглото и стига с детинщините.

Когато Габриела притихна под завивките, разбра, че има напредък. В секундата, когато стражът излезе, тя изскочи от леглото, обърса очи и се върна, на мястото си на пода. Много тихо почука в стария ритъм. Но от другата страна беше тихо. Родриго сигурно беше чул сблъсъка и беше решил да й спести опасността. Тя сложи ръка на мястото, където сигурно беше лежал по-рано и притисна буза в стената, желаейки той да почувства любовта, която му праща.

Две седмици никой не почука. После започна отново, но тя се въздържа да го вика, знаейки, че ще я чуят. Вместо това повтори сигнала и зачака отговор. Когато той дойде, тя се облегна, облекчена, на стената. Той беше добре. Общуваше с нея. Тя почти го усещаше от другата страна на стената. Но беше ужасно да не може да го повика. Да знае, че е толкова близо и все пак толкова недостижим. Започна да живее за тези почуквания, когато знаеше, че той мисли за нея, че иска тя да почувства любовта му. Не смееше да се свърже с него по друг начин. Не знаеше дали не го пазят. Ако чуеха почукването й, щяха да го накажат сурово и да го преместят.

По средата на пътешествието тя се събуди една нощ от различен звук. Вместо чукане се чуваше дращене. Като длето по дърво. За миг осъзна, че Родриго е измайсторил някакъв инструмент и се опитва да пробие дупка в стената. Това беше толкова дръзко, че тя почувства, как през тялото й минава тръпка. Ако го хванеха, последствията щяха да са сериозни.

Дълбаенето долиташе от време на време през следващите седмици. Очевидно не го оставяха дълго сам. Понякога само минути. Измислиха си код. Ако ключът се превъртеше в нейната ключалка, тя щеше бързо да подраска два пъти на стената и Родриго щеше да спре работата си. Когато пазачът си тръгнеше, шеше да почука веднъж, в случай че се върнеше. Често, докато церберът си тръгне, минаваше много време.

Работата беше мъчително бавна. Но заемаше мислите й, тя чакаше звука от другата страна на стената. Чудеше се ще го чуе ли тази нощ или — както често ставаше — трябваше да чака седмица или две.

Беше решила да му помогне. При всяко ядене търсеше възможност да скрие някой нож, поне лъжица. Не беше лесно. Наблюдаваха я като затворник, докато ядеше. Пазачът никога не й казваше нищо важно. Нищо за Родриго. Но тя знаеше всичко необходимо. Той беше жив. Мислеше за нея. Идваше към нея, малко по малко.

Най-накрая тя успя да пъхне един нож за масло в ръкава си, когато стражът си сваляше ботуша, за да почеше сърбящия го крак. Габриела притисна ножа, чувствайки хладната твърда стомана до трескавата си кожа. Когато пазачът я погледна, й се стори, че ножът гори в ръкава й и той ще забележи пламъците. Но той нищо не видя.

Така че тя започна да помага на Родриго в общата им цел. Винаги беше на пост, очаквайки да го чуе, преди да започне. Първия път той спря, щом чу шума от нейния нож. После, сякаш разбрал, той продължи с удвоено усърдие. Дълбаеха едновременно, докато той не й дадеше знак, че някой идва. Тогава тя сядаше и чакаше отново.

Най-щастливите мигове бяха, когато работеха заедно. Дългите часове, когато го чакаше, бяха самотни и несравнимо по-тежки. И все пак то заемаше ума й, караше я да мисли за бъдещето. През тези месеци тя не успяваше да мисли за нищо друго.

От време на време идваше Хейстингс да я дразни.

— Знам, че любимият ти страда — казваше той. — Че се топи. За теб или за свободата е трудно да се каже. Ти как мислиш, Габи? Възможно ли е един мъж да умре от желание по тебе?

Тя не чу Родриго в продължение на няколко седмици след първото посещение на своя несъщ брат. Тревожеше се непрестанно, мислейки, че Хейстингс е казал истината. Че Родриго е болен и умира. Тогава, една нощ чу шума, дълбаенето, и разбра, че е било лъжа. Вече нямаше значение какво казва Хейстингс. Докато чуваше тихото дращене, знаеше, че любимият й е жив и е добре.

Но всичко вървеше бавно. Корабът беше построен да устоява на всякакви бури. Дървото беше твърдо като скала. Габриела едва успяваше да направи и дупчица в него с тъпия си нож даже след седмици дълбаене.

И все пак напредваха. Трябваше да използва парцалената черга, за да прикрива малката дупка, която беше направила в дървото. Изразявайки отегчение от заобикалящите я вещи, тя накара пазача да премести масата и стола до стената, но за да не събуди подозрение, го накара да размести и останалите мебели.

Когато плаваха вече четвърти месец, тя беше издълбала дупка с размера на мъжки юмрук. И още не беше стигнала до отсрещната страна. Когато се почувства съвсем обезкуражена, чу внезапно пукане в дървото. Почувства, как то поддава под пръстите й, как се цепи. После настъпи тишина. Но в следващите няколко дни се случи пак. Веднъж всяка нощ. Сякаш Родриго си пробиваше път през стената с по един болезнен напън на нощ.

Веднъж се чу силен трясък и тя видя как парче дърво се отделя от стената. Седна за миг, изумена. После, осъзнавайки какво означава това, се нахвърли върху него и започна да изрязва треските една по една. Не я интересуваше, че я издраскаха до кръв. Искаше само да достигне до него.

Докато провираше пръсти през малката дупка, замръзна. Защото там, където преди миг беше имало дърво, сега имаше ръка. Докосването му я наелектризира така, сякаш беше погълнала мълния. Можеше да докосне само два негови пръста, но това стигаше в очите й да бликнат радостни сълзи.

— Родриго — прошепна тя, а й се искаше да може да изкрещи името му. Тогава ръката му се дръпна бързо и тя разбра, че стражът му се е върнал. Това беше ужасен миг. Да не чувства вече докосването му след толкова време! Тя прокара пръсти през устните си, вкусвайки аромата му, опитвайки се да влее спомена за съприкосновението в измъченото си сърце.

През следващите няколко дни те уголемяваха дупката парче по парче, така че да могат да се доберат до още един пръст, после още един… Скоро Габриела можеше да стисне ръката му. И все пак още не се осмеляваха да говорят. Беше по-опасно от всякога. Ако сега откриеха дупката, щяха да ги разделят. Тя просто стискаше безмълвно дланта му и се наслаждаваше на мига. После той чукна и издърпа ръка.

Тази нощ наистина се развихри буря. Габриела не виждаше светкавиците, но чуваше търкалящите се по небето буреносни облаци. Мебелите се плъзгаха по цялата стая. Стражът, спомняйки си измисления й страх от бури, влезе да я провери. Но когато бурята се разрази още по-силно, стана нужда всяка работна ръка да е на палубата. Той й каза, че ще се върне, когато нещата се успокоят и я остави сама.

Сърцето й биеше бясно, когато отметна чергата и се вгледа в малкия отвор в стената. Бурята щеше да им даде ввъзможност не само да се докоснат, но и наистина да се почувстват след толкова време. Ръката се появи веднага. Тя я сграбчи и потъна във вълната доволство и спокойствие, която я обля. Сякаш се беше прибрала у дома.

Докато бурята бушуваше и корабът се мяташе и скърцаше, те си държаха ръцете. После мощен гръм разтърси съда и се случи нещо необикновено. Тя чу гласа му.

— Габе. Габе.

Неочакваният глас я стресна, а после я хвърли в необуздана радост. Тя стисна ръката му по-силно и каза:

— Родриго, любов моя. С теб съм.

— Добре ли си?

— Да. О, Родриго!

— Обичам те, caricia. Трябва да стигна до теб.

— Миличък, съжалявам. Аз съм виновна. Заради мен си прикован към пода, вместо да стоиш на кърмата на кораба си. Ще можеш ли да ми простиш някога?

— Няма какво да ти прощавам. Избрах този път, защото осъзнах, че си права. Без значение какво става, това е правилният път.

— О, Родриго! Толкова те обичам.

— Някой идва. Трябва да вървя.

Всяка нощ в следващите няколко седмици, докато бурята продължаваше да бушува, те успяваха да си уредят кратка среща. Габриела лягаше на пода и стискаше ръката му. Понякога говореха за чувствата си, изразяваха с думи страстта си. Той не можеше да докосне друго освен ръката й, но тя усещаше как я желае през дългите нощи. За да се разсейват, той й нашепваше нежни фантазии, каквито не беше и сънувала. Разказваше й на какво го е учила Шейла и искаше да сподели всичко с нея. Отделена от Родриго, Габриела чувстваше силата му повече отвсякога. Никога съюзът им не бе бил така пълен, изключителен, което се коренеше в безкрайното им доверие и копнеж един по друг. Свързваха се чрез гласовете си, всяка нощ. Скоро тя започна да му казва неща, които никога не би казала на друго същество. Започна да чувства, че би дала остатъка от живота си за тези среднощни срещи. Но една сутрин, точно преди да изгрее слънцето, точно когато току-що се бяха разделили, тя чу далечния вик на дежурния на вахта:

— Англия! — викаше той, известявайки началото на края.