Бернар Марти
Приятно ми е край герана…

Приятно ми е край герана —

трева зелена, в нея свряна,

жабата пее пак

„Квак-квак! Квак-квак!“

до късен мрак.

И славеят подхваща песен,

в листака сгушен и унесен.

Под свежия зелен покров

очаква ме една любов.

 

Не е хитруша твърде малка,

що трима наведнъж будалка.

С трима мъже

е за въже,

ала е ясно, че

освен съпруг любим да има

е радост с нищо несравнима,

но двама ли са, знай,

че тя е курва май.

 

Щом първи й изневерява

любовникът, ще съжалява.

И все пак тя

със любовта

не ще посегне на честта.

Който любимата си мами,

измамен ще остане сам и

щом тъй е съгрешил,

ще ходи все немил.

 

Да се оплаквам ли тогава —

с любов ме Господ надарява,

та в сгоден час

ухажвах аз

и бил съм по-добър от вас.

Сърцето от любов прелива

към повелителка красива,

наричана от мен Желана,

ала далече тя остана.

 

По нея има що да хвана

под риза, от платно тъкана.

Щом се яви,

така върви,

че крал дори ще удиви,

за граф, пък дума да не става.

Тя жаждата ми утолява,

щом в стаята я съблека

зад тюл, бродиран на ръка.

 

В друго приятелство почтено

едно сърце бе похитено,

но го раних —

така реших,

та по-добрата не смених.

Сега, красиви мой соколе,

към нея полети на воля

и пътя дълъг съкрати,

щом бързо устремиш се ти.

 

За бегъл миг, така изглежда,

юлара късам като прежда.

Що за кошмар,

обърквам с жар

подпруги и юлар.

Тъй думите ще ги опитам,

с мелодия като ги сплитам,

както в целувка до пресита

езикът се с език преплита.