Съдържание
Гилйем IX де Пейтиу
(1071–1127)
Гилйем IX де Пейтиу
Гилйем IX е първият известен провансалски трубадур. Той е един от най-значимите потомствени аристократи на епохата, девети херцог на Аквитания и седми граф на Поатие, който чрез внучката си Алианор Аквитанска има потомци сред френските и английските крале и става причина за Стогодишната война между Англия и Франция.
В животоописанието (vida) на Гилйем IX де Пейтиу, съставено през XIII в., е записано следното:
„Графът на Поатие беше един от най-куртоазните мъже на света, един от най-големите измамници на жените, превъзходен рицар, великодушен в изкуството на любовта, който умееше добре да съчинява стихове и да пее. Дълго се скита по света, за да мами жените. Имаше син, чиято жена беше херцогинята на Нормандия, която имаше дъщеря, съпруга на краля Хенри Английски и майка на младия крал и на господаря Ричард и на граф Джауфре де Бретаня.“
Гилйем IX де Пейтиу е участник в Първия кръстоносен поход и се завръща от Сирия и Палестина през 1101 г. В 1120 г. начело на 600 рицари помага на Алфоисо I, крал на Арагон, в битката срещу Алморавидите. Управлението му е белязано от неуспешната обсада на Тулуза и непрекъснати конфликти с църквата и васалите му.
Запазени са 11 негови кансони, които са първите образци на европейската светска лирика от епохата на средновековието.
Джауфре Рюдел
(XII в.)
Джауфре Рюдел, принц Де Блайа
Един от първите трубадури, творил около средата на XII в. Създател на една от най-интересните разновидности на куртоазната любов — т.нар. любов отдалече (amor de loing), която става причина за пътуването му към рицарското кралство в Йерусалим през 1148 г. Прави са изследователите, които твърдят, че неговата „любов отдалече“ може да бъде любовта към Бога, към Богородица, към Божи гроб или към графинята на Триполи.
В средновековното му животоописание любовта му към графинята на Триполи е предадена по следния начин:
„Джауфре Рюдел де Блайа беше твърде благороден мъж, принц на Блайа. Той се влюби в графинята на Триполи, без да я е виждал, само по разказите на поклонници, идващи от Антиохия. Съчини за нея много песни с хубави мелодии и с малко думи. От желание да я види той стана рицар и тръгна по море. На кораба се разболя и беше откаран в Триполи полумъртъв в един хан. Известиха за това на графинята и тя отиде да го види и го прегърна. И като узна, че тя е графинята, веднага той си възвърна слух и обоняние и благодари на Бога, че му е продължил живота, за да я види, и така умря в прегръдките й. А тя накара да го погребат с големи почести в храма на Тамплиерите и още същия ден стана монахиня от скръб заради смъртта му.“
Тази легенда е вдъхновила мнозина по-сетнешни поети (Петрарка, Браунинг, Суинбърн, Хайне, Кардучи и др.)
Маркабрю
(XII в.)
Маркабрю
Една от най-колоритните фигури на ранната провансалска лирика. Макар и от незнатен произход, изглежда, е получил добро образование и е бил отлично начетен, изпитал е въздействието на августинианските теории на тогавашните теософи. Той е първият трубадур, който противопоставя двете основни разбирания за любовта — fin’amors и falsa amors („изящна любов“ и „фалшива любов“). Маркабрю е вероятният създател на т.нар. trobar cius („тъмна поезия“), поставяща проблеми пред изследователите. Запазени са около 40 негови кансони, сред които и знаменитата пасторела.
Едно от достигналите до нас животоописания на трубадура гласи:
„Маркабрю е бил подхвърлен пред прага на един богат човек и никой никога не узна кой е той и откъде е. Н’Алдрик дел Вилар го отгледа. Подир това дълго беше с един трубадур на име Серкамон и сам започна да съчинява. Тогава се наричаше Панпердут («Подхвърлен хляб» — б.м.), а сетне получи името Маркабрю. По онова време, което се пееше, не се наричаше кансона, ами верс (vers). Той стана прочут и известен по света и се бояха от езика му. Беше такъв злословец, че накрая кастеланите на Гаскония го убиха, защото много ги беше позорил.“
Маркабрю е типологически сходен с Франсоа Вийон, от когото го делят три столетия. Гениален поет несретник, който се чувствува неуютно в несправедливия свят, в който живее.
Бернарт Марти
(XII в.)
Бернарт Марти
Никакво животоописание не се е съхранило и това поставя в затруднение изследователите. Стилистичният анализ на няколкото кансони, достигнали до нас, дава основание да се предполага, че е бил ученик или последовател на Маркабрю.
