Катрин О’Нийл
Господарят на рая (4)

3.

Доклънд беше един от лошите квартали в Лондон, но Габриела го прекосяваше без страх, с безразсъдното безгрижие на човек, тъй свикнал със заобикалящата го среда, че вече не вижда опасностите, на които тя го излага. Тя винаги беше обичала района около реката, където майка й и тя, още като малка, ходеха да гледат страхотно интересните индийци, доведени от далечната страна отвъд океана. По това време Източноиндийската компания, позната на широкия кръг служители като Компанията на Джон, царстваше над моретата. Най-престижната и мощна търговска компания в света, тя се движеше неуморно като огромен часовников механизъм, за да бъде в крак с вноса на подправки, памук, селитра, порцелан и чай. Но напоследък в Компанията се забелязваше сериозен спад. Говореше се даже, че добрите стари кораби ще бъдат заменени от параходи, за които се носеше слух, че ще прекосяват разстоянието до Индия за половината от времето, нужно на обикновените платноходи. Това беше поредният знак за промяната, настъпваща навсякъде по света. В желанието си да запази спомена за майка си, Габриела все още предпочиташе да живее близо до така любимите на Каприс докове. Тази вечер обаче източноиндийският док бе тих като гроб, а разбитите му каменни пътеки пусти, като изключим нощните пазачи, които правеха обиколката си.

Габриела прекоси Кучешкия остров, където се намираха повечето от по-новите докове, и вонята на Темза нахлу в ноздрите й. На това място витаеха странни миризми и звуци, създаващи чувството за космополитен хаос и гниене. Мина през Чайнатаун^[1], където ароматът на печено прасе и джинджифил й напомни, че след представлението не е хапвала нищо. Провираше се покрай групички ирландски и индийски улични музиканти, край които подскачаха весели танцьори. Видя няколко африкански семейства, освободени роби, които бяха подредили домакинствата си на улицата. В Англия се надигаше вълна от реформи, набрала сили след смъртта на Джордж V. Наскоро, след революция в северните провинции, Камарата на лордовете бе приела нов радикално-реформаторски закон, даващ нови привилегии на средните и работещи класи, за който се смяташе, че ще промени сериозно Парламента за в бъдеще.

Въпреки това тази вечер момичето не мислеше за политика, тъй като умът й бе зает с новините, които щеше да съобщи на брат си. Колко щеше да се радва да го отведе от Лондон и всичките опасности, на които този град излагаше момче като него. Тя го обожаваше, но знаеше по-добре от всеки друг, че е безпомощен и слаб. Това беше проклятие, тегнещо над мъжете от рода Аштън. И вуйчо й, и баща й бяха били такива, затова за тях се бяха грижили съпругите им. Все още чуваше гласа на майка си: Винаги трябва да пазиш Кълън, Габриела. Той е слаб. Във вените му тече кръвта на Аштънови. А те са били и винаги ще бъдат слаби.

Въпреки мъглата тя забеляза клатушкащия се пред „Кръчмата на дуелистите“ фенер. Не беше трудно да се досети, че ще открие Кълън там — той обожаваше дъщерята на ханджийката, Хали, и ходеше да й се любува всеки път когато се изплъзнеше от погледа на Габриела. Това беше стара таверна, където се бяха провеждали дуели по времето, когато моряците от Хейлибъри се биели постоянно било за да защитят честта си, било за да спечелят симпатиите на младите момичета. Но в последно време кръчмата представляваше по-скоро музей с кръстосани шпаги, накачени по стените, и портрети на някои от най-прочутите й стопани от старите времена. Отдавна изоставена от служителите на Компанията и от джентълмените, сега тя се посещаваше от докери, бъчвари и пристанищни хамали, както и от всякакви други работници. Беше западнала и се бе превърнала тъкмо в мястото, където би отдъхнал извънбрачният син на дука след посещение при любовницата си.

Приближавайки се, Габриела чу, че вътре се е разиграла свада — хора крещяха и масите се преобръщаха върху дървения под с ужасен грохот. Любопитна да види какво става, тя бутна вратата и залитна пред вълната от дим, воня на бира, тютюн и мъжка пот, която се стовари върху нея. Чу гневни гласове, но първоначално не беше в състояние да види какво всъщност става.

— Дръжте го, момчета — изрева груб работнически глас. — Да намажем нехранимайкото с катран и да го оваляме в пера!

Когато пред очите й се проясни, Габриела видя група мъже, които притискаха някого към дълга маса. Тя веднага позна бандата на Родърхид — двама братя и трите им другарчета, които редовно прекосяваха реката, за да направят някоя поразия. Бяха злобна, яка сган, за която краденето на корабен товар беше ежедневие. Лицата им се кривяха в ехидни усмивки, докато извиваха ръката на жервата си, така че да изпищи. Точно в този момент жертвата извърна глава и Габриела без особена изненада разпозна агонизиращото лице на Кълън. Всеки път, когато отклонеше поглед от него, той попадаше в някаква беда.

В същия миг той я забеляза и изврещя умолително:

— Котката, Габи. Те мъчеха котката на Хали.

Един от бабаитите издигна къдрава рижа котка над главата си и попита:

— За тая ли приказваш, дребен? Толко’ сладко създание, ще ли ти се да си го хапнеш за вечеря? Мно’ о ме кефи тоя мъник. А още по ш’ме кефи с подпалена козинка.

Замахвайки с котката към бумтящия огън, той се изкикоти щастливо, когато един от другарите му изви повторно ръката на Кълън и го накара отново да пищи от болка. Габриела пристъпи към главореза, който държеше съскащото и плюещо животно, изтръгна го от ръцете му с рязко движение и така изненада бандита, че не му остави време да реагира. Котката изфуча, явно наранена.

— К’во пък, момчета — философски въздъхна бабаитът. — Ще мъчим вместо нея тоя женчо.

Той тръгна към Кълън, а останалите го издърпаха да се изправи. Един от тях сграбчи косата му и издърпа главата му назад, докато друг от бандата забиваше юмрука си в стомаха му.

Като остави внимателно котката на земята, Габриела тръгна към тях.

— Колко пъти съм ти казвала — обърна се тя към брат си, — че ако искаш да се оправиш в тоя свят, трябва да се научиш да излизаш наглава с разбойници като тези тук.

Вратата се отвори наново и в помещението влезе някакъв мъж, приведен под тежестта на ведро стопен катран.

— Ето ви го катрана, момчета. Хайде да свършваме с тая работа.

Ведрото беше донесено по-близо и острата воня на катран изпълни стаята. Габриела усети в себе си първата тръпка на гняв към мъчителите на брат си, а не към него, и измъкна шпагата си.

— К’во ще кажете за т’ва, момчета? — засмя се главатарят. — Курвата си мисли, че мо’е да спаси братлето си. Откъде се довлече, кукло? — прибави той, оглеждайки облеклото й. — Тоя костюм от някой махараджа ли го взе?

Приятелите му се изкикотиха като хора, намислили нещо недобро. Габриела замахна няколко пъти, за да ги накара да се отдръпнат и опря острието до врата на новодошлия, тъй като той загреба катран от ведрото си. Това беше Уили Уилкинс, най-злият от бандата.

— Страхувам се, че трябва да те помоля да престанеш — каза му тя със съжаление. Уили сякаш се стресна от думите й. За момент замръзна на мястото си, а катранът се застича от пръчката на пода. Изведнъж един от другарите му извика:

— Горе главата, Уилкс!

После издърпа една от висящите на ръждясали куки по стените шпаги и я завъртя над главите на останалите, така че тя заблестя като светкавица. Метна я и мургавата лапа на докера пусна пръчката и се вдигна, за да хване ефеса на прелитащата над главата му сабя.

— Прощавай, маце — ухили й се той. — Май че все пак ш’ се заемем с твоя лигльо там.

— За мен е удоволствие да ви разочаровам.

Габриела зае отбранителна позиция, тялото й започна да се накланя наляво-надясно, стъпалата й застанаха под прав ъгъл, а дясната й ръка се вдигна за атака.

— Кво ста’а тука, по дяволите? — изфуча противникът й. — Така ли се държи оръжие, скъпа?

Тя не се изненада от скептицизма му. Беше изучила италианската фехтоваческа техника, твърде непозната в Англия в сравнение с френската. Стойката настрани към противника намаляваше пространството между нея и него, макар и да изискваше по-голяма бързина и ловкост. Но нека си мисли каквото иска. Тя просто го поздрави с усмивка.

Уили нападна пръв. Тя го парира с лекота, играейки си със шпагата му, за да изпита силата на духа му. Когато нанесе ответен удар, той се изхили:

— Глейте стария си другар, момчета! Глейте как кръстосва шпага с едно моме!

Преди да успее да се доизкаже, Габриела се хвърли рязко напред и изби сабята от ръката му. Отворил уста, той проследи полета на оръжието във въздуха, докато то падна в обутите в ботуши крака на един от другарите му. Тя не губи време. Докато мъжете я зяпаха невярващо, тя профуча напред, замахна към тези, които държаха Кълън прикован към масата, и се усмихна ехидно, когато те отскочиха. Кълън прибяга до ъгъла, за да успокои закръглената Хали, която мърмореше нещо над наранената си котка.

Мъжът, в чиито крака бе паднала шпагата, я вдигна и се хвърли напред.

— Ще правиш на идиот нашия човек, а? — викна той, а русият му мустак се разтрепера. Габриела отскочи ловко, а шпагата й засвистя пред нея, предугаждайки всяко движение на противника. Тя чуваше как червенокоската ридае в ъгъла и как Кълън се старае да я успокои. Кръчмарката хулеше безсилието му, но той не направи и опит да влезе в битката. Габриела командваше положението, както я бяха учили, концентрирайки се върху бързите, резки удари на шпагата на младежа.

— Ще съжаляваш, че направи брат ми на глупак — предупреди го тя с характерния си дрезгав глас.

— Аз тая я знам — изкрещя един от мъжете. — Тя е кучката, дето играе пират в театрото.

— Значи нема проблем да й разкажа играта, а?

Тя не сваляше поглед от противника си. Когато той нападна, тя се наклони назад, изчаквайки реда си. Той замахна с по-голяма сила, но тя го парира с високо вдигната лява ръка, за да балансира тежестта на шпагата си. Той се обърна ухилен към приятелите си и каза:

— Че то било фасулска работа, момчета!

В този момент тя се хвърли напред и сряза част от мустака му с острието на оръжието си. Ръката му се вдигна към бузата и веднага се изцапа с кръв. Разсърден, той атакува мощно, кръстосвайки шпага с нейната, решен да я сломи със силата си. Но тя буквално танцуваше пред него с развени коси, парираше и контрапарираше, докато той се биеше с още по-голяма жар. Обаче силата на ударите му му пречеше да я докосне дори веднъж с острието си. Тя беше твърде бърза, твърде ловка. Твърде обладана от мисълта да го накара да си плати за обидата.

Беше се упражнявала със синьор Сифреди, италианския майстор на шпагата, който преди години беше подготвил, без да иска, Родриго Соро за престъпния му живот в моретата. В началото Габриела се беше упражнявала, за да може да посрещне физическите изисквания на ролята си. Но после откри с учудване, че харесва благородния спорт, дори има дарба за него. Синьор Сифреди откри в нея качество, което наричаше Intrepido — рядка смелост, която притежават само най-големите майстори на острието.

Габриела обезоръжи противника си, след което се обърна към чакащите наблизо негови другари, опълчвайки се едновременно срещу двамина от нехранимайковците. Необременявана от тежки и неудобни поли, тя скочи върху масата и стовари ботуша си в лицето на един от братята, като го изпрати към празното ведро. То се отърколи, разливайки катран по пода. Като видя това, тя напрегна цялото си умение, за да набута и останалите в лепкавата каша. Те се вбесяваха от клопката и губеха предимството си. Годините на сурови тренировки сега й послужиха добре. Докато мъжете дишаха с мъка, тя дори не се беше изпотила.

— Имам новини — подвикна тя към Кълън и се разсмя, когато един от противниците й се подхлъзна и падна върху друг, стоварвайки се по лице в катрана. Тя замахна, поряза ръката на съперника си и обяви:

— Те се предадоха, Кълън. Най-накрая Бо Валон е наш.

— Наш? Как така наш?

— Дадоха ни го, свободен от всякакви задължения и тежести.

Той замръзна с котката на ръце, а видът му беше изключително объркан.

— Ти сигурна ли си?

— Разбира се. Всичко е уговорено.

— Но, Габи, защо ще правят такова нещо? След всички тези години?…

— Има ли значение? Важното е, че победихме. Бо Валон е наш.

За момент тя не можа да продължи разговора. Един от биещите се я притисна към бара. С ръце зад гърба си тя скочи и се приземи на тезгяха. След това ритна момчето в лицето и го отпрати надалеч.

— Не е в техен стил, нали? — викна Кълън след малко.

— Засрамих ги и те поддадоха. Кълън, радвай се. Мечтата ни се сбъдна. Най-сетне ще си отмъстим за онова, което сториха на мама. Животът й ще придобие смисъл чрез нас.

— Те сигурно искат нещо в замяна?

— Да изчезна и да престана да позоря фамилното име, което ще направя с удоволствие. И да дам съгласието си „Отмъщението на Лъва“ да бъде спряно завинаги. Явно дните на пиратство свършиха за мен. Също и животът в Англия.

— Но, Габи… Мислиш ли, че и аз трябва да идвам с теб? — Той се обърна и погледна томително към Хали. — Може би бих могъл…

— Естествено, че идваш с мен! Мислиш, че ще те оставя тук? Ще те отведа на сигурно място. У дома, Кълън! У дома в Бо Валон.

Тя погледна към брат си навреме, за да забележи как един от русите гиганти се промъква към него изотзад.

— Пази си гърба — предупреди го тя.

Той се извърна и почти се сгромоляса от страх на пода. Изведнъж двамата се оказаха заобиколени от тълпа юначаги, които до момента се бяха задоволявали да наблюдават представлението. Напредваха към тях, въоръжени с шпаги, сопи и стиснати юмруци, на помощ на другарите си. Габриела сграбчи Кълън и го бутна зад себе си, защитавайки се срещу новите си противници, като забелязваше с ужас как вълна след вълна освирепели докери настъпват срещу им. Настроението им се беше изменило от недоверчива насмешка към жажда за отмъщение.

— Но, Габи — настоя Кълън, почти не обръщайки в шока си внимание на затрудненото им положение. — Там има пирати! Родриго се укрива някъде край Сейшелите, нали?

Виждайки, че единствената им надежда е да си плюят на петите, Габриела бутна Кълън към вратата.

— Проклет да е Родриго!