Раймбаут д'Ауренджа
Шум и песни, вик и трели…

Шум и песни, вик и трели —

слушам птиците запели,

но не чувам в утринта,

пусна корен в мен скръбта,

болка се в сърцето стели,

страда клетата ми плът.

 

Ако беше възприела

мен и песните ми смели

скараната с милостта,

щях да разнеса вестта,

че далеч ги биха пели

и далеч ще прокънтят.

 

Тъжни, мрачни и несмели,

глъхнат нежните ми трели,

щом не ме приема тя.

Свършила е радостта,

благото ми се пресели,

скърби ще ме уморят.

 

Радостите, ах, къде ли

всичките са отлетели,

та ме днес презира тя.

Ничком проснат съм в прахта

доблест, милост, благи цели

няма да я покорят.

 

Скръб сърцето ми засели,

няма да съм вече смел и

тя презира ме е скръбта.

Не е страшна и смъртта,

щом са вече полудели

мислите ми този път.

 

Ах, предателство не е ли

в гръб жена да те уцели,

без сърце — там грубостта

смесена е с хитростта.

Да се върна мекотело

или да вървя отвъд?

 

Мислите обезумели

в думи дръзки са прелели,

но не стига дързостта;

срещу мен се вдига тя,

болката е без предели,

раните не ме болят.

 

Грехове — кахъри бели,

срещу мен са ви подвели,

за да бликне яростта.

Тъй кълни и лудостта,

хайде, мътните те взели,

женен ли си — чакай смърт.

 

Бягам аз от гордостта,

ничком ваш слуга се стели,

прося милост всеки път.

 

Доблестта сега расте ли,

вам дарява я духът.