Бернарт де Вентадоур
(1145–1180)
Бернарт де Вентадоур
Една от най-значителните фигури на класическата трубадурска лирика. Запазено е животоописанието му, дело на трубадура от XIII в. Ук де Сент Сирк. Според него Бернарт е бил син на пекаря в замъка Вентадоур. Възпитан от владетеля Еблес II, за когото се смята, че е един от първите трубадури, той посвещава първите си кансони на съпругата му Мария де Вентадоур, също поетеса.
Бил е придворен поет на Алианор Аквитанска по времето, когато е херцогиня на Бретания и по-късно — английска кралица, а също така и на граф Раймон V от Тулуза. След смъртта на графа се оттегля в абатството в Далон.
В различни манускрипти са съхранени над 40 кансони на Бернарт де Вентадоур. Известно е, че той е оказал голямо въздействие върху севернофренските трувери, пишещи на езика ойл, и чрез тях — на стила и образността на „Роман за Розата“ (XIV в.). Бернарт твори в стила на trobar leu („ясната поезия“). Отличният познавач на провансалската лирика Данте не е бил привлечен от стиховете му.
Ригаут де Барбезийо
(XII в.)
Ригаут де Барбезийо
Сравнително малко известен трубадур от втората половина на XII в. Предпочита „прециозния“ стил на trobar ric („богатата поезия“) с изобилие от сравнения. И двете му кансони от сборника започват с „тъй както“ (atressi con).
Началото на животоописанието му гласи:
„Ригаут де Барбезийо беше рицар от замъка Барбезийо, родом от Сентонж в абатството на Сент, беден вавасьор. Беше добър рицар и хубавец в лице и умееше по-добре да съчинява, отколкото да мисли и да говори. Беше много свенлив сред хора и колкото повече издигнати люде виждаше, толкова повече се объркваше и не знаеше какво да прави, та трябваше някой да го окуражава да продължи…“
Към края на живота си отива в Испания, където и умира.
Съхранено е „тълкувание“ (razo) към песента му „Тъй както слонът“. В италианския анонимен сборник „Новелино“ (края на XIII в.) злочестината на Ригаут се свързва със самохвалството му по време на лов със соколи, познато от романа на Кретиен дьо Троа „Ерек и Енида“. Мотивът е възпроизведен и в анонимния каталонски роман „Куриал и Гуелфа“.
Раймбаут д’Ауренджа
(?–1173)
Раймбаут д’Ауренджа
Графът на Ауренджа (Оранж), едно от богатите малки владения на Прованс, е един от най-даровитите трубадури от класическия период. Започнал като привърженик на „тъмната поезия“ (trobar clus), изглежда, е бил разколебан след тенсоната с друг бележит поет на епохата — Джираут де Борнел, защото по-късно става основоположник на третия поетически стил — trobar ric, който избягва херметичността, но постига голямо образно богатство в кансоната.
Раймбаут д’Ауренджа умира тридесетгодишен през 1173 г., без да успее да разгърне напълно изключителното си дарование. Началото на животоописанието му гласи така:
„Раймбаут д’Ауренджа беше владетел на Ауренджа, на Куртезон и на голям брой други замъци. Беше учен и ловък, добър рицар и красноречив. Обичаше да ухажва уважавани дами и да служи на почтената любов. Беше добър трубадур, ала се увличаше много по редки и непонятни рими. Дълго време обичаше една дама от Прованс на име Мария де Вертфьой и я назоваваше в песните си свой Жонгльор. И тя го обича дълго време.“
Алфонсо II, крал на Арагон, и Джираут де Борнел
Алфонсо II, крал на Арагон
Единственият запазен поетически текст от краля на Арагон Алфонсо II е тенсоната му с Джираут де Борнел на тема дали една жена може да обича истински някой крал.
Известно е, че Алфонсо II е бил покровител на трубадурите, които често са навестявали кралския му двор. Тенсоната е била съчинена вероятно по време на някое от гостуванията на Джираут в двора на Арагон и свидетелствува за безспорното поетическо умение на краля.
Джираут де Борнел
Джираут де Борнел
Един от най-значителните провансалски трубадури от класическия период. Произходът му е незнатен, родом от Ексидьой в Дордона (Аквитания). Назован „маестро на трубадурите“ (maestre del trobadors) в сборника с животоописания на трубадурите. В латинското си съчинение „За народното красноречие“ Данте го определя като „поет на прямотата“.
Творчеството му е сравнително обемисто. Известни са около 50 кансони, три тенсони, две кръстоносни песни, два планя (planh, жалба) и др.
Джираут е застъпник на т.нар. trobar clus, но в тенсоната с Раймбаут д’Ауренджа защитава позициите на „ясната поезия“ (trobar leu).
В животоописанието му четем:
„Джираут де Борнел е от Лимузен, от областта Ексидьой, от един богат замък на виконта на Лимож. Той беше с долен произход, ала начетен и природно надарен. Бе най-добрият трубадур измежду ония преди него, както и измежду ония след него и затова беше наречен «маестро на трубадурите». Той е още такъв и за ония, които познават изящните и добре употребени думи за любовта и мъдростта…“
Пейре д’Алверня
(XII–XIII в.)
Пейре д’Алверня
Както е посочено в животоописанието на трубадура, той е от епископството на Клермон (в Оверн), Бил е от незнатен произход. Според същия източник бил смятан за най-добрия трубадур, преди да се появи Джираут де Борнел. Интерес представлява сатиричната му сирвента, в която са осмени шестима известни трубадури (включително и самият автор). Според издателя на Раймбаут д’Ауренджа — Патисон, това сборище на трубадури се е състояло през 1173 г. в замъка Пюивер в Од по време на пътуването на Алианор Аквитанска, за да омъжи една от дъщерите си за сина на краля на Арагон. В настоящия сборник тази сирвента не е преведена, тъй като комично-изобличителният й контекст е изгубен за днешния читател.
Гилйем де Сейнт Дидие
(XII–XIII в.)
Гилйем де Сейнт Дидие
Сравнително малко известен трубадур от областта Оверн. Представен е с един planh (жалба), който се нарежда сред най-добрите образци в този жанр.
Ето част от животоописанието му:
„Гилйем де Сейнт Дидие беше богат кастелан от Велай, в епископството на Пюи Сеит Мари. Беше уважаван мъж, добър рицар и благороден дарител, много образован, куртоазен и верен любовник, твърде обичан и почитан…“
Раймон Джордан
(XII–XIII в.)
Раймон Джордан
Според анонимното животоописание „Раймон Джордан беше виконт на Сент Антонен, сеньор на една богата твърдина в Керси. Беше елегантен и щедър, опитен в оръжията и умееше да съчинява. Обичаше жената на Амиел де Пена д’Албижоа, който беше уважаван барон, а дамата беше хубава, млада и образована и ценеше виконта повече от всичко на света, както и той нея…“
Фолкет де Марселя
(?–1231)
Фолкет де Марселя
Фолкет де Марселя, комуто Данте посвещава няколко терцини в своята „Комедия“, е от италиански произход. Баща му е генуезки търговец, установил се в Марсилия, където расте и бъдещият поет.
Твърде известен през последната четвърт на XII в. във владетелските дворове на Прованс (канен е бил и от краля на Арагон). Използувал многобройни жонгльори. До нас са достигнали 14 кансони, две кръстоносни песни и една тенсона.
От 1201 г. е абат, а от 1205 г. — епископ на Тулуза. Взел активно участие в разгрома на албигойската ерес, поради което е наречен в една анонимна кръстоносна песен „по-скоро антихрист, отколкото пратеник на Рим“. Основател на Университета в Тулуза (1229 г.).
Арнаут де Марьойл
(XII–XIII в.)
Арнаут де Марьойл
Този трубадур довежда идеята за пълното подчинение на дамата на сърцето почти до пределите на неразумното. В животоописанието му е отбелязано:
„Арнаут де Марьойл е от епископството на Перигор, от един замък на име Марьойл. Беше писар със скромен произход. Тъй като не можеше да живее от знанията си, тръгна по света. Умееше да съчинява добре. Звездите и добрият случай го отведоха в двора на графиня Бурлац, жена на виконта на Безие, който се наричаше Тайфер…“
Гауселм Файдит
(XII–XIII в)
Гауселм Файдит
Един от малцината трубадури, чието име не иде от родното му място, а е прозвище. „Файдит“ означава изгнаник и затова нерядко в научната литература го назовават „новият Серкамон“ (по псевдонима на учителя на Маркабрю, означаващ „скитник по света“).
Бил е от незнатен произход, може би е взел участие в един от кръстоносните походи, а почти сигурно е, че е пребивавал в Унгария. Животоописанието му е написано в насмешлив тон:
„Гауселм Файдит е от едно селище на име Юзерш в епископството на Лимузен. Син на вилан. Пееше по-лошо от когото и да било, но съчини много хубави мелодии с много хубави думи. Стана жонгльор, защото загуби имота си при игра на зарове… Взе си за жена курва, която водеше със себе си във всички дворове. Наричаше се Гилелма Монжа, беше много хубава и много умна, но стана тлъста и дебела като него…“
Пейре Видал
(XII–XIII в.)
Пейре Видал
Откроява се сред трубадурите с ексцентричността си. Бил родом от Тулуза, син на кожар. В животоописанието му се споменава, че се оженил за гъркиня от Кипър, която уж била племенница на византийския император и поради това Пейре Видал претендирал за престола.
Дамата на сърцето му се наричала Лоба (Вълчица). По този повод в тълкуванието (razo) към една негова кансона е отбелязано следното: „Вълчицата беше от Каркасом и Пейре Видал се назоваваше Вълчо и носеше емблема с вълк. В планината Кабаре караше овчарите и кучетата да го преследват сутрин, като да беше вълк. Намяташе се с вълча кожа, за да го вземат за вълк овчарите и кучетата. И овчарите с кучетата си му устроиха такъв лов, че после го закараха полумъртъв в имението на Вълчицата в Пенотие.“
Арнаут Даниел
(XII–XIII в.)
Арнаут Даниел
Арнаут Даниел е най-виртуозният майстор на trobar ric („богатата поезия“) сред провансалските трубадури. Кансоните му са почти непреводими. Създал ги е между 1180 и 1210 г. Имал е репутация на талантлив поет още приживе. Твърде вероятно е да е пял в двора на Ричард Лъвското сърце, който сам е бил трубадур. Арнаут е имал за приятел другия знаменит певец от епохата Бертран де Бори.
Оказал е най-голямо въздействие върху новоевропейската поезия чрез посредничеството на Данте и Петрарка. В „За народното красноречие“ Данте на два пъти го упоменава, като признава влиянието му при написването на секстината „След малко време“. В XXVI песен на „Чистилище“ Гуиницели назовава Арнаут „най-добрия ковач на майчиния език“, а Данте влага в устата му три терцини, написани на провансалски език, което е свидетелство, че гениалният флорентинец е знаел превъзходно този език.
Славата на Арнаут Даниел не помръква и през следващите векове. Първата книга на Т. Елиът „Ara vos prec“ („Сега ви говоря“, 1920) е назована така по думите на Арнаут, взети от „Божествена комедия“ на Данте.
Пейре Рамон де Толоза
(XII–XIII в.)
Пейре Рамон де Толоза
Един от второстепенните провансалски трубадури. Родом е от Тулуза, както подсказва името му. Запазено е следното животоописание:
„Пейре Рамон де Толоза Стари е син на вилан. Той стана жонгльор и отиде в двора на крал Алфонсо от Арагон и кралят го прие и му оказа голяма чест. Беше мъдър и находчив човек, умееше добре да съчинява и да пее и създаде добри песни. Доста дълго прекара в двора на краля и на добрия граф Раймон, и на Гилйем де Монпелие. После си взе жена в Памиер и там почина.“
Раймбаут де Вакейрас
(XII–XIII в.)
Раймбаут де Вакейрас
Една от най-колоритните фигури сред провансалските поети. Първи в историята на новоевропейската поезия той се опитва да постигне комичен ефект чрез езикови средства. Комизмът на любовния диалог между жонгльора и дамата от Генуа произтича не само от контраста между изискан и площадно-разговорен стил, но и от това, че репликите на „дамата“ са подадени на генуезки диалект:
Явно Раймбаут де Вакейрас е бил полиглот и е обичал да блести с познанията си по езиците, защото е автор и на един „дескорт“ (името на жанра означава буквално „несъгласие“), написан на пет езика.
Дълго време е пребивавал в двора на маркиз Бонифачо, владетеля на Монферат, комуто посвещава едно стихотворно послание.
Аймерик де Пегилян
(XII–XIII в.)
Аймерик де Пегилян
Този трубадур е бил високо ценен от Данте. Тенсоната му с Албертет де Систерон е един от най-добрите образци в този жанр, достигнали до нас. Тя е продължение на традиция, заложена още с кансоната на Гилйем IX де Пейтиу („За нищо песен днес запявам“).
Началото на животоописанието му гласи:
„Аймерик де Пегилян е от Тулуза, син на търговец на платове. Научи се да пише кансони и сирвенти, но пееше много лошо. Влюби се в една своя съседка и тази любов го научи да съчинява. И той създаде много хубави песни…“
Гилйем де Бергедан
(XII–XIII в.)
Гилйем де Бергедан
Гилйем де Бергедан е един от първите известни каталонски трубадури. Чак до края на XIII в. провансалският е единственият литературен език в Каталония и заляга в основите на каталонския. Песента за лястовичката е изключение в лириката му, насочена главно срещу неговите врагове. В животоописанието му четем:
„Гилйем де Бергедан беше благороден барон от Каталония, виконт на Бергедан, сеньор на Мадрона и на Пюигрейч, добър рицар и воин. Той враждуваше с Раймон Фолк де Кардонакс, който беше по-богат и по-знатен от него. Случи се един ден той да бъде с Раймон Фолк и го уби предателски. Та заради убийството на Ен Раймон беше лишен от богатствата си…“
Бертран де Борн
(ок. 1140–1215)
Бертран де Борн
Може би най-прочутият средновековен трубадур, певец и участник в големите политически игри на епохата. Владетел на замъка Отфор в Перпгор. От него до нас са достигнали десетина песни, най-прочути от които са кансоната за „съставната дама“ и една сирвента. В друга кансона той призовава васалите на Раймон V от Тулуза да му помогнат срещу краля на Арагон.
През 1182 г. прогонва брат си Константин от замъка Отфор. Константин се съюзява с виконта на Лимож и с Ричард Лъвското сърце, а Бертран се присъединява към двора на Хенри II в Нормандия. Там той поддържа каузата на младия крал Хенри, който е гледал с ревност на успехите на брат си Ричард, херцог на Аквитания (Ричард Лъвското сърце). Младият Хенри повежда въстанието на феодалните барони, но неочаквано умира на 11. VI. 1183 г. На него е посветена прочутата жалба (planh) на поета. Малко по-късно обединените войски на Ричард Лъвското сърце и на крал Алфонсо II от Арагон обсаждат замъка Отфор. Бертран де Борн се предава на 7 юли, но бива опростен от Ричард и му остава верен, включително и по време на дългото му пленничество у австрийския ландграф. През 1197 г. се помонашва в Цистерианското абатство на Далон.
Данте проявява изключителен интерес към личността на Бертран де Борн. Споменава го в трактатите си „За народното красноречие“ и „Трапеза“, а в XXVIII песен на „Ад“ го помества в кръга на грешниците, сеячи на раздори. Гордият рицар е представен прав, държащ в ръка собствената си глава като фенер.
В италианския сборник „Новелино“ във втория от „Разкази за древни рицари“ Бертран де Борн е показан как обучава арабския халиф Саладин в изкуството на куртоазната любов.
Монахът от Монтаудон
(XII–XIII в.)
Монахът от Монтаудон
Монахът от Монтаудон е представител на т.нар. жонгльорска традиция в средновековната поезия. Той принадлежи към vagi clerici (монаси скитници), чиято лирика се вписва в традициите на поезията на ваганти и голиарди. Най-характерното за нея е отношението — иронично-непочтително, към църквата и религията, добродушно-насмешливо към жените и любовта. Във фиктивните тенсони на Монаха от Монтаудон с Господ това чувство за хумор изтъква поета като изключително надарен представител на една линия, която ще достигне своя връх в творчеството на Франсоа Вийон.
Началото на анонимното му животоописание гласи:
„Монахът от Монтаудон беше от Оверн, от замъка Вик, който е близо до Орийак. Той бе благородник и стана монах в абатството на Орийак. Абатът му даде енорията Монтаудон и там той действуваше за благото на манастира. Съчиняваше кобли и сирвенти по слухове, които кръжаха из областта. Рицарите и бароните го изведоха от манастира, оказаха му голяма почит и му даваха всичко, което му харесваше и което той им поискваше, а той го отнасяше в своята енория в Монтаудон. Разшири и разкраси църквата й, като продължаваше да носи монашеското расо.“
По-нататък в биографията му се казва, че помолил абата да се откаже от духовното звание и да отиде при крал Алфонсо от Арагон, който го направил сеньор на Пюи с право да носи сокол. После скитал дълго из Испания и накрая получил енорията Виляфранка, подчинена на абатството в Орийак, където починал.
Азалаис де Поркайрагес
(XII–XIII в.)
Азалаис де Поркайрагес
Нейната кратка vida гласи:
„Азалаис де Поркайрагес беше от областта Монпелие, благородна и образована дама. Тя се влюби в Ен Ги Гережат, брат на Ен Гилйем де Монпелие. Дамата умееше да съчинява и създаде много хубави песни за него.“
Графиня Де Дие
(XII–XIII в.)
Графиня Де Дие
Най-прочутата от жените трубадури. Сведенията за нея са крайно оскъдни. Дошли са до нас следните три реда:
„Графиня Де Дие беше съпруга на Ен Гилйем де Поатие, красива и добра дама. Тя се влюби в Ен Раймбаут д’Ауренджа и написа за него много хубави песни.“
Мария де Вентадоур и Ги д’Юйсел
Мария де Вентадоур
Твърде малко се знае и за тази даровита поетеса, която най-често се идентифицира със съпругата на владетеля на Вентадоур — Еблес II. Запазено е едно сравнително пространно тълкувание (razo) за обстоятелствата около съчиняването на тенсоната между нея и трубадура Ги д’Юйсел. То свидетелствува, че споровете на любовни теми очевидно са влизали в куртоазните правила през онази епоха и нерядко са довеждали до раждането на тенсони.
Кастелодза
(XII–XIII в.)
Кастелодза
Малко са данните и за тази поетеса. Краткото й животоописание гласи:
„На Кастелодза беше от Оверн, благородна дама, жена на Турк де Мейрон. Тя се влюби в Арман де Бреон и му посвети песните си. Тя беше много весела, образована и хубава дама. А тук са записани някои от песните й.“
Клара д’Андузе
(XIII в.)
Клара д’Андузе
Не са съхранени никакви свидетелства за тази жена трубадур.
Раймон де Миравал
(ок. 1185–1213)
Раймон де Миравал
Бил е близък приятел на граф Раймон VI от Тулуза, с когото е използувал общия псевдоним Аудиарт. Гостувал на крал Педро II де Арагон, на крал Алфонсо VIII де Кастиля. Бил е близък и с благородниците на Каталония.
След поражението в битката при Мюре (1213), нанесено от войските на Симон дьо Монфор, загубва владенията си, избягва в Каталония и става монах в манастира край Лерида.
От него до нас са достигнали 37 кансони и още 8 песни в други жанрове. Неизвестният биограф му приписва разни любовни истории, сред които изпъква името на прочутата Лоба де Пенотие, появяваща се в кансоните му под сеняла „Повече от приятел“.
Големите авторитети по куртоазната любов от късния XIII в. Раймон Видал де Бесалу и Матфре Ерменгауд го ценят високо. Италианецът Франческо да Барберино (1264–1348) твърди, че е използувал негов сюжет за своя сборник с новели, за съжаление изгубен.
Ето част от неговото животоописание:
„Раймон де Миравал беше беден рицар от Каркасес, който притежаваше само една четвърт от замъка Миравал, а пък в целия замък нямаше и четиридесет души. Ала заради хубавите му песни, заради доброто му произношение и тъй като той знаеше много за любовта и за разновидностите и, за всички елегантни постъпки и за приятните думи, които си разменят влюбените, беше много почитан от графа на Тулуза, който наричаше и себе си, и него Аудиарт. Та графът му даваше коне и тъкани, от каквито имаше нужда. И той беше като негов сеньор, а също така и на крал Педро Де Арагон, на виконта на Безие, на Ен Бертран де Саисак и на всички големи барони от областта…“
Бернарт Сикарт де Марвежолс
(XIII в.)
Бернарт Сикарт де Марвежолс
Нищо не е известно за този трубадур от времето на т.нар. албигойски кръстоносен поход, по време на който войските на френския крал, предвождани от Симон дьо Монфор, опустошават владенията на Прованс. Песента, включена в антологията, е трагично свидетелство за безвъзвратния упадък на класическата епоха на провансалската лирика по време на религиозните войни.
Пейре Карденал
(ок. 1180–1278)
Пейре Карденал
Една от най-интересните фигури на късната провансалска лирика, преживял епохата на разцвета й и опустошаването на Прованс. На младини учил за духовник в Пюи-ан-Веле, но прекъснал и станал секретар на граф Раймон VI от Тулуза. Написал малък брой любовни песни. Талантът му е предимно сатиричен и очевидно затова се насочил към морализиращи кансони. Отнасял се със съчувствие към каузата на френския крал и установяването на Инквизицията в провансалските земи.
Началото на животоописанието му гласи:
„Пейре Карденал беше от Веле, от градчето Пюи Нотр-Дам. От почтено семейство — син на рицар и дама. Като малък баща му го пратил да се учи за каноник в Пюи и той изучил литературата, умеел добре да чете и да пее. Когато станал младеж, харесал му грешният свят, защото се чувствувал весел, хубав и млад. Той съчинил много хубави неща и хубави песни, ала малко кансони, а повече сирвенти, каквито умееше майсторски да съчинява…“
Гаводан
(XIII в.)
Гаводан
Не е съхранена vida за този трубадур. Името му вероятно е означение на родното му място. Пасторелата, с която е представен, е един от шедьоврите на късната провансалска лирика, свидетелство за необикновен талант. Ситуацията в нея с „преобърната“ — девойката ухажва рицаря, но се оказва, че тя е всъщност любимата, с която са го разделили завистниците.
Пейрол
(XIII в.)
Пейрол
Сравнително по-малко популярен трубадур от епохата на упадъка на провансалската лирика. Бил е певец в двора на дофина на Оверн. След като изпада в немилост пред него, става жонгльор и обикаля владенията на бароните.
В началото на животоописанието му е записано:
„Пейрол беше беден рицар от Оверн, от замъка на име Пейрол, който е в земите на дофина в подножието на Рокафор. Той беше куртоазен и благообразен човек. Дофинът на Оверн го държеше при себе си и му даваше дрехи, коне и оръжие…“
Гилйем де Кабестан
(XIII в.)
Гилйем де Кабестан
Този трубадур е прочут не толкова с песните си (до нас са достигнали 7 кансони), колкото с трагичната си участ, ако повярваме на анонимната vida от XIII в. Тъй като историята направила силно впечатление и е разработвана през епохата на ранния Ренесанс в Италия (Бокачо я възпроизвежда в една от новелите на своя „Декамерон“, Петрарка я споменава в поемата си „Триумфи“), заслужава да я приведем изцяло:
„Гилйем де Кабестан беше рицар от областта Русийон, която се намира между Каталония и земите на Нарбон. Той беше много изискан и опитен в оръжията, в куртоазията и любовната служба. В неговия край имаше една дама на име Соремонда, жена на Ен Раймон де Кастел Русийон, благороден и богат, ала зъл и груб, жесток и горд. Гилйем де Кабестан обичаше дамата и я възпяваше в песните си. А дамата беше млада, весела, благородна и красива и го любеше повече от всичко на света. Донесоха за това на Раймон де Кастел Русийон, а той се разгневи и възревнува и се осведоми, разбра, че беше вярно, и затвори жена си. Един ден Раймон де Кастел Русийон срещна пътем Гилйем де Кабестан почти насаме и го уби, изтръгна му сърцето от тялото, отряза му главата и ги отнесе в замъка си. Там даде да опекат сърцето, да го приготвят с чер пипер и да го поднесат на жена му. Когато дамата го изяде, Раймон де Кастел Русийон я попита: «Знаете ли какво ядохте?» Тя отвърна, че не знае, но че е било хубаво и вкусно ястие. А той й рече, че това е било сърцето на Гилйем де Кабестан и за да му повярва, нареди да донесат и главата му. Когато дамата чу и видя всичко това, загуби свяст, а щом дойде на себе си, каза: «Господи, ти ми поднесе толкова хубаво ястие, че никога повече не ще вкуся друго.» Когато чу това, той я подгони с меча си и поиска да й отсече главата, ала тя изтича на високия балкон, скочи долу и тъй умря.“
Елиас Кайрел
(XIII в.)
Елиас Кайрел
Запазени са две животоописания на Елиас Кайрел. Първото гласи:
„Елиас Кайрел е от Сарлат, градче в Перигор. Беше златар и украшател на оръжия. Стана жонгльор и дълго скита по света. Пееше зле, съчиняваше лошо и свиреше лошо на виола. Още по-лошо говореше, но пишеше добри песни. Дълго време беше в Румъния, а после се върна в Сарлат, където и умря.“
Във второто животоописание е отбелязано, че презирал бароните и поради това не са го ценили много. Към причините за тази очевидна и от биографията му антипатия можем да добавим предположението, че е бил евреин (както може да се съди по името), а отношението към еврейската общност през средновековието е било рязко отрицателно.
Бертран д’Аламанон
Бертран д’Аламанон
Животоописанието на този трубадур е съвсем кратко:
„Бертран д’Аламанон беше от Прованс, син на Ен Поне де Бригиер. Беше куртоазен рицар, сладкоречив, създаде хубави кобли и сирвенти.“
Някои изследователи се съмняват в авторството на албата, поместена в настоящата антология. Няма съмнение обаче, че тя е един от най-хубавите образци в този прочут и труден жанр на провансалската лирика.
Гилйем де Монтанягол
(1233-ок.1258)
Гилйем де Монтанягол
Най-значителният измежду късните провансалски трубадури. От него са съхранени шест кансони, седем сирвенти и един партимен (поетически спор) с италианския трубадур Сордело.
Бил е в двора на граф Раймон VII от Тулуза, гостувал е на арагонския крал Хайме I, на кастилския крал Алфонсо X Мъдри, който сам е бил известен поет.
Певец от епохата на т.нар. албигойски кръстоносен поход, когато владенията на Прованс биват опустошени едно по едно, той се очертава като поет на прехода, предвещаващ италианските поети на „сладостния нов стил“, както ги назовава най-значителният измежду тях — Данте. Неговата поетическа формула — „че от любовта се ражда целомъдрието“, е отправна точка за стилновистите. Животоописанието му е кратко:
„Гилйем де Монтанягол беше рицар от Прованс, добър трубадур и знаменит любовник. Той насочи помислите си към дамата Джаузеранда от замъка Люнел и създаде за нея много хубави песни.“
Дауде де Прадес
(XII–XIII в.)
Дауде де Прадес
Този каноник е бил автор не само на любовни песни, но и на трактат за лова и на трактат за птиците. Неговата теория за трите любови е свидетелство за кризата на куртоазната доктрина и за изместването й от нова концепция за любовта, състояща се от три компонента: ухажване на благородна дама, задиряне на обикновена девойка и общуване с леки момичета. От кансоната, която привеждаме, става ясно, че Дауде де Прадес не степенува ценностно тези три вида любов (и трите са източник на наслада), а само ги разграничава, като очевидният подтекст е, че всеки от тях изисква определен тип мъжко поведение.
Сервери де Джирона
(XIII в.)
Сервери де Джирона
Този трубадур е каталонец, родом от Джирона (съвр. Хирона). Според някои каталонски изследователи той полага началото на каталонската поезия, която през XIII в. се разграничава от провансалската. Поместената „попътна песен“ напомня за традициите на галисийско-португалския лиризъм, който е силно повлиян от фолклорната стихия.
Ланфранко Сигала
(?–преди 1258)
Ланфранко Сигала
Италиански трубадур, писал на провансалски език. Бил е съдия и дипломат в Генуа. Съхранили са се около 35 негови творби в различни жанрове. Поради обстоятелството, че не е тосканец, Данте предпочита пред него Сордело, но това не означава, че не е бил добър поет. Кратката му биография гласи:
„Ен Ланфранко Сигала беше от град Генуа. Беше благородник и учен човек, съдия и рицар, но водеше живот на съдия. Беше голям любовник, познавач на поезията. Добър трубадур, той създаде много хубави песни, като съчиняваше песни и за Бога. А тук са записани някои от песните му.“
Гираут Рикиер
(?–след 1292)
Гираут Рикиер
Последният значителен трубадур от класическата епоха, починал след 1292 г., когато младият Данте започва да пише „Нов живот“. Съчинява първите си песни в Нарбон, след това пребивава в кралския двор на Кастилия (1270–1279) и в Родез (1280–1285). Оставил е 89 кансони в различни жанрове и 15 римувани поеми. Първите му любовни песни са посветени на херцогинята на Нарбон, но по-късно посвещава много кансони на Дева Мария, а пише и дидактични стихотворения. Най-значителни от съвременно гледище са шестте му пасторели.
Гираут Рикиер има съзнание за принадлежността си към една вече отминала епоха и това хвърля отсянка на горчивина върху поезията му. Във втората строфа на поместената песен той заявява:
mas trop suy vengutz als derriers.
(но късно появих се аз.)
Информация
Издание:
Снегът зеленина сънува
Антология на провансалската лирика
Подбрал и превел от провансалски: Симеон Хаджикосев
София, 1990
„Народна култура“
Jacques Roubaud
Les Troubadours, anthologie bilingue
éd. Seghers
Paris, 1971
Подбор, предговор и превод © Симеон Хаджикосев
Библиотечно оформление © Петър Добчев
Съставител: Симеон Хаджикосев
Първо издание
Литературна група — ХЛ 04/9536672211/5559-11-90
Редактор: Кирил Кадийски
Художник: Петър Добрев
Художник-редактор: Николай Пекарев
Технически редактор: Олга Стоянова
Коректор: Здравка Славянова
Дадена за набор: май 1990 г.
Подписана за печат: август 1990 г.
Излязла от печат: ноември 1990 г.
Формат 84×108/32. Печатни коли 11
Издателски коли 9,24. УИК 11,41
Цена 2.05 лв.
ДИ „Народна култура“, София
ДП „Димитър Благоев“, София
История
- — Добавяне