Катрин О’Нийл
Господарят на рая (42)

41.

На следващата сутрин Габриела се събуди и веднага посегна за Родриго. Но той вече си беше отишъл. Погледна към слънцето и разбра, че е вече късно, почти обед. Нищо чудно, помисли си тя с усмивка. Бяха се любили часове и часове. Заспаха по зазоряване.

Тя се облече и излезе на заслепяващата слънчева светлина. Родриго се беше върнал в укреплението и тренираше наемниците си така, сякаш не беше прекарал нощта в даряване на непредставимо удоволствие на любимата си. Едва ли беше спал повече от два часа, но изглеждаше освежен. Тя го погледа известно време, погледа начина, по който мускулестото му тяло се движеше, докато той показваше удари със шпага, припомняйки си как се беше движил снощи. Сърцето й биеше лудо. Пърхаше като пеперуда в мрежа в гърдите й. Полубездиханна и засрамена, тя видя, че някои от мъжете я гледат с потайни усмивки. Сигурно изглеждаше напълно изтощена от изминалата нощ. Така се и чувстваше. С разпусната по гърба коса, с все още тръпнещи от докосванията му гърди, с лице, което пламваше при всеки спомен за това… как нямаше да разберат?

Родриго почувства погледа й, спря и се обърна. Той никога не показваше чувства пред хората си. Но сега протегна ръка към нея. Тя притича и я улови. В очите му виждаше, че е така щастлив, както и тя. Той я прегърна и я задържа така за миг. После каза с игриво английско произношение:

— Тази нощ беше поразително забавна, нали?

Габриела се засмя, чувствайки се невероятно щастлива.

— О, поразително.

Денят премина бързо. Тя го прекара в съзерцание на любимия си от сянката, докато пиеше вода и ядеше хлебни плодове и манго, за да се разхлажда. По залез тренировката не беше свършена, затова продължиха и по тъмно. Но Габриела знаеше, че умът му не е в работата. Той постоянно я поглеждаше, докато търпеливо се опитваше да обясни схващания, чужди на африканците. Всеки път, когато се наканеше да си върви, те му задаваха нови въпроси и той се принуждаваше да остане.

Габриела започна да го дразни всеки път, когато я поглеждаше. Усмихваше му се закачливо или го поглеждаше подканящо. Прокарваше длан по гърдите си така нежно, че приковаваше погледа му. Тя видя, че той се разсейва все повече и повече. Когато погледна към издутината в панталоните си и обратно към нея, тя отметна глава и се разсмя, радвайки се на властта си да го възбужда, да отклонява мисълта му от работата.

Най-накрая той успя да се откъсне и каза на мъжете да отидат да вечерят. Отиде при Габриела и седна до нея под палмовото дърво, полягайки настрана с протегнати дълги крака. Хигинс им донесе риба на едно листо и те си я поделиха с пръсти, разговаряйки интимно и целувайки се между хапките. Докато небето потъмняваше, те чуха африканските барабани в далечината. Новаците явно се забавляваха.

— Чувствам се като младеж с първата си любов — призна й той.

— Аз пък не.

Той вдигна вежда и я погледна.

— Чувствам се като току-що съзряла жена. Която тъкмо е осъзнала каква може да бъде любовта.

— Аха. Но ние едва започваме да я откриваме.

Той се приведе и я целуна така, че Габриела падна назад в пясъка. Тялото му затисна нейното, а устните му запечатаха нейните с дива целувка. Тя забрави храната си и рибата се изплъзна от пръстите й, когато вдигна ръка, за да я прокара през косата му.

— Като си помислиш само, че дължим всичко това на Хейстингс — прошепна тя, изумена, че се чувства достатъчно свободна, за да говори спокойно за нещо, което я беше измъчвало толкова време.

Той се замисли изведнъж.

— Мислих за това. Знаеш, Габе, че Хейстингс никога преди не е споменавал това. Знам, че е обещал, да не го прави, но не му е присъщо да спазва така обещанията си. Никога не го е запращал в лицето ми, въпреки че е имал хиляди възможности през всички тези години. Дори в Занзибар не продума, докато ти не го нарани така, че той се изтърва от болка и обида.

— Какво говориш?

— Веднъж ти каза, че той не изпитва чувства към другите човешки същества. А ето, че има чувства към теб.

— Той така си мисли. Но аз казах истината. Хейстингс не знае какво е да обичаш. Той е неспособен на любов. И аз вярвам, че мисълта за това го плаши. Затова се държи така с мен.

Над тях се чу тих звук, сякаш някой тихо прочисти гърлото си. Те вдигнаха очи и видяха един от старейшините на племето Кикую, който стоеше, облечен в ярка роба и ги чакаше търпеливо да свършат. Кикую не одобряваха публичните прояви на любов и, въпреки че любовниците бяха добре прикрити от тъмнината, на лицето му беше изписано недоволство.

— Извинете ме, bwana. Онези хората говорят, че иска да се присъедини към ваше племе.

Родриго изръмжа, смутен.

— Кои хората?

— Кикую. Те им се иска да бъде част от ваше племе.

— Кажи им, че вече са. — Той се обърна обратно към Габриела.

— Извинете ме, bwana, но те не мисли да са част от ваше племе. Те вижда, че някои от ваши мъже носи почетен знаци на гръбове. Величествени птици, чиито криле се разтваря в летеж. Тези Кикую горди, bwana. Те иска същи белези за себе си.

— Много добре — каза Родриго. — Друг път.

— Извинете ме, bwana.

Родриго се надигна с нетърпелива въздишка и попита:

— Какво има? Не ми ли се полага малко спокойствие?

— Тези Кикую чака ваше присъствие за правене на церемония.

— Какво… ама сега ли?

— Те знае за такава церемония и я иска за себе. Кикую не чака, bwana. Те иска сега.

Родриго скочи на крака и последва мъжа по плажа. Габриела тръгна след тях. Надалеч се провидя сиянието на чудовищен огън. Около него бяха се събрали стотици мъже, които танцуваха под лунните лъчи и светлината на пламъците на ритъма на барабаните. Гледката беше дивашки красива всички тези черни, мускулести, лъснали от пот тела, извиващи се под упойващите звуци.

Когато се приближиха, един от африканците пристъпи към тях и протегна към Родриго дървена купа с дълга и остра игла. Уолис също дойде и каза:

— Опитах се да им обясня, че не могат просто така да искат ритуала да бъде изпълнен, но те не ме и слушаха. Отказват да продължат работа, ако не получат същите права като всички ни.

— Това е въпрос на чест — промълви замислено Родриго. — На уважение.

Габриела си помисли за деня, в който за първи път беше станала свидетел на този ритуал. Беше й се сторил варварски, жестокост, нанесена на неподготвени хора. Един вид подпечатване на смъртната им присъда, ако ги заловят. Но тук, в сиянието на огъня, под луната и звездите на Африка, тя видя красотата му. Тези хора искаха да се знае къде им е мястото. Искаха племенния знак върху плътта си.

Родриго я погледна.

— Дамата и аз имаме планове за нощта…

— Не — отговори му твърдо тя. — Трябва да го направиш. Те се трудиха много. Заслужават тази чест.

Така че Родриго подаде инструментите на Уолис и седна с нея на плажа, за да наблюдава това, което ставаше. Беше внушително като преди, но сега беше и невероятно величествена церемония. Светлината на луната, отразявана от пясъка, плясъкът на вълните, сиянието на звездите, пукотът на огъня, смразяващият ритъм на барабаните.

После всичко свърши. Татуираните мъже танцуваха. Уолис отиде да подклажда огъня. Родриго се присъедини към него, за да поговорят. Гигантските пламъци очертаваха силуетите им в нощта.

Изведнъж Габриела извика:

— Чакайте!

Тя се надигна. Тръгна напред с бавни, но сигурни стъпки, смъкна задната част на роклята си и коленичи пред Родриго с гръб към него. Той се поколеба.

— Сигурна ли си?

— Никога не съм била по-сигурна за нищо. Вече знам какво е да си роб. И аз искам да се присъединя към племето ти, да ти предложа предаността си, верността си, живота си. Да служа на каузата ти рамо до рамо с теб. И аз искам този знак на честта.

— Знаеш какво означава това — предупреди я той. — Ако те хванат някога, няма да можеш да се престориш, че съм те отвлякъл. Добре известно е, че не слагам знака си върху никой, който не желае. Това ще е доказателство, че си се присъединила към мен с открито сърце.

— Разкривам сърцето си за теб. Нека им покажем доказателството.

Уолис пристъпи напред.

— Сигурен ли си, Capitao? Това е голямо нещо.

Родриго я погледна с колебание. Тя каза:

— Правя това без въпроси, с отворено, любящо сърце. Залагам се цялата, телом и духом.

— Разбираш ли какво значи това? — попита той.

— Значи, че ти вярвам напълно.

Родриго се извърна и срещна погледа й. Тя го гледаше с безкрайно доверие в блесналите си очи.

— Значи, че няма връщане назад — каза му тя. — Не бих се върнала никога. Това за мен е символ на обвързване.

Той се усмихна.

— Някои жени смятат за символ на обвързване венчалния пръстен.

— Аз не съм другите жени.

— Не — съгласи се той. — Не си.

За първи път Родриго взе инструментите в собствените си ръце. Когато тя коленичи, търпеливо чакайки, той отиде до огъня и нагорещи иглата. Сърцето й биеше в ритъма на барабаните. Той се върна и й подаде въже, което да захапе. Но тя поклати глава.

— Нека просто държа ръката ти.

Той хвърли въжето, отиде зад нея и й протегна ръката си. Тя я стисна здраво с двете си длани. Пое дъх и каза:

— Готова съм.

Убождането на иглата беше по-болезнено от всичко, което си бе представяла. Тя дупчеше кожата й непрекъснато, отново и отново, докато й се стори, че няма да издържи вече. Но той работеше бързо като художник със сигурна ръка, и точно когато тя си помисли, че болката е прехвърлила предела на поносимото, започна да я понася. Изпълни я радостно чувство, тъй дълбоко, че от очите й потекоха щастливи сълзи. Вдигна очи и видя, че той стои над нея в червеникавата светлина с очи, влажни като нейните. Тя видя колко трогнат е той от жеста й на преданост. И това я караше да го обича още повече.

— Mkombozi — каза тя, така че всички да я чуят.

После се свлече на пясъка.

Почувства мокър парцал върху раната си. След това я намазаха с хладен мехлем. Той я облекчи много. И все пак се чувстваше изтощена. Почувства как Родриго вдига безпомощното й тяло в мощните си ръце. Почувства как я отнасят от сцената.

Когато стигнаха в колибата, той я сложи нежно на импровизираното им легло.

— Ще ти донеса малко грог — каза той. — Ще облекчи болката.

Тя обаче стисна ръката му и не го пусна.

— Не боли. Искам само теб.

Той я погледна като да не я е разбрал.

— Люби ме, Родриго.

Той застина. Тя усети усилието, което полагаше, за да се успокои заради нея. Видя и това, че жестът на доверие го е възбудил жестоко.

— Не бих искал да те нараня.

— Само отказът ти може да ме нарани.

Той не й отказа. По-нежно от всеки друг път я взе в обятията си и я облада с дълги, бавни, твърди удари. Сякаш всеки от тях измерваше предаността му. Тиха, интимна. Прекрасна